тогава Линтон не би имал никакво значение, нито Хиндли, нито всички сънища и мечти, които съм имал. Две думи биха очертали бъдещето ми — смърт и ад. Загубя ли я, животът ми би се превърнал в ад. Впрочем същински глупак бях да помисля и за миг, че тя държи повече на Линтон, отколкото на мен. Дори и да я обича с цялата сила, на която е способно жалкото му същество, той не би могъл да я обича за осемдесет години толкова, колкото аз бих я обичал за един ден. А и сърцето на Катрин е също тъй дълбоко като моето: морето по-лесно би се вместило в това корито, отколкото цялата й любов да бъде обсебена от него! Празна работа! Тя едва ли държи на него повече, отколкото на кучето или коня си. Не му е дадено да бъде обичан като мен. Как може да обича в него онова, което му липсва?
— Катрин и Едгар са много привързани един към друг, както изобщо могат да бъдат привързани двама души — заяви изведнъж Изабела възбудено. — Никой няма право да говори по тоя начин и аз няма мълчаливо да търпя да подценяват брат ми!
— Брат ти страшно много обича и тебе, нали? — презрително забеляза Хийтклиф. — С изненадваща готовност те оставя да се справяш сама в света.
— Той не знае колко страдам — отвърна тя. — Не му казах това.
— Значи, все пак си му казала нещо. Писа ли му?
— Да, за да му кажа, че съм се омъжила. Ти видя бележката.
— И нищо друго оттогава?
— Не.
— Младата ми господарка изглежда много по-зле, откак се е омъжила — забелязах аз. — Явно е, че някой не я обича достатъчно. Лесно се досещам кой е тоя човек, но може би не би трябвало да кажа името му.
— Аз предполагам, че тя самата не обича себе си — рече Хийтклиф. — Постепенно се превръща в същинска повлекана! Много рано й омръзна да се опитва да ми хареса. Едва ли ще повярвате, но още на другия ден след сватбата тя вече плачеше и искаше да се върне в къщи. Впрочем, както не е прекалено придирчива, тая къща ще й прилича, а пък аз ще се погрижа да не ме позори, като се мярка навън.
— И все пак, господине — отвърнах, — надявам се, ще държите сметка на обстоятелството, че госпожа Хийтклиф е свикнала да се грижат за нея и че е била отгледана като единствена дъщеря, обслужвана с готовност от всички. Трябва да й позволите да има прислужница, която да й шета, и да се отнасяте любезно с нея. Каквото и да е мнението ви за господин Едгар, не можете да се съмнявате в нейната способност силно да се привързва към едни или други хора, защото иначе тя не би изоставила разкоша, удобствата и приятелите си в предишния си дом, за да заживее доволна в ей такава изоставена къща с вас.
— Тя ги изостави в заблудата си — отговори той, — виждайки романтичен герой и очаквайки безкрайно да й угаждам заради кавалерската ми преданост. Едва ли мога да гледам на нея като на разумно същество — тъй непреклонно упорствува тя да изгражда в себе си някаква баснословна представа за моя характер и да действува съобразно с неверните понятия, които е таила в душата си за мен. Но струва ми се, че най-после ме е опознала. Аз не забелязвам вече глупавите усмивки и гримаси, които ме дразнеха в началото, както и пълната й неспособност да разбере, че не се шегувах, когато й казвах какво мисля за нея самата и за влечението й към мен. Тя трябваше да прояви забележителна проницателност, за да разбере, че не я обичам. Струваше ми се по едно време, че нищо не би могло да я убеди в това. И все пак не е научила урока си достатъчно добре, защото дори тая заран заяви, сякаш ми съобщаваше някаква страшна вест, че действително съм успял да я накарам да ме мрази — а това, уверявам ви, наистина бе непосилен труд, достоен за самия Херкулес. Ако съм успял да постигна това, имам основание да бъда благодарен. Да вярвам ли на твърдението ти, Изабела? Сигурна ли си, че ме мразиш? Ако те оставя сама половин ден, няма ли пак да ми се довлечеш с въздишки и милувки? Предполагам, че по би й се искало пред тебе да се държа много нежно към нея — самолюбието й страда, като излагам истината. Но все ми е едно, ако и други знаят, че чувствата са били само от нейна страна — нито веднъж не съм я излъгал в това. Тя не може да ме обвини, че съм проявил и най-малката лъжлива нежност. Първото нещо, което направих, като излязох от «Тръшкрос Грейндж», бе да обеся малкото й кученце, а когато тя се застъпи за него, първите ми думи бяха едно пожелание да мога да обеся всяко същество, което й принадлежи, освен едно. Тя вероятно е счела, че изключението се отнася до нея. Предполагам, че има някаква вродена слабост към бруталността, стига само нейната скъпоценна личност да не пострада. Кажете, нима не беше абсурдно и същинска идиотщина от нейна страна — от страна на това жалко, робско и слабоумно момиче — да си въобразява, че бих могъл да я обикна? Кажете на господаря си, Нели, че през целия си живот не съм срещал друго тъй презряно същество като нея. Тя дори позори името на Линтоновци. Случвало се е единствено поради липса на изобретателност да изоставя опитите си да установя какво още може да изтърпи, а тя пак се мъкне позорно и раболепно при мен. Кажете му също така да не се вълнува като брат и съдия, защото аз се движа строго в рамките на закона. До тоя момент съм отбягвал да й дам и най-малкия повод да иска развод. При това тя не би изпитвала благодарност към тогова, който би ни разделил. Ако искаше да си върви, тя би имала тая възможност. Досадата, която изпитвам от присъствието й, превишава удоволствието, което мога да получа, като я измъчвам.
— Господин Хийтклиф — рекох, — това са приказки на луд човек. Жена ви по всяка вероятност е убедена, че сте луд, и именно поради това ви е търпяла досега, но като казвате, че може да си върви, тя несъмнено ще се възползува от разрешението. Госпожо, нали не сте толкова омагьосана, че да останете при него по ваше собствено желание?
— Внимавай, Елен! — отвърна Изабела, а очите й искряха гневно. Техният израз не оставяше никакво съмнение в пълния успех на нейния другар да се направи омразен. — Не вярвай на нито една от думите му. Той е лъжец и демон — чудовище, но не и човешко същество! Казвал ми е и преди, че мога да си вървя, и аз се опитах, но вече не смея да повторя опита. Само обещай, Елен, да не кажеш нито дума от позорната му реч на брат ми или на Катрин. Каквото и да казва, той иска да доведе Едгар до пълно отчаяние. Казва, че се бил оженил за мен нарочно, за да получи власт над него, но той няма да получи такава власт. По-скоро ще умра! Аз чисто и просто се надявам — моля се дори — той да забрави проклетата си предпазливост и да ме убие! Единственото удоволствие, което мога да си представя, е да умра или да го видя мъртъв.
— Хайде, стига толкова! — рече Хийтклиф. — Ако ви повикат като свидетелка в съда, ще си спомните думите й, Нели. И погледнете добре това лице — тя е стигнала горе-долу до положението, което приляга на целите ми. Не, Изабела, не си в състояние сама да се пазиш и аз, като твой законен закрилник, трябва да те задържа при себе си, под мое попечителство, колкото и неприятно да е това задължение. Качи се горе. Искам да кажа нещо насаме на Елен Дийн. Не, не оттам. Казах горе! Хайде, дете мое, оттук се отива горе.
Той я сграбчи, изблъска я от стаята и се върна, като мърмореше:
— Няма милост в мен! Няма милост в мен! Колкото повече се гърчат червеите, толкова по-силно желая да ги смачкам. Това са душевни мъки, подобни на болката при поникване на зъби; и колкото по се усилва болката, толкова по-силно забивам зъбите си.
— Разбирате ли смисъла на думата милост? — казах аз и побързах да си сложа шапката. — Случвало ли се е веднъж в живота ви да изпитате това чувство?
— Свалете я! — прекъсна ме той, разбрал намерението ми да си вървя. — Още няма да си вървите. Хайде, Нели, елате тук. Трябва или да ви склоня, или да ви принудя да ми помогнете да изпълня намерението си и да видя Катрин, и то веднага. Кълна се, че нямам намерение да правя никакво зло. Не желая да предизвикам никакви истории, нито да извадя от търпение господин Линтон или пък да го обидя с нещо. Искам само да чуя от нея самата как се чувствува и защо се е разболяла, а също и да я запитам дали мога да сторя нещо, което да й бъде от полза. Миналата нощ прекарах шест часа в градината на «Тръшкрос Грейндж» и тая вечер пак ще отида. Ще се навъртам там всяка нощ и всеки ден, докато намеря сгоден случай да вляза. Ако ме срещне Едгар Линтон, няма да се поколебая да го съборя на земята с един удар и тъй да го наредя, че да съм сигурен, че ще мирува, докато съм в къщата. Ако прислужниците се опитат да ме спрат, ще ги прогоня с тия пистолети. Но няма ли да е по-добре изобщо да не влизам в допир с тях или с господаря им? А вие лесно можете да ми помогнете. Ще ви предупредя, като дойда, и тогава, щом тя остане сама, ще ме въведете, без да бъда забелязан, и ще бдите с напълно спокойна съвест, докато си отида. По тоя начин ще предотвратите някоя беда.
Възпротивих се на искането му да играя такава предателска роля в къщата на моя господар и подчертах колко жестоко и егоистично би било да наруши спокойствието на госпожа Линтон за свое собствено
