удовлетворение.
— Тя се стряска мъчително от най-малкото нещо — продължих аз. — Толкова е нервна, че не би могла да понесе изненадата. Положителна съм в това. Не упорствувайте, господине, или в противен случай ще бъда принудена да уведомя господаря си за намеренията ви и той ще вземе мерки да предпази дома си и всички в него от такива нежелателни посещения!
— Тогава ще взема мерки да обезвредя вас, жено! — възкликна Хийтклиф. — Няма да напуснете «Брулени хълмове» до утре заранта. Глупаво е да твърдите, че Катрин не би могла да понесе една среща с мен, а що се отнася до изненадата, аз искам да избягна това. Трябва да я подготвите, да я питате дали мога да дойда. Казвате, че тя никога не споменавала името ми и че никога не й говорели за мен. Че пред кого да спомене името ми, ако е забранено да се говори за мен в къщата? Тя мисли, че всички сте шпиони в полза на нейния съпруг. Ех, не се и съмнявам, за нея е цял ад да живее с вас! По мълчанието й, ако не по друго, разбирам какво чувствува тя. Казвате, че често била неспокойна и изглеждала разтревожена. Нима това говори за спокойствие? Говорите, че умът й бил разстроен. Дявол да го вземе, нима би могло да бъде иначе при нейното страшно усамотение? И онова блудкаво и жалко същество, което се грижи за нея от чувство на дълг и човечност, от съжаление и милост! Да си въобразява, че може да й възвърне силите, като я окръжава с повърхностните си грижи, е все едно да посади дъб в саксия и да се надява той да вирее! Нека се разберем още сега. Тук ли ще стоите и ще трябва ли да си пробия път до Катрин, като мина през тялото на Линтон и на неговия лакей, или ще се отнесете приятелски с мен, както сте постъпвали досега, и ще направите това, което желая? Решавайте — няма да се бавя и минута, ако продължавате да проявявате опърничавата си природа.
И тъй, господин Локууд, спорих с него, оплаквах се и решително отказах поне петдесет пъти, но в края на краищата той ме принуди да приема следното споразумение. Задължих се да занеса едно негово писмо до господарката, а дадеше ли тя съгласието си, обещах да го уведомя за първия случай, когато господин Линтон щеше да отсъствува от къщи, за да дойде и да влезе, както може. Аз нямаше да бъда там, а и другите прислужници трябваше също да бъдат отстранени. Добре ли постъпих, или не? Страхувам се, че не беше редно, макар и да постъпвах целесъобразно. Мислех, че така предотвратявам друга разпра. Мислех също така, че идването му би могло да предизвика благоприятен обрат в душевната болест на Катрин. После си спомних строгата забележка на господин Едгар, загдето съм разнасяла клюки, и реших да се успокоя по въпроса, като многократно се зарекох тая предателска постъпка, ако тя изобщо заслужаваше да бъде наричана с такъв суров епитет, да бъде и последната. Въпреки това връщането ми към къщи бе много по-тъжно, отколкото идването ми насам, и трябваше да изживея много съмнения, преди да увещая себе си и да предам писмото в ръцете на госпожа Линтон.
Но Кенет пристига. Ще сляза долу и ще му кажа, че се чувствувате много по-добре. Разказът ми е отегчителен, както казваме по тия места, но ще помогне да прекараме още едно утро.“
„Отегчителен и тъжен — помислих аз, когато добрата жена слезе да посрещне доктора — и не точно такъв, какъвто бих избрал, за да се забавлявам.“ Няма значение. Ще извлека добра полза от горчивите билки на госпожа Дийн и, на първо място, нека се пазя от обаянието на искрящите очи на Катрин Хийтклиф. Бих се намерил в странно положение, ако отдам сърцето си на тая млада жена, а дъщерята се окаже някакво второ издание на майка си.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Още една седмица измина и аз съм със също толкова дни по-близо до възстановяването на здравето ми и до пролетта! Вече чух цялата история на моя съсед при различни случаи, когато домоуправителката можеше да отдели време от по-важни занятия. Ще продължа разказа си с нейните думи, само че малко по- сбито. Общо взето, тя е доста добър разказвач и не мисля, че бих могъл да внеса някакво подобрение в нейния стил.
„Привечер в оня ден — каза тя, — привечер в оня ден, когато отидох в «Брулени хълмове», аз знаех, сякаш го виждам пред себе си, че господин Хийтклиф се навърта някъде из градината, и отбягвах да излизам навън, защото още носех неговото писмо в джоба си и не исках пак да ме заплашва или дразни. Бях намислила да не го давам, докато господарят ми не отиде някъде, понеже не знаех как то ще се отрази на Катрин. Поради това писмото попадна в ръцете й едва след три дена. Следващият бе неделен ден и аз го внесох в стаята й, когато членовете на семейството бяха отишли на църква. Един от прислужниците бе оставал с мен, за да пази къщата, а и ние обикновено заключвахме вратите, докато траеше службата. Тоя път обаче времето бе тъй топло и приятно, че аз ги разтворих широко и за да изпълня задължението си, понеже знаех кой щеше да дойде, казах на слугата, че на господарката много й са се дояли портокали, та да изтича до селото и да вземе няколко, като ги плати на другия ден. Той тръгна към селото, а аз се качих горе.
Госпожа Линтон седеше както обикновено в нишата на прозореца, облечена в широка бяла рокля и с лек шал върху раменете. Бяха поотрязали от гъстите й дълги коси още когато се разболя, така че сега тя ги носеше вчесани надолу и естествените й къдри падаха по тила и слепите й очи. Външният й вид се бе променил, както бях казала на Хийтклиф, но тая промяна, когато бе спокойна, сякаш придаваше на лицето й някаква неземна красота. Вместо да блестят както преди, очите й гледаха замечтано и с меланхолична нежност. Те вече не оставяха впечатлението, че гледат предметите, които я окръжават, и сякаш винаги се взираха отвъд, нейде в далечината — човек просто би казал, че те се взират отвъд тоя свят. При това бледостта на лицето й — неговият изнурен вид бе изчезнал, откакто тя понапълня — и особеният израз, който се дължеше на душевното й състояние, макар и болезнено да припомняха причините на заболяването й, й придаваха много затрогващ вид. Аз самата и навярно всеки, който я видеше, винаги оставаше с впечатлението, че тази бледост оборва по-осезателните доказателства за възстановяването на здравето й и сякаш предвещава близката й смърт.
Една книга лежеше разтворена пред нея, върху перваза на прозореца, и едва забележимият вятър от време на време прелистваше нейните страници. Струва ми се, че Линтон бе оставил книгата там, защото тя никога не се опитваше да се развлича с четене или с някакво друго занимание и той прекарваше дълги часове в напразни опити да я заинтересува в някоя тема на разговор, която я бе забавлявала преди. Тя съзнаваше какво цели той и търпеливо понасяше усилията му в моменти на добро настроение, но от време на време изтъкваше тяхната безполезност, като сподавяше някоя отегчена въздишка и накрая го възпираше с най-тъжни усмивки и целувки. При други случаи тя се извръщаше сърдито встрани и закриваше лице с ръце или дори гневно го отблъскваше, а тогава той гледаше да не я закача, защото беше уверен, че иначе може да влоши състоянието й.
Камбаните на църквата в Гимъртън продължаваха да бият и тихият, нежен ромон на потока в долината галеше ухото. Ромонът и камбанният звън прекрасно заместваха шепота на листака през лятото, който заглушаваше тая музика край «Тръшкрос Грейндж» в сезона, когато дърветата са напълно разлистени. Ромонът на потока се долавяше в «Брулени хълмове» през тихите дни по топенето на снеговете или след няколко дъждовни дни. И като се ослушваше, Катрин мислеше именно за «Брулени хълмове» — тоест ако изобщо мислеше или се ослушваше, защото и сега гледаше с оня неопределен и далечен поглед, който споменах преди и който не показваше, че материалните неща се отпечатват в съзнанието й било чрез слуха, било чрез зрението й.
— Имате писмо, госпожо Линтон — казах аз и внимателно го поставих в ръката й, която почиваше върху коляното. — Трябва веднага да го прочетете, защото в него се иска отговор. Да разчупя ли печата?
— Да — отвърна тя, без да премести поглед. Отворих писмото. То беше твърде кратко.
— А сега — продължих аз — прочетете го.
Тя отдръпна ръката си и писмото падна. Поставих го в скута й и зачаках права, докато й скимне да погледне надолу, но това движение на очите се забави тъй дълго, че накрая аз пак я заговорих:
— Аз ли да го прочета, госпожо? То е от господин Хийтклиф.
Тя се сепна, очите й заблестяха тревожно от възвръщащия се спомен и от усилието да подреди мислите си. Тя вдигна писмото и сякаш започна да го разглежда, а когато погледът й се спря върху подписа, въздъхна, но все ми се струваше, че още не е разбрала значението му, защото, като поисках да узная отговора й, само посочи името и се вгледа в мен с тъжен и въпросителен поглед.
