— Остави ме на мира! Остави ме на мира, — простена Катрин. — Ако съм постъпила зле, нали затова умирам? Стига толкова! И ти ме остави, но аз няма да те укорявам. Аз ти прощавам. Прости ми и ти.
— Тежко е да простя и в същото време да гледам тия очи и да чувствувам тия залинели ръце — отвърна той. — Целуни ме пак, но гледай да не видя очите ти. Прощавам ти онова, което извърши спрямо мен. Обичам моя убиец, но и твоя! Нима мога да го обичам?
Те замълчаха със скрити едно в друго лица, всяко окъпано в сълзите на другия. Впрочем струваше ми се, че и двамата плачат, защото Хийтклиф, изглежда, можеше да плаче при случай като тоя.
Междувременно аз ставах все по-неспокойна, защото следобедът бързо отминаваше, а отпратеният от мен човек се завърна от селото и в светлината на западното слънце, огряло горния край на долината, вече различавах тълпа от хора да се трупат вън от входа на църквата в Гимъртън.
— Службата е свършила — съобщих аз. — Господарят ще бъде тук след половин час.
Хийтклиф изръмжа някакво проклятие и още по-плътно притисна Катрин. Тя изобщо не мръдна.
Не след дълго забелязах група слуги да идват нагоре по пътя към кухненското крило. Господин Линтон дойде след малко. Той сам си отвори вратата и тръгна бавно нагоре, наслаждавайки се по всяка вероятност на прекрасния следобед, който лъхаше на летен ден.
— Ето че дойде! — възкликнах аз. — За бога, слизайте час по-скоро! Няма да срещнете никого на главните стълби. Хайде, побързайте и постойте между дърветата, докато той влезе вътре.
— Трябва да си вървя, Кати — рече Хийтклиф и се опита да се изтръгне от прегръдките на събеседницата си. — Но ако остана жив, ще те видя отново, преди да заспиш. Няма да се отдалечавам на повече от пет метра от прозореца ти.
— Не трябва да си вървиш! — отвърна тя, държейки го толкова силно, колкото й позволяваха силите. — Казвам ти, че няма да си вървиш.
— За един час — замоли я той със сериозен тон.
— Нито за минута — отвърна тя.
— Трябва. Линтон ей сега ще дойде — упорствуваше разтревоженият неканен гост.
Той искаше да стане и с това да разтвори и пръстите й, но тя се притискаше здраво в него, задъхвайки се. Неимоверна решителност лъхаше от лицето й.
— Не! — викна тя. — Не, не, не си отивай! Това е последният път! Едгар няма да ни навреди. Хийтклиф, ще умра! Да, ще умра!
— Проклетият му глупак! Ей го, иде! — рече Хийтклиф и отново потъна в креслото. — Тихо, мила моя! Тихо, Катрин! Ще остана. Ако ме застреля тъй, ще умра с благословия на устните си.
Двамата пак се притиснаха в прегръдките си. Чух господаря, си да се изкачва по стълбището. Студена пот се стичаше от челото ми. Ужас ме обзе.
— Нима ще се вслушвате в бълнуванията й? — гневно казах аз. — Тя не знае какво приказва. Нима ще я погубите, понеже й липсва разум, с който да си помогне? Станете! Можете в миг да бъдете свободен. Това е най-пъкленото ви дело от всички досега. Свършено е с нас — с господаря, с господарката и с прислужницата.
Закърших ръце и се разплаках, а господин Линтон ускори крачките си, като долови врявата. Искрено се зарадвах посред паниката си, като видях, че ръцете на Катрин висят отпуснато надолу и че главата й също е клюмнала върху гърдите.
«Тя е припаднала или пък е умряла — помислих си. — Толкова по-добре. Би било далеч по-добре да е мъртва, отколкото да продължава да съществува като бреме за всички, които я окръжават, причинявайки им само страдания.»
Пребледнял от изненада и гняв, Едгар се нахвърли върху своя неканен гост. Не зная какво бе намислил да направи, обаче другият веднага спря всякаква подобна проява, като взе безжизненото тяло в ръцете си.
— Чуйте — рече той. — Ако не сте звяр, най-напред й помогнете. После ще приказвате с мен!
Той влезе в гостната и седна. Господин Линтон ме извика и двамата успяхме да я свестим с голяма мъка, и то след като прибягнахме до всевъзможни средства, обаче тя бе съвсем замаяна. Въздишаше, хленчеше и не можеше да познае когото и да е. В страха си за нея Едгар забрави омразния й приятел. Аз не го бях забравила. Отидох при първия сгоден случай и го замолих да си върви, уверявайки го, че тя се чувствува по-добре и че ще го уведомя на следното утро как е прекарала нощта.
— Няма да откажа да изляза навън — отвърна той, — но ще стоя в градината. А вие, Нели, гледайте да устоите на думата си утре. Ще бъда под онези борове. Внимавайте или ще дойда още веднъж независимо от това, дали Линтон е вътре, или не.
Той погледна набързо през полуотворената врата на стаята и като разбра, че казаното от мен бе наглед вярно, освободи къщата от злощастното си присъствие.“
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Към дванадесет часа тая вечер се роди оная Катрин, която видяхте в «Брулени хълмове» — едно дребно детенце-седмаче. Нейната майка почина два часа подир това, без изобщо да може да дойде дотолкова в съзнание, че да страда заради отсъствието на Хийтклиф или да познае Едгар. Отчаянието на последния от загубата бе тъй голяма, че за мен е мъчително да се спирам на тая тема. Последиците от това отчаяние показаха колко дълбока е била мъката му. Той бе останал без наследник и това според мен го хвърляше в още по-голямо отчаяние. И аз го оплаквах, когато спирах поглед върху слабичкото сираче, и мислено ругаех стария Линтон, загдето бе завещал своето имение на дъщеря си вместо на сина си — впрочем едно съвсем естествено пристрастие. Нещастното дете — никой не му се радваше! През тия първи няколко часа на живота му то можеше да умре от плач и никой не му обръщаше внимание. После поправихме грешката си, но то започна живота си така самотно, както вероятно и ще го завърши.
Омекотено от завесите на прозорците, следващото утро — ясно и весело навън — се промъкна в тихата стая и обля леглото и тялото върху него с мека и нежна светлина. Едгар Линтон бе опрял глава върху възглавката и очите му бяха затворени. Хубавите черти на младото му лице бяха почти тъй мъртвешки, като тия на тялото до него, и почти също тъй неподвижни, но неговото мълчание изразяваше притъпена болка, а нейното — пълен покой. Челото й бе гладко, клепачите — затворени и някакъв израз на усмивка бе изписан върху устните й — ангел не би могъл да бъде по-красив, отколкото изглеждаше тя. Самата аз бях обхваната от безкрайното спокойствие, което лъхаше от нея. Никога не съм изпитвала по-набожни чувства от тия, които ме вълнуваха, докато се взирах в тоя несмутим образ на божествен покой. Инстинктивно повторих думите, които тя бе произнесла няколко часа преди това: «Несравнимо отвъд и над всички ни. Все още на земята или вече на небето нейният дух е у дома си при бога!»
Не зная дали това е някаква моя отличителна черта, но аз се чувствувах почти винаги щастлива, когато бдя в стаята на мъртвец, стига ведно с мен да не бди някой отчаян и страшно изнервен близък на покойния. В това бдение виждам някакъв покой, който не може да бъде нарушен нито от земни сили, нито от силите на ада, и чувствувам известна увереност в безкрайността и блаженството на задгробния живот — вечността, в която са минали мъртвите, — там, гдето животът е така безкраен, както любовта е безгранична и радостта — пълна. В тоя случай забелязах колко много себичност се крие дори и в една любов като тая на господин Линтон, когато той съжаляваше тъй много за щастливото освобождение на Катрин. Наистина, като има пред вид нейния своенравен и капризен живот, човек би могъл да се усъмни дали тя заслужаваше да намери накрая спокоен пристан. Човек би могъл да се усъмни в моменти на спокоен размисъл, но не и в присъствието на тялото й. То само изтъкваше собственото си спокойствие и това сякаш говореше, че и душата й е намерила подобен покой.“
— Вярвате ли, че такива хора наистина са щастливи на онзи свят, господине? Много нещо бих дала да узная това.
Отказах да отговоря на въпроса на госпожа Дийн, който ми се стори донякъде еретичен. Тя продължи:
„Като хвърлим поглед назад върху живота на Катрин Линтон, ние нямаме право да мислим, че тя е щастлива. Както и да е, нека я оставим при нейния творец.
Господарят изглеждаше заспал и скоро след изгрев слънце аз се реших да напусна стаята, да се измъкна навън и да подишам чистия и ободрителен въздух. Слугите помислиха, че съм излязла, за да се
