— Той иска да ви види — казах, като разбрах, че някой трябва да й обясни смисъла на писмото. — Вече трябва да е в градината и нетърпеливо очаква да узнае какъв отговор ще му занеса.
Докато говорех, забелязах едно едро куче, което лежеше долу в огряната от слънце трева, да изправя уши, сякаш се готви да лае, а после, отпускайки ги назад, да възвестява с поклащане на опашката за приближаването на човек, когото то не считаше за чужд в тая къща. Госпожа Линтон се наведе напред и се ослуша със затаен дъх. Минута по-късно дочухме през хола да преминават стъпки. Хийтклиф не бе успял да устои на изкушението и да не влезе през разтворените врати. Той навярно бе предположил, че не съм склонна да удържа думата си, и затова бе решил да се осланя на собствената си дързост. Катрин се вгледа с растящо нетърпение към вратата на стаята си. Той не налучка стаята. Тя ми направи знак да го пусна да влезе, но той намери стаята, преди да съм стигнала до вратата, пристъпи една-две крачки и я прегърна.
В продължение на около пет минути той нито продума, нито я пусна от прегръдките си и през това време я целуна повече пъти, отколкото изобщо бе целувал някого през живота си. Впрочем господарката ми първа го бе целунала и за мен бе съвсем ясно, че от мъка той просто не можеше да я погледне в лицето. Още в същия миг, когато я видя, същата мисъл бе осенила и него като мен преди, че в случая нямаше никакви изгледи за окончателно оздравяване — тя бе обречена и щеше неминуемо да умре.
— Ах, Кати, любов моя, как да понеса това! — бяха първите думи, които той изрече с глас, който не се опитваше да прикрие отчаянието му.
Той се вторачи тъй напрегнато в нея, че на мен се стори, че самата напрегнатост на взора му ще накара очите му да се насълзят, но те горяха от мъка и не се разтопиха.
— Сега пък какво? — рече Катрин, като се отдръпна назад и се вгледа на свой ред в него с внезапно помрачено чело. Настроенията й се меняха постоянно, като същински ветропоказател. — Хийтклиф, вие двамата с Едгар разбихте сърцето ми! И двамата идвате да се вайкате пред мен за станалото, сякаш вие сте хората, които трябва да бъдат съжалявани! Няма да ви съжалявам, не, не и аз. Вие ме убихте и, както ми се струва, благоденствувате от това си дело. Колко си силен! Колко години смяташ да живееш, когато няма да ме има вече на тоя свят?
Хийтклиф бе приклекнал на единия си крак, за да я прегърне. Той се опита да се изправи, но тя сграбчи косата му и го принуди да остане в същото положение.
— Бих искала да мога да те държа — продължи тя с горчивина, — докато и двамата сме мъртви! Не бих обръщала внимание на страданията ти. Пет пари не давам за мъките ти. Че защо да не страдаш? Нали и аз страдам! Ще ме забравиш ли? Щастлив ли ще бъдеш, когато ме заровят в земята? Няма ли да кажеш подир двадесет години: «Ето гроба на Катрин Ърншоу. Обичах я преди много време и бях нещастен, когато тя умря, но всичко мина. Много жени съм обичал оттогава насам. Моите деца са ми по-мили, отколкото бе тя за мен, и при смъртта си няма да се радвам, че отивам при нея, а ще съжалявам, че трябва да оставя децата си.» Тъй ли ще кажеш, Хийтклиф?
— Не ме измъчвай така, че и аз ще стана луд като тебе! — викна той, като се отдръпна и заскърца със зъби.
За един хладнокръвен наблюдател двамата представляваха странна и страхотна картина. Имаше защо Катрин да гледа на небето като на място за заточение, освен ако можеше, умирайки, да се отърси и от душата си. В момента по белите й страни бе изписана някаква дива мъст, а устните й бяха безкръвни и очите й искряха. В сключените й пръсти остана кичур от косите на Хийтклиф, които бе стискала. Колкото до нейния другар — докато се изправяше, подпирайки се на една ръка, с другата той бе хванал ръката й. Но прояви такава липса на нежност, въпреки нейното състояние, че като отпусна ръката й, можах да видя четири ясни отпечатъка върху безцветната й кожа.
— Дяволът се е вселил в тебе — гневно продължи той, — та да ми говориш по тоя начин, когато умираш! Даваш ли си сметка, че тия ти думи ще бъдат записани като с нагорещено желязо в паметта ми и ще се вдълбават навеки все по-навътре, след като напуснеш тоя свят? Знаеш много добре, че лъжеш, като казваш, че аз съм те убил. При това ти знаеш, Катрин, че мога да те забравя толкова, колкото и собственото си съществуване! Нима не стига на проклетия ти егоизъм да знаеш, че докато ти почиваш в мир в земята, аз ще се гърча в адски мъки?
— Аз няма да зная покой! — простена Катрин, която изведнъж почувствува физическата си слабост чрез силното и неравномерно туптене на сърцето си, което пулсираше видимо под влиянието на чрезмерната й възбуда. Тя не каза друга дума, докато трая този силен пристъп, но после продължи с по- нежен глас:
— Не ти пожелавам по-големи мъки от моите, Хийтклиф. Желая само никога да не се разделяме и ако някоя моя дума те хвърли в отчаяние отсега нататък, помисли, че и аз изпитвам същата мъка под земята, и ми прости, заради мен самата! Ела тук и коленичи още веднъж. Никога през живота си не си ми сторил зло. Но ако продължаваш да се гневиш, споменът за това ще бъде по-лош, отколкото острите ми думи. Няма ли да дойдеш пак до мен? Хайде, моля ти се, ела!
Хийтклиф отиде до гърба на стола й и се наведе над нея, но не и дотолкова, че да й позволи да види лицето му, което бе посиняло от вълнение. Тя се извърна, за да го погледне. Той не искаше да й позволи това. Извърна се внезапно, запъти се към огнището и застана там, мълчалив и с гръб към нас. Госпожа Линтон го проследи с подозрителен поглед. Всяко негово движение будеше нови чувства у нея. Тя мълчеше, загледа се в него отново, после се обърна към мен и ме заговори с думи на негодуващо разочарование:
— Ето, виждаш ли, Нели, той нито за момент не се умилостиви, не отстъпи, за да не умра. Ето как ме обича! Нищо, няма значение. Това не е моят Хийтклиф. Аз пак ще обичам моя и ще го взема със себе си. Той е в душата ми. И това, което най-вече ме отегчава — замислено добави тя, — е тоя разнебитен затвор. Омръзна ми да бъда държана в него. Горя от нетърпение да литна в оня славен свят и винаги да бъда там — не да го виждам мъгляв през сълзи и да копнея по него през стените на измъченото си сърце, а наистина да бъда в него и с него. Нели, на теб ти се струва, че си по-добре и по-щастлива от мен, понеже си напълно здрава и с крепки сили. Ти ме съжаляваш. Много скоро това ще се промени. Аз ще съжалявам тебе. Ще бъда недостижимо отвъд вас и над вас. Чудя се, че той няма да бъде до мене! — продължи тя, сякаш говореше на себе си. — Стори ми се, че той желае това. Хийтклиф, драги, не би трябвало да се сърдиш сега. Ела при мен, Хийтклиф!
Това нейно желание бе тъй силно, че тя стана и се подпря на страничното облегало на креслото. При тая толкова силна молба той се извърна към нея с напълно отчаян вид. Очите му, широко отворени и най- сетне влажни, се спряха гневно върху нея, а гърдите му се надигаха конвулсивно. Един миг стояха тъй, разделени, а после почти не видях как се събраха, но Катрин се хвърли към него и той я хвана. Двамата се включиха в такава прегръдка, че вече не вярвах господарката ми да може да излезе жива от нея. Впрочем стори ми се, че тя припадна още в първия миг.
Той се хвърли в най-близкото кресло и когато аз се приближих с бързи крачки към тях, за да видя дали бе припаднала, той заскърца със зъби и по устата му изби пяна като на бясно куче, притискайки я още по- плътно до себе си в безумната си ревност. Нямах чувството, че се намирам в присъствието на същество, подобно на обикновените хора — сякаш не бе в състояние да ме разбере, макар и да му говорех, затова се отдръпнах настрана и замълчах от силно смущение.
След малко едно движение на Катрин ме успокои донякъде. Тя вдигна ръка, за да обвие врата му и да долепи бузата си до неговата в положението, в което я държеше, докато той на свой ред я обсипваше с безумни милувки и рече с необуздан глас:
— Сега ми даваш да разбера колко жестока си била — жестока и фалшива. Защо ме презря? Защо измами собственото си сърце, Кати? Не искам нито с една дума да те утеша. Ти си го заслужаваш. Сама уби себе си. Да, може да ме целуваш, може да плачеш и да изтръгваш от мен целувки и сълзи — ще посърнеш от тях, те ще те прокълнат! Ти ме обичаше. Тогава какво право имаше да ме оставиш? Какво право, отговори на въпроса ми, какво право имаше да ме оставиш заради несериозното ти влечение към Линтон? Понеже нищо не би могло да ни раздели — нито нищетата, нито унижението, нито смъртта, нито каквато и да е беда, която бог или дяволът биха могли да измислят и струпат върху нас, ти сама стори това по своя собствена воля. Аз не разбих сърцето ти — ти си го разби и с това разби и моето. Толкова по-зле за мен, че съм здрав и силен. Нима аз искам да живея? Какъв ще бъде тоя живот, когато ти… Ах, господи! Нима на тебе ще ти бъде приятно да живееш, ако душата ти се намира в гроба?
