с плочи двор на чифлика и бившият ти другар по служба Джоузеф излезе да ни посрещне със свещ в ръка. Той стори това с такава вежливост, която можеше само да го препоръча в очите ми. Първото му действие бе да повдигне свещта до лицето ми, злобно да присвие очи, после да издаде напред долната си устна и да се извърне. След това той взе двата коня и ги поведе към конюшнята, но отново се появи, за да заключи външната врата, сякаш живеехме в някакъв старинен замък.
Хийтклиф остана да поприказва с него, а аз влязох в кухнята — една нечиста и неразтребена дупка. Предполагам, че няма да я познаеш, защото е тъй променена от времето, когато е била поверена на грижите ти. Край огнището стоеше едно грубо дете с яки мускули и мръсни дрехи, с някаква прилика на Катрин в очите и около устата.
«То е законен племенник на Едгар — помислих си — и мой до известна степен. Трябва да се ръкувам с него и — да — трябва да го целуна. Редно е да постигнем разбирателство помежду ни още в самото начало.»
Приближих се, рекох да взема в ръка топчестото му юмруче и казах:
— Как си, милото ми?
То отвърна с някакъв жаргон, който не можах да разбера.
— Ще бъдем ли приятели с тебе, Хертън? — бе следващият ми опит да поведа разговор.
Упорството ми бе възнаградено с една ругатня и със заплаха да насъска Тротлър по мен, ако не «офейкам».
— Хей, Тротлър, момчето ми! — прошепна малкият негодник и събуди някакъв мелез между булдог и друго куче, което лежеше на постелята си в другия ъгъл. — А сега ще се омиташ ли оттук? — заповеднически ме запита то.
Подчиних се, защото ми бе свиден животът. Прекрачих прага, за да дочакам пристигането на другите. От господин Хийтклиф нямаше и следа, а Джоузеф, когото последвах до конюшнята и го замолих да влезем заедно в къщата, се вгледа втренчено в мен, промълви нещо на себе си, смръщи нос и отвърна:
— Мън, мън, мън!… На какво прилича това? Какво е това мънкане? Как да разбера какво искате да кажете?
— Казвам, че искам да дойдете с мен в къщата! — извиках му аз, понеже го помислих за глух, но се отвратих от грубостта му.
— Дума да не става! Имам си друга работа — отвърна той и продължи да си гледа работата, движейки междувременно масивните си челюсти и разглеждайки с върховно презрение лицето и дрехите ми (последните бяха прехубави, но дори и той не би могъл да желае лицето ми да бъде по-тъжно, отколкото беше в момента).
Разходих се из двора, преминах през една вратичка и се насочих към някаква друга врата, на която си позволих да почукам с надеждата някой по-учтив прислужник да ми отвори. Почаках една-две минути и вратата бе отворена от един висок и мършав човек, без шалче на врата и изобщо твърде небрежно облечен. Чертите на лицето му се губеха в гъсти рошави коси, провиснали по раменете, а и очите му също имаха нещо от духа на Катрин, но без следа от тяхната красота.
— Какво търсите тук? — неприветливо ме запита той. — Как се казвате?
— Името ми беше Изабела Линтон — отвърнах аз. — Виждали сте ме и преди, господине. Наскоро се омъжих за господин Хийтклиф и той ме доведе тук, вероятно с ваше разрешение.
— Значи, се е върнал, а? — запита отшелникът и очите му блеснаха като на гладен вълк.
— Да, току-що пристигнахме — рекох, — но той ме остави до кухненската врата, а когато се наканих да вляза, малкото ви момченце застана на стража в кухнята и ме отпъди с помощта на един булдог.
— Добре, че проклетият подлец си е удържал думата! — изръмжа бъдещият ми хазаин, взирайки се в тъмата отвъд мен с надеждата да разпознае Хийтклиф, после се впусна в монолог от проклятия и заплахи, с които изтъкваше какво щял да направи, ако оня «демон» го бил измамил.
Почнах да съжалявам, че бях опитала тоя втори вход и вече бях почти склонна да се измъкна неусетно, без да дочакам края на ругатните му, но той ми заповяда да вляза още преди да мога да изпълня намерението си, после затвори и залости вратата. Бяха наклали голям огън и това бе единственото осветление в грамадната стая, чийто под бе станал навред еднакво сив, а калаените съдове, някога тъй лъскави, които винаги привличаха погледа ми, когато бях момиче, сега тънеха в същата сивота, потъмнели и прашни. Попитах дали мога да извикам прислужницата и да бъда заведена в някоя спалня. Господин Ърншоу не ме удостои с отговор. Той се разхождаше с ръце в джобовете напред-назад из стаята, очевидно забравил изцяло за присъствието ми, толкова се бе унесъл и целият му вид бе тъй недружелюбен, че се побоях да го безпокоя отново.
Няма да се изненадаш, Елен, че се чувствувах много натъжена, като седях върху плочата на неприветливото огнище, окръжена от нещо по-лошо и от самата самота и съзнавайки, че само на четири мили оттук се намира моят прекрасен дом, приютил единствените хора, които обичам на света. Но сякаш Атлантическият океан ме разделяше с тях, а не някакви четири мили. Аз не можех да ги премина. Сама си задавах въпроса: къде да се обърна за утеха? Моля те, не казвай на Едгар или Катрин, но всяка друга тъга бледнееше пред обзелото ме отчаяние, загдето не мога да намеря човек, готов да бъде мой съюзник срещу Хийтклиф. Почти с радост бях подирила убежището на «Брулени хълмове», тъй като това разрешение на въпроса ме освобождаваше от задължението да живея сама с него, но той познаваше хората, у които идвахме, и не се боеше от тяхната намеса.
Седях дълго време, потънала в тъжни мисли. Часът удари осем, после девет, а господин Ърншоу продължаваше да се разхожда насам-натам из стаята с клюмнала на гърдите глава, напълно безмълвен, освен когато някой стон или горчиво възклицание се изтръгваха от време на време насила от устата му. Ослушвах се да доловя гласа на жена в къщата и през останалото време се измъчвах с горчиви съжаления и безрадостни очаквания, които накрая се изляха гласно в неудържими въздишки и ридания. Не съзнавах колко открито изразявах скръбта си, докато Ърншоу не прекъсна равномерния си ход, за да спре срещу мен и да ме погледне вторачено с очи, в които прозираше истинска изненада. Възползувах се от това, че отново ми обръща внимание, и възкликнах:
— Уморена съм от пътуването и искам да си легна! Къде е прислужницата? Кажете ми къде е, щом тя не иска да дойде при мене.
— Нямаме прислужница — отвърна той. — Трябва сама да се погрижите за себе си.
— Че къде да легна? — простенах аз. Съкрушена от умора и отчаяние, изобщо не се и опитах да запазя достойнството си.
— Джоузеф ще ви покаже стаята на Хийтклиф — рече той. — Отворете оная врата. Той е там.
Вече се готвех да го послушам, но той неочаквано ме спря и добави с най-странен глас:
— Бъдете тъй добра да заключите и залостите вратата на стаята си. Не забравяйте да сторите това!
— Добре! — съгласих се. — Но защо, господин Ърншоу? — Никак не ми се искаше нарочно да се заключвам в стаята с Хийтклиф.
— Я погледнете това! — подзе той и извади от жилетката си пистолет с особено устройство, към чиято цев бе прикачена кама с две остриета, която се отваряше механично, с пружина. — Това е страшно изкушение за един отчаян човек, нали? Не мога да устоя на изкушението всяка вечер да се качвам горе с това в ръка и да се опитвам да отворя вратата му. Веднъж да я намеря отворена, и с него е свършено! Неизменно го правя, макар и само минута преди това да съм си припомнял стотина причини, които би трябвало да ме накарат да се откажа от намерението си. Някакъв дявол ме подтиква да осуетя собствените си планове, като го убия. Можете да се борите колкото искате с тоя дявол от любов към него: дойде ли времето, всички ангели на небето не биха могли да го спасят!
Заразглеждах оръжието с любопитни очи. Една грозна мисъл мина през главата ми. Колко силна щях да бъда, ако притежавах такъв инструмент! Взех го от ръката му и опипах острието. Той се вгледа, изненадан от израза, който за миг се изписа по лицето ми: не ужас от оръжието, а силно желание да го притежавам. Ърншоу ревниво изтръгна пистолета от ръцете ми, сгъна камата и го върна там, дето го криеше.
— Все ми е едно дали ще му кажете! — рече той. — Предупредете го да бъде нащрек и бдете над него. Виждам, че знаете какви са отношенията ни и опасността, която него го грози, вас не ви стряска.
— Какво ви е сторил Хийтклиф? — запитах го. — С какво се е провинил към вас, та да е оправдана тая страхотна омраза? Няма ли да е по-разумно да му заповядате да напусне къщата?
