че все още ми беше жал за участта му и съжалявах, задето не бе останал при нас. Господин Едгар ме поощряваше да се осведомявам за момчето. Струва ми се, че той мислеше доста за него, и че би предприел някоя рискована стъпка, за да може да го види. Веднъж ми каза да питам домоуправителката дали Линтон слиза понякога в селото. Тя рече, че е идвал само два пъти, и то на кон, придружавайки баща си, и че и двата пъти се е преструвал на съсипан от умора по за три-четири дни след ездата. Ако си спомням вярно, тая домоуправителка напусна службата около две години след пристигането на Линтон и аз не познавах нейната заместница. Тя е още там.
В «Тръшкрос Грейндж» времето продължаваше да тече приятно, както и преди, докато госпожица Кати стана на шестнадесет години. В годишнината на нейния рожден ден ние никога не проявявахме радост, защото той съвпадаше с годишнината от смъртта на покойната ми господарка. Баща й неизменно прекарваше тоя ден сам в библиотеката, а привечер отиваше до гробищата в Гимъртън, гдето оставаше често до след полунощ. Ето защо Катрин трябваше да се забавлява сама.
Тоя двадесети март беше прекрасен пролетен ден. Когато баща й се оттегли, младата ми господарка слезе долу, облечена за излизане, и каза, че искала да се разходи с мен, докъдето почва полето. Господин Линтон бил разрешил разходката, при условие да не отиваме надалече и да се върнем до един час.
— Затова побързай, Елен! — рече тя. — Решила съм къде ще отидем — там, където са се настанили ято яребици. Искам да видя дали вече са свили гнезда.
— Това трябва да е доста нагоре — отвърнах аз. — Те не мътят в окрайнините на полето.
— Не, не е — възрази тя. — Ходила съм доста наблизо до тях с татко.
Сложих шапката си и тръгнах с нея, без да мисля повече по въпроса. Тя подскачаше пред мен, връщаше се и пак изтичваше напред, също като още млада хрътка. В началото ми беше доста приятно да слушам песните на чучулигите край мен и в далечината, да се радвам на хубавото и топло слънце и да наблюдавам любимката си да тича с развети назад златни къдрици. Свежите й бузи бяха нежни като шипков цвят, а очите й сияеха от непомрачена радост. Щастливо същество бе тя в ония дни и приличаше на ангелче. Жалко, че не можеше да бъде доволна.
— Госпожице Кати — рекох й, — къде са яребиците, за които ми говорехте? Трябваше вече да ги видим. Много се отдалечихме от оградата на парка на «Тръшкрос Грейндж».
— Още малко, още съвсем малко, Елен — все отговаряше тя. — Изкачи се на оная височинка, мини през оня рид и докато стигнеш до отвъдната страна, аз вече ще съм вдигнала птиците.
Трябваше да се изкачвам по толкова височинки и да преминавам толкова ридове, че накрая взех да се уморявам и й казах, че трябва да спрем и да се върнем обратно. Викнах по нея, защото тя ме бе задминала и вървеше далече пред мен. Тя или не ме чу, или не обръщаше внимание на думите ми, защото продължаваше да припка напред, тъй че по неволя вървях подир нея. Накрая тя се спусна в някаква долчинка и преди да мога отново да я видя, палавницата беше на две мили по-близо до «Брулени хълмове», отколкото до собствения си дом. Видях как я спряха двама души и бях сигурна, че единият от тях е господин Хийтклиф.
Кати бе заловена в момента, когато вземаше яйцата на яребиците или поне когато търсеше гнездата. Хълмовете влизаха в имението на Хийтклиф и той мъмреше бракониерката.
— Нито съм взела, нито пък намерих яребичи яйца — казваше тя, когато се дотътрих до тях, разтваряйки ръце в подкрепа на твърдението си. — Не смятах да ги вземам, но татко ми каза, че имало много по тия места и аз исках да видя яйцата.
Хийтклиф хвърли бегъл поглед към мен и злъчно се усмихна, показвайки с това, че познава коя е нарушителката и затова гледа недоброжелателно на нея, после я запита кой е «татко» й.
— Господин Линтон от «Тръшкрос Грейндж» — каза тя в отговор. — Разбрах, че не ме познавате, защото иначе нямаше да ми говорите тъй.
— Навярно мислите, че татко ви е много уважаван и почитан? — иронично рече той.
— А вие кой сте? — запита Катрин и се вгледа с любопитство в него. — Виждала съм и друг път тоя човек. Да не е ваш син?
Тя посочи Хертън, другия от двамата мъже. Пораснал с още две години, той бе станал само по-едър и изглеждаше все тъй несръчен и грубоват.
— Госпожице Кати — намесих се аз, — вече стават три часа, вместо един, откак сме навън. Наистина е време да си вървим.
— Не, тоя човек не ми е син — отвърна Хийтклиф, избутвайки ме встрани. — Но аз имам син и вие го познавате. Гувернантката ви наистина бърза, но аз мисля, че и на двете ще ви дойде добре една малка почивка. Не искате ли да свиете ей край тази скала в полето и да заповядате у дома? Ще се приберете по- рано в къщи след почивката, а ние ще ви посрещнем добре.
Пришепнах на ухото на Катрин, че тя в никой случай не трябва да приема предложението. И дума не можеше да става за това.
— Защо? — гласно запита тя. — Омръзна ми да тичам, а тревата е росна и не мога да седна тук. Хайде да отидем, Елен. При това той казва, че съм познавала сина му. Струва ми се, че се лъже, но се сещам къде живее — в чифлика, който посетих на връщане от Пенистън Крег. Нали живеете там?
— Да. Хайде, Нели, не дрънкайте толкова. Приятно ще й бъде да ни погостува. Хертън, тръгни напред с момичето. Вие ще вървите с мен, Нели.
— Не, тя няма да върви натам — решително заявих аз и направих усилие да се освободя, защото той ми бе хванал ръката, но Кати вече бе стигнала до градинската порта, припкайки с все сила по нанагорнището. Избраният й спътник не се и опита да я следва. Той кръшна встрани от пътя и изчезна.
— Господин Хийтклиф, това е съвсем нередно — продължих аз. — Много добре знаете, че не й мислите доброто. У вас тя ще види Линтон, а щом се върнем ще разправи всичко. Вината ще стоварят върху мен.
— Искам тя да види Линтон — отвърна той. — Момчето изглежда по-добре от няколко дни, а много нарядко се случва да е за пред хора. Лесно ще я убедим да не говори за идването си. Какво лошо има в това?
— Лошото е, че баща й ще ме намрази, ако разбере, че съм й разрешила да влезе в къщата ви — отвърнах аз, — пък и сигурна съм, че имате лоши намерения, за да я подтиквате да дойде.
— Намеренията ми не биха могли да бъдат по-честни — рече той. — Ще ги разкрия напълно пред вас: искам братовчедите да се влюбят и да се оженят. Постъпвам щедро спрямо господаря ви. Неговото девойче няма какво да наследи, но ако изпълни желанието ми и се омъжи за него, веднага ще я обявя за моя сънаследница наред с Линтон.
— Умре ли Линтон — отвърнах аз, — а никак не е сигурно, че той ще живее, тогава Катрин ще се окаже наследница.
— Не, няма да се окаже наследница. В завещанието няма такава клауза. Неговото имущество ще се падне на мен, но аз искам да се оженят, за да няма спорове, и съм решил да постигна целта си.
— Аз пък съм твърдо решена тя никога вече да не идва близо до къщата ви с мен — отвърнах аз, като наближихме портата, където ни очакваше госпожица Кати.
Хийтклиф ми каза да мълча, после тръгна пред нас нагоре по пътеката и побърза да отвори вратата. Младата ми господарка се вгледа на няколко пъти в него, сякаш още не можеше да си състави определено мнение за Хийтклиф, но сега той й се усмихна, когато погледите им се срещнаха, и й заговори с по-ласкав глас, а аз бях достатъчно глупава да помисля, че споменът за майка й ще прокуди лошите му помисли спрямо нея. Линтон стоеше край огнището. Той бе ходил на разходка из полето, защото стоеше с шапка на глава и тъкмо казваше на Джоузеф да му донесе сухи обувки. Бе израснал твърде много за годините си — не му достигаха няколко месеца, за да навърши шестнадесет. Чертите на лицето му все още бяха хубави, а очите и цветът на лицето му бяха по-свежи, отколкото ги помнех, но тоя блясък бе временен и се дължеше на здравословния въздух и топлото слънце.
— Да видим сега кой е този — подзе Хийтклиф, обръщайки се към Кати. — Ще го познаете ли?
— Синът ви? — рече тя, като огледа въпросително първо единия, после другия.
— Да, да — отвърна той. — Но нима го виждате за първи път? Я помислете малко. Ех, имате къса памет! Линтон, не си ли спомняш братовчедка си, за която не ни даваше мира и все искаше да я видиш?
— Как, нима е Линтон! — възкликна Кати, радостно развълнувана и изненадана при споменаването на
