Тия детски брътвежи накараха Хертън да потъмнее като облак. Мълком раздрусах бъбрицата и накрая успях да я приготвя за път.
— А сега пригответе коня ми — каза тя, обръщайки се към непознатия си родственик тъй, както би се обърнала към някой от конярите в «Тръшкрос Грейндж». — После можете да дойдете с мен. Искам да видя от кое място в блатото се издига ловецът-коболд и да чуя за самодивите, както ги наричате. Хайде, побързайте! Но какво има? Казах ви да приготвите коня ми.
— И да те вземат дяволите, пак няма да стана твой прислужник! — процеди през зъби момъкът.
— Кой да ме вземе? — попита изненаданата Катрин.
— Дяволите, дръзка вещице! — отвърна той.
— Хайде, госпожице Кати — намесих се аз, — нали виждате в каква среда сте попаднали? Та може ли да се казват такива думи на една млада дама! Моля ви, не почвайте да спорите с него. Хайде, нека сами да потърсим Мини и да се махаме оттук.
— Елен — възкликна тя, опулена и вцепенена от изненада, — как смее той да ми говори така? Не трябва ли да го накарат да направи каквото му казвам? Лошо човече, ще кажа на татко какво ми казахте. Хайде, побързайте.
Хертън нямаше вид да се е стреснал от тая заплаха и от очите й бликнаха сълзи на възмущение.
— Вие изведете понито — рече тя, обръщайки се към жената, — и веднага да пуснете кучето ми на свобода!
— По-кротко, госпожице — отвърна жената, към която се бе обърнала Кати. — Нищо не губите, ако се държите по-вежливо. Макар и да не е син на господаря, господин Хертън е ваш братовчед, а мен не ми плащат, за да слугувам на вас.
— Той, мой братовчед! — възкликна Кати и се засмя презрително.
— Да, точно така — отвърна жената.
— Ах, Елен, не им позволявай да казват такива неща! — продължи тя, силно смутена. — Татко отиде да доведе братовчед ми от Лондон. Моят братовчед е джентлеменски син. Тоя да е мой… — Тя млъкна и веднага се разплака, разстроена от самата мисъл за роднинство с такъв недодялан момък.
— Тихо, тихо! — прошепнах на ухото й. — Човек може да има много и всякакви братовчеди, госпожице Кати, и това с нищо не уронва достойнството му, стига да не дружи с тях, ако те са лоши и се държат противно.
— Той не е… той не ми е братовчед, Елен — продължи тя още по-натъжена, след като бе размислила върху казаното, после се хвърли в прегръдките ми, за да се спаси от тая мисъл.
Бях много сърдита на нея и на прислужницата за взаимните им разкрития, понеже не се съмнявах, че оповестената от Кати новина за скорошното пристигане на младия Линтон щеше да бъде съобщена на господин Хийтклиф. При това, съвсем сигурна бях, че първата мисъл на Кати след завръщането на баща й щеше да бъде да поиска обяснение във връзка с твърдението на прислужницата относно нейния грубо възпитан роднина. Ядът на Хертън, задето го бяха взели за слуга, бе попреминал и сега изглеждаше трогнат от нещастието й. Той доведе кончето до вратата, после взе едно малко кривокрако кученце от колибката, подаде й го и й каза да мълчи, понеже не искал да я засегне. Тя спря да се вайка, огледа го с поглед, в който се четеше страх и ужас, и отново избухна в плач.
Едва се сдържах да не се усмихна пред тази нейна антипатия към нещастния Хертън, който беше едър момък с атлетическо телосложение, хубави черти, снажен и здрав, но облечен в дрехи, които подхождаха на ежедневната му работа в чифлика и за скитанията му из полето, когато ходеше на лов за зайци и друг дивеч. И все пак ми се струваше, че чертите на лицето му издават един ум с по-ценни качества от тия, които баща му бе притежавал — добри заложби, завехнали, разбира се, сред цяла пустош от бурени, чиято смрад задушаваше недораслите ценни стръкове, а също и наличието на богата почва, която би могла да даде обилна родитба при други и по-благоприятни обстоятелства. Вярвам, че господин Хийтклиф не го е малтретирал, и то благодарение на безстрашния нрав на момъка, който не предразполагаше към тоя вид подтисничество. Той изобщо не притежаваше оная плахост, която, по преценка на Хийтклиф, би събудила у него желание да го измъчва физически. Хийтклиф, изглежда, бе насочил злобата си към друга цел — да превърне момъка в същински дивак. Никой не го учеше да чете и пише, никой не го мъмреше за една или друга лоша привичка, която не дразнеше тоя, който го издържаше, никой с нищо не го насочваше към каквато и да е добродетел, нито пък някой го предпазваше с нещо срещу пороците. А според това, което научавах, Джоузеф допринасяше доста много за неговото по-нататъшно падение чрез тесногръдото си пристрастие, което го подтикваше да го ласкае и гали, когато бе момче, понеже Хертън бе единственият потомък на стария род. И тъй както бе свикнал в миналото да обвинява Катрин Ърншоу и Хийтклиф, когато бяха деца, че изкарвали господаря си от търпение и че онова, което той наричаше техните «ужасни» маниери, го карало да търси утеха в алкохола, така и сега той хвърляше цялата вина за недостатъците на Хертън върху гърба на оня, който бе обсебил имота му. Когато Хертън ругаеше, той не го мъмреше, нито дори когато момчето се държеше още по-лошо. Джоузеф очевидно изпитваше задоволство да го гледа да стига до най-лошите крайности. Той признаваше, че момчето отива към провал и че душата му е обречена на гибел, но колчем размисляше върху това, винаги стигаше до убеждението, че Хийтклиф трябва да отговаря за всичко. Той трябваше да даде отчет за кръвта на Хертън, а в тая мисъл Джоузеф съзираше огромна утеха. Той бе внушил на момчето чувство на гордост заради името и потеклото му. Ако бе имал нужната смелост, би подклаждал омраза между него и сегашния собственик на «Брулени хълмове», но страхът му от последния граничеше със суеверие и той даваше израз на чувствата си към него само чрез намеци и като го заплашваше в негово отсъствие с божие наказание.
Не съм добре запозната с обичайния начин на живот в «Брулени хълмове» през онези дни. Думите ми са основани само на приказки и слухове, защото виждах малко от тия неща. Селяните твърдяха, че господин Хийтклиф бил стиснат, че като господар бил жесток и суров спрямо наемателите на земите си, но в къщата, попаднала под женски грижи, се бе възцарила отново някогашната уютност; там сега нямаше гуляйджийски сцени, тъй чести по времето на Хиндли. Господарят бе прекалено мрачен, за да търси обществото на каквито и да е хора, били те добри, или лоши. Той и сега е такъв.
Впрочем аз се отклоних от разказа си. В лицето на кривокракото кученце госпожица Кати отхвърли подаденото й клонче на мира и поиска собствените си кучета Чарли и Феникс. Те дойдоха с понакуцване и провиснали глави. Тогава потеглихме към къщи в доста лошо настроение. Аз не можах да изтръгна от малката ми господарка подробности за начина, по който бе прекарала деня. Разбрах, както и предполагах, че целта на нейното пътешествие е била да стигне до Пенистън Крег. Тя пристигнала без особени приключения до портата на чифлика тъкмо когато Хертън излизал навън, следван от няколко кучета, които се нахвърлили върху нейните. Кучетата се сдавили жестоко, преди господарите им да могат да ги разделят, и това представлявало запознаването. Катрин се представила на Хертън и му казала накъде била тръгнала, после го замолила да й покаже пътя, а накрая го склонила да я придружи. Той й разкрил потайностите на Самодивската пещера и на още двадесетина странни места, но понеже бях в немилост, тя не ме удостои с описанието на интересните неща, които бе видяла. Можах обаче да разбера, че тя е била очарована от водача си до момента, в който бе засегнала чувствата му, обръщайки се към него като към слуга. Впрочем и домоуправителката на Хийтклиф засегна нейните, назовавайки го неин братовчед. Тогава езикът, който момъкът бе държал към нея, почна да гложди сърцето й — тая, която винаги наричаха «мила» и «скъпа», «царица» и «ангел» в «Тръшкрос Грейндж», да бъде обидена по тъй възмутителен начин от един непознат! Главата й не можеше да побере това и аз трябваше доста да се потрудя, за да я накарам да обещае, че няма да се оплаче на баща си. Обясних й колко неприятни са за него всички хора в «Брулени хълмове» и колко ще се нажали, като узнае, че тя е била там, но наблегнах най-много върху обстоятелството, че ако тя разкрие нехайството си към заповедите му, той може би ще се ядоса дотолкова, че аз вероятно ще трябва да напусна къщата, а тая мисъл бе непоносима за Кати. Тя обеща и удържа дадената дума заради мен. Въпреки всичко тя беше мило момиченце.“
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
"Едно писмо с черни краища ни съобщи деня, в който щеше да пристигне господарят. Изабела бе умряла и в писмото си той ми заръчваше да стъкмя траурни дрехи за дъщеря му и да приготвя една стая и други удобства за неговия млад племенник. Катрин просто пощръкля от радост при мисълта, че скоро ще
