край обикновено имат. Не зная точно каква е била последната й болест. Предполагам, че и двамата умряха от едно и също нещо — някаква неизлечима треска, развиваща се бавно в началото, но от която бързо умираха към края. Тя писа, за да осведоми брат си за вероятния завършък на четиримесечното неразположение, от което страдала, и го молеше, ако му е възможно, да отиде при нея, защото имала много неща да урежда, искала да се прости с него и да му повери Линтон. Тя живееше с надеждата, че Линтон ще бъде оставен при него, както бе живял и при нея. Щеше й се да вярва, че баща му няма никакво желание да се нагърби с издръжката и образованието на детето. Господарят ми не се поколеба нито за миг да изпълни молбата й. Обикновено той излизаше от къщи много неохотно за други посещения, но в тоя случай замина с най-голяма бързина, като ми заръча да бдя особено много върху Катрин през време на отсъствието му, повтаряйки на няколко пъти, че тя не трябвало да броди вън от парка дори ако я придружавам. Той не вярваше, че тя може да тръгне сама.
Той се забави три седмици. През първите два-три дни повереницата ми седеше толкова натъжена в един ъгъл на библиотеката, че нито и се четеше, нито й се играеше. Не ми създаде някакво особено безпокойство в това кротко настроение, но след него дойде период на нетърпелива и раздразнителна досада и понеже бях стара и премного заета, за да я забавлявам, като тичам насам-натам с нея, хрумна ми един начин, чрез който тя можеше да се забавлява сама. Изпращах я да скита из имението, кога пеша, кога на кон, а върнеше ли се, търпеливо изслушвах приказките й за нейните действителни и въображаеми приключения.
Лятото беше в разгара си и тя се пристрасти тъй много към тия самотни разходки, че често прекарваше навън от утринната закуска до следобедния чай, а вечерите минаваха в разкази за нейните фантастични приключения. Не се страхувах, че ще излезе навън от парка, понеже вратите бяха обикновено заключени, пък и мислех, че едва ли ще дръзне да излезе навън сама, дори те да бяха широко отворени. За нещастие доверието ми в нея се оказа неоправдано. Една заран Катрин дойде при мен в осем часа и каза, че тоя ден ще бъде търговец-арабин, който трябва да премине пустинята с кервана си, поради което следвало да й дам достатъчно провизии за нея и животните — един кон и три камили, олицетворени от едно голямо ловджийско куче и два понтера. Приготвих доста лакомства и ги турих в една кошница, която висеше от едната страна на седлото. Тя се метна на коня, весела като самодива, защитена от юлското слънце чрез широкополата си шапка и един прозрачен воал, после препусна с радостен смях, като се подиграваше на съветите ми да язди предпазливо, да не кара галоп и да се върне рано. Лудетината изобщо не се върна за следобедния чай. Един от съпътниците й — ловното куче, което беше старо и обичаше спокойствието си — се завърна, но нийде не можахме да зърнем нито Кати, нито понито, нито двата понтера. Проводих пратеници по различните пътеки и накрая сама тръгнах да я търся. Към окрайнините на имението срещнах един работник, който издигаше плет около една овощна градина. Запитах го дали е видял госпожицата ни.
— Видях я тая заран — отвърна той. — Тя искаше да й отрежа една лешникова пръчка, после прескочи с кончето си живя плет ей там, гдето е най-нисък, препусна в галоп нататък и се скри от погледа ми.
Можете да си представите как се почувствувах, като научих тая новина. Веднага ми мина през ума, че тя трябва да е тръгнала направо към Пенистън Крег. «Какво ли ще стане с нея!» — възкликнах и се проврях през един отвор на плета, който човекът се бе заел да поправя, после тръгнах право към шосето. Вървях тъй, сякаш ме гони някой, изминах миля след миля, докато «Брулени хълмове» израсна пред очите ми след един завой, но нийде нямаше помен от Катрин. Пенистън Крег се намира на около миля и половина отвъд жилището на господин Хийтклиф, а това прави четири мили от «Тръшкрос Грейндж». Почнах да се страхувам, че ще се стъмни, преди да мога да стигна до скалите. «Какво ли да е паднала, като се е катерила по тях — помислих си, — и да се е убила или да си е счупила някоя кост?» Напрежението ми не се търпеше вече, затова си отдъхнах с облекчение, като минавах набързо край чифлика и видях Чарли, най-злия понтер, да лежи под един прозорец с подута глава и кървящо ухо. Отворих вратичката и изтичах до вратата, после почнах силно да чукам, за да ме пуснат да вляза. Обади се една позната жена, която живееше едно време в Гимъртън. Тя работеше тук като прислужница от смъртта на господин Ърншоу насам.
— Ах — подзе тя, — дошла сте да търсите малката ви господарка, нали? Не се плашете, тя е в безопасност тук, но се радвам, че го няма господарят.
— Значи, няма го в къщи? — рекох аз, силно задъхана от бързото ходене и тревогата.
— Да, няма го — отвърна тя. — Няма нито него, нито Джоузеф и сигурно няма да се върнат преди час и нещо. Влезте за малко, за да си починете.
Влязох и зърнах загубеното ми агне да седи край огнището и да се клатушка в един малък стол, останал от детските години на майка й. Шапката й висеше на стената, а тя, изглежда, се чувствуваше напълно у дома си — смееше се и бъбреше, в отлично настроение, с Хертън. Той бе станал едър и здрав момък на осемнадесет години. Зяпаше я с изострено любопитство и в почуда, понеже разбираше твърде малка част от забележките и въпросите, които се лееха непрекъснато от устата й като поток.
— Хубава работа, госпожице! — възкликнах аз, прикривайки радостта си с престорено гневно лице. — Тая ще е последната ви езда, докато се върне татко ви. Няма вече да ви позволя да прекрачите дори и прага, малка палавнице!
— Ах, Елен! — весело възкликна тя, после рипна и изтича при мен. — Чудесни неща имам да ви разправям тая вечер. Ето че ме открихте. Идвали ли сте и друг път тук?
— Сложете си шапката и веднага в къщи! — рекох аз. — Страшно съм ви сърдита, госпожице Кати. Постъпката ви е крайно лоша. Няма защо да се цупите и да плачете. Това не е отплата за мъките, които ми причинихте, като ме накарахте да пребродя цялата околност, за да ви търся. Като си помисля само колко настойчиво ми заръча господин Линтон да ви държа вътре, а вие да побегнете по тоя начин! Това показва, че сте малка, хитра лисица. Вече никой няма да ви вярва.
— Че какво съм направила! — проплака тя и веднага се умири. — Татко нищо не ми е заръчвал. Той няма да ми се кара, Елен. Той въобще не се сърди като вас.
— Хайде, хайде! — отново я подканих. — Аз ще вържа панделката. Да няма сръдни. Ех, засрамете се! Тринадесетгодишна, а се държите като бебе!
Последното възклицание бе предизвикано от това, че тя рязко махна шапката от главата си и се отдръпна към комина, гдето не можех да я стигна.
— Госпожо Дийн — подхвана прислужницата, — не бъдете строга с доброто момиче. Ние я накарахме да остане тук. Тя искаше да продължи да язди нататък, защото се боеше, че ще се безпокоите. Хертън предложи да я придружи, а и аз мислех, че ще е добре да стори това. Пътя през хълмовете е тъй глух.
През време на спора Хертън стоеше с ръце в джобовете, чувствувайки се твърде неловко, за да говори. Моето вмешателство, изглежда, не бе по вкуса му.
— Докога трябва да чакам? — продължих аз, без да обръщам внимание на думите на прислужницата. — След десет минути ще се стъмни. Къде е понито, госпожице Кати? А къде е Феникс? Ще ви оставя, ако не побързате. Правете, каквото искате.
— Понито е в двора — отвърна тя, — а Феникс е затворен ей там. Ухапан е, както и Чарли. Всичко щях да ви разкажа, но вие сте в лошо настроение и не заслужавате да ви разправям тия неща.
Взех шапката й и се приближих към нея, за да я сложа на главата й, но като видя, че хората в къщата държат нейната страна, тя почна да подскача из стаята. Подгоних я, а тя припна като мишка, като минаваше над мебелите, под тях и зад тях, тъй че за мен бе трудно да я догонвам. Хертън и жената се смееха, а и тя почна да им приглася и ставаше все по-дръзка и по-дръзка, докато накрая викнах крайно гневно:
— Чуйте, госпожице Кати! Ако знаехте чия е тази къща, щяхте час по-скоро да я напуснете.
— Къщата е на вашия баща, нали? — рече тя, обръщайки се към Хертън.
— Не — отвърна той и сведе поглед, поруменявайки от срам.
Той не можа да издържи вторачения й поглед, макар че очите й бяха също като неговите.
— Тогава чия е? Да не би да е на господаря ви? — запита тя.
Той се изчерви още по-силно, обзет от друго чувство, после изрече някаква ругатня и се извърна встрани.
— Кой е господарят му? — продължи неуморимото момиче, като се обърна към мен. — Той говореше за «нашата къща» и за «нашите хора». Помислих го за син на собственика. Пък и той нито веднъж не ми рече «госпожице». Той би трябвало да ме нарича тъй, нали, ако е слуга?
