шепнеш там? Идвай насам, защото няма да се грижа за него! Измий тая кръв и внимавай с пламъка на свещта си, защото кръвта му е наполовина ракия и може да пламне!
— Значи, сте искали да го убивате! — възкликна Джоузеф и от ужас вдигна ръце и очи нагоре. — Никога не съм виждал такава гледка! Нека бог…
Хийтклиф го блъсна на колене сред локвата кръв и хвърли една кърпа за лице върху му, но вместо да избърше кръвта, Джоузеф скръсти ръце и започна да се моли. Неговите странни молебствени думи възбудиха смеха ми. Душевното ми състояние бе такова, че нищо не можеше да ме възмути. Всъщност държах се така безразсъдно, както някои престъпници пред бесилката.
— Ах, бях те забравил! — рече тиранинът. — Това е твоя работа. Хайде, веднага на пода! И ти съзаклятничиш с него срещу мен, нали, усойнице такава? Ето подходяща работа за тебе!
Той ме разтърси тъй, че зъбите ми затракаха, сетне ме блъсна редом до Джоузеф. Завършил спокойно молитвите си, оня стана и заяви, че веднага ще тръгне за «Тръшкрос Грейндж». Господин Линтон бил съдия и дори петдесет жени да му били умрели, пак трябвало да разследва тоя случай. Джоузеф бе толкова упорит в решението си, че Хийтклиф намери за уместно да ме застави да разкажа какво бе станало. Докато давах неохотен отчет в отговор на въпросите му, той стоеше изправен над мен и пъшкаше от злоба. Доста труд бе необходим, за да се убеди старият човек, че не Хийтклиф бе нападателят, особено пред вид на отговорите, които другият едва изтръгваше от мен. Впрочем господин Ърншоу скоро го убеди, че още е жив. Джоузеф побърза да му даде малко коняк и с негова помощ господарят му скоро дойде на себе си и се раздвижи. Хийтклиф съзнаваше, че неговият противник не можеше да знае как той бе постъпил с него, докато беше в безсъзнание, и нарочно го нарече пиян, после каза, че нямало да обръща внимание на по- нататъшното му поведение и го посъветва да си легне. За моя радост той ни остави след тоя благоразумен съвет и Хиндли се изтегна върху плочата пред камината. Аз се оттеглих в стаята си учудена, че се бях отървала тъй леко.
Когато слязох долу тая заран, около половин час преди пладне, господин Ърншоу стоеше край огъня в страшно лошо състояние. Неговият зъл гений се бе облегнал на камината и изглеждаше почти също тъй изтощен и мъртво-бледен. Нито единият, нито другият проявяваха охота за ядене и като почаках, докато всичко изстина на масата, започнах да се храня сама. Нищо не ми пречеше да се нахраня както трябва. Изпитвах някакво особено чувство на задоволство и превъзходство, като поглеждах от време на време към смълчаните мъже и се наслаждавах на спокойствието, което се дължеше на чистата ми съвест. Като привърших с яденето, аз си позволих необичайната волност да се приближа по-близо до огнището — заобиколих стола, на който се бе настанил Ърншоу, и седнах в ъгъла до него.
Хийтклиф не погледна към мен. Вдигнах очи и разгледах лицето му почти тъй спокойно, сякаш гледах лице, изваяно от камък. Челото му, което ми се струваше тъй мъжествено преди, а сега считам за толкова пъклено, бе смръщено като тежък облак. Неговите змийски очи бяха потъмнели от безсъние, а може би и от плач, защото ресниците им бяха мокри, а обичайната жестока и подигравателна усмивка не личеше по устните му, стиснати в израз на неизразима тъга. Ако пред мен стоеше друг човек, щях да закрия лице пред тая голяма мъка, обаче в неговия случай тя ми доставяше задоволство. Колкото и подла да изглежда всяка обида, нанесена на сразен противник, аз не можех да пропусна тая възможност да забия една стрела в него.
Неговата слабост представляваше единственият сгоден случай, когато можех да вкуся радост, като се отплащам на злото със зло.
— Срамота, госпожице, наистина срамота! — прекъснах я аз. — Човек може да помисли, че никога през живота си не сте отваряли Библията. Ако сам бог наказва враговете ви, това наистина би трябвало да ви бъде достатъчно. Долно и самонадеяно е от ваша страна да прибавяте и вашите мъчения към тия, които бог му праща.
— Готова съм да приема, че това е така в повечето случаи, Елен — продължи тя, — но каквото и нещастие да сполети Хийтклиф, то не би могло да ме задоволи, ако нямам пръст в него. По-склонна съм той да страда по-малко, стига аз да съм причинила мъките му и той да знае, че те се дължат на мен. Ех, колко много имам да му връщам! Мисля, че бих могла да му простя само при едно условие: да мога да му платя око за око и зъб за зъб, да отвръщам с мъчение на всяка мъка, която ми е създавал, и да го сведа до положението, в което се намирам сега. Понеже той пръв ме нарани, искам първо той да моли за прошка, а тогава, Елен, ех… Тогава бих могла да проявя известно великодушие. Но съвършено невъзможно е да мога изобщо да си отмъстя и затова не бих могла да му простя. Хиндли поиска малко вода, а аз му подадох пълна чаша и го запитах как се чувствува.
— Не тъй зле, колкото бих искал да се чувствувам — отвърна той. — Без да говоря за рамото си, всяко местенце по тялото ми ме боли тъй, сякаш съм се бил със стотина дяволи.
— Да, нищо чудно няма в това — беше следната ми забележка. — Катрин обичаше да се хвали, че тя те пази от побой. Тя искаше да каже, че известни лица не биха те наранили от уважение към нея. Добре е, че хората не могат наистина да станат от гроба, иначе тя щеше да присъствува снощи на една отблъскваща сцена. Не сте ли натъртен и наранен по гърдите и раменете?
— Не знам — отвърна той, — но какво искате да кажете? Нима е дръзнал да ме удари, когато бях на пода?
— Той ви тъпчеше с крака и ви риташе, а главата ви блъскаше в пода — прошепнах в ухото му. — Готов беше да ви разкъса със зъби, защото той е наполовина човек и наполовина звяр.
Господин Ърншоу вдигна очи и се взря като мен в лицето на нашия общ враг, който бе потънал в мъката си и изглеждаше безчувствен към всичко, което става около него. Колкото по-дълго стоеше, толкова по-ясно чертите на лицето му издаваха черните му мисли.
— Ах, да можеше господ да ми даде сила да го удуша в предсмъртния си миг, щях да отида с радост в ада! — промълви нетърпеливият човек, като се сгърчи и се опита да стане, но се отпусна отчаян на мястото си, убеден колко недостатъчни са силите му за една такава борба.
— Не — рекох на висок глас, — достатъчно е, че той уби един от вас двамата. — Всички в «Тръшкрос Грейндж» знаят, че сестра ви щеше да бъде жива и сега, ако го нямаше господин Хийтклиф. В края на краищата по-добре е той да те мрази, отколкото да те обича. Като си помисля колко щастливи бяхме, колко щастлива бе Катрин преди завръщането му, идва ми да проклинам тоя ден.
По всяка вероятност Хийтклиф бе забелязал по-скоро истината, която се съдържаше в казаното, отколкото настроението на човека, който бе изрекъл тия думи. Видях, че вниманието му се изостри, защото сълзи капеха от очите му и падаха в пепелта и той въздишаше тежко, сякаш се задушаваше. Вперих поглед в лицето му и се усмихнах презрително. Премрежените прозорци на ада светнаха за миг към мен, но дяволът, който обикновено гледаше през тях, беше тъй замъглен и удавен в сълзи, че не се побоях да го предизвикам с още някоя подигравка.
— Ставай и се махай от погледа ми! — рече опечаленият. Стори ми се поне, че произнесе тия думи — защото гласът му бе едва доловим.
— Извинявай — рекох, — но и аз обичах Катрин, а и брат й се нуждае от нечии грижи и аз ще се заема с него заради нея. Сега, когато тя е мъртва, аз виждам нея в лицето на Хиндли. Очите на Хиндли са съвсем като нейните, стига да не беше се опитвал да ги извадиш и да не ги беше направил черни и червени от подутини, а нейните…
— Ставай, проклета идиотко, преди да съм те смазал, та да се свърши с тебе! — извика той и направи някакво движение, което предизвика подобно движение и от моя страна.
— Впрочем — продължих аз, готова в миг да побягна, — ако нещастната Катрин бе имала вяра в тебе и бе приела смешното, презряно и унижаващо име госпожа Хийтклиф, тя щеше не след дълго да представлява подобна картина. Тя не би търпяла тъй кротко отвратителното ти държане и щеше да прояви омразата и отвращението си.
Облегалото на кушетката и тялото на Ърншоу му преграждаха пътя до мен и вместо да се опита да ме стигне, той грабна един нож от масата и го запрати към главата ми. Ножът се заби под ухото и прекъсна думите ми по средата на изречението. Извадих го, скочих към вратата и му казах нещо друго, което, надявам се, го е засегнало по-дълбоко, отколкото ме нарани неговото оръжие. Зърнах го за последен път, тъкмо когато бясно се спускаше към мен и бе задържан от ръцете на неговия хазаин, като и двамата паднаха върху плочата на огнището, здраво вкопчени един в друг. Минавайки тичешком през кухнята, казах на Джоузеф веднага да отиде при господаря си. Прекатурнах Хертън, който бесеше няколко малки кученца
