да кажеш на един от слугите да потърси някоя и друга дреха в гардероба ми.
Нахлулата в стаята жена беше госпожа Хийтклиф. На нея положително не й се смееше. Косите й висяха по раменете и от тях капеше вода и сняг. Тя беше облечена в обикновените си дрехи на младо момиче, които прилягаха повече на възрастта й, отколкото на нейното положение — една рокля с деколте и къси ръкави, без шапка и без шал. Роклята беше от лека коприна и цялата мокра, прилепнала в тялото й, а на краката си носеше пантофи. Прибавете към това дълбока рана под едното ухо, която не кървеше обилно само поради студа, бледо, изподраскано и наранено лице и тяло, което едва се държеше на крака от умора, и ще разберете, че първоначалната ми уплаха не намаля кой знае колко, когато можах да я разгледам по- спокойно.
— Мила госпожо — възкликнах, — няма да мръдна оттук и нищо не искам да чуя, докато не свалите всичко от гърба си и не облечете сухи дрехи, а и в Гимъртън няма да вървите тая вечер, тъй че е излишно да заръчвам колата.
— Ще отида — рече тя, — било пешком, било с кола. И все пак нямам нищо против да се облека както трябва. И… Ах, виж как струи водата по врата ми. От огъня кожата ми започна да смъди87.
Тя настоя да изпълня нарежданията й, преди да ми позволи да се докосна до нея, и едва когато на кочияша бе казано да бъде готов и една от прислужничките бе изпратена да опакова необходимите дрехи, можах да получа съгласието й да превържа раната и да й помогна да смени дрехите си.
— А сега, Елен — рече тя, когато привърших работата си и тя се разположи в едно кресло край огнището с чашка чай в ръка, — седни срещу мен и остави нейде бебето на нещастната Катрин. Не ми е приятно да го гледам. Не трябва да мислиш, че не държа на Катрин, понеже се държах тъй глупаво на влизане в стаята. И аз плаках, да, горчиво плаках — повече, отколкото друг има основание да плаче за нея. Разделихме се, без да се подобрим, както си спомняш, и аз не мога да си простя това. Но въпреки всичко съвсем не бях склонна да му съчувствувам, да съчувствувам на тоя див звяр! Ах, дай ми ръжена. Това е последното нещо от него, което имам върху себе си.
Тя извади златния си пръстен от безименния си пръст и го хвърли на пода.
— Ще го смачкам — продължи, като го удари с детска злоба, — а после ще го изгоря. — Тя взе смачкания пръстен и го хвърли в разгорените въглени. — Ето! Той ще ми купи друг, ако пак ме върне при себе си. Способен е да дойде и да ме потърси, за да дразни Едгар. Не смея да остана, за да не би тая мисъл да влезе в проклетата му глава! При това Едгар не е бил много любезен, нали? Нито искам да го моля за помощ, нито пък желая да му причиня други неприятности. Необходимостта ме застави да потърся убежище тук, макар че щях да остана в кухнята, ако не бях научила, че го няма. Щях да измия лицето си в кухнята, да се постопля и да поискам да ми донесеш каквото ми е нужно, после отново щях да замина нанякъде, гдето не би могъл да ме намери моят проклетник, тоя същински таласъм! Ех, в каква ярост бе изпаднал! Само да можеше да ме пипне!… Жалко, че Ърншоу не може да се мери с него по сила. Не бих побягнала, докато не го видех смазан, стига Хиндли да можеше да стори това.
— Хайде, не говорете тъй бързо, госпожице — прекъснах я аз. — Ще разместите кърпичката, която превързах около лицето ви, и раната пак ще почне да кърви. Пийте си чая, отдъхнете си и престанете да се смеете. Смехът съвсем не е уместен под тоя покрив и в състоянието, в което се намирате.
— Безспорна истина — отвърна тя. — Чуй това дете! То не спира да плаче. Занеси го някъде да не го чувам поне един час. Аз едва ли ще остана по-дълго.
Дръпнах звънеца и предоставих бебето на грижите на един от прислужниците, после я запитах какво я бе подтикнало да избяга от „Брулени хълмове“ в такова плачевно състояние и къде смята да отиде, щом отказва да остане при нас.
— Би трябвало да остана и искам да остана — отвърна тя, — за да поддържам духа на Едгар и да се грижа за бебето, а също и понеже истинският ми дом е „Тръшкрос Грейндж“. Но, казвам ти, той няма да ме остави. Мислиш ли, че ще го сдържа да гледа как се поправям и развеселявам, да знае, че сме спокойни и да не реши да отрови живота ни? Сега поне съм сигурна в едно — той ме мрази дотолкова, че кипва, щом ме зърне или чуе гласа ми. Вляза ли при него, забелязвам как мускулите на лицето му неволно се изкривяват от омраза. Той ме мрази отчасти защото знае колко много съм в правото си да изпитвам същото чувство към него и отчасти поради първичното му отвращение от мен. То е достатъчно силно, за да мога да бъда напълно уверена, че няма да ме гони навред из Англия, ако бих могла наистина да се изплъзна от ръцете му. Именно затова трябва да се махна оттук. В началото изпитвах желанието да ме убие, но вече се освободих от това чувство. По ми се иска той сам да се убие! Спокойна съм, защото той успя веднъж за винаги да прокуди любовта ми. Спомням си сега колко го обичах и смътно си представям, че пак бих могла да го обичам, ако… Не, не! Дори и да лудееше по мен, дяволската му природа щеше да излезе на преден план по един или друг начин. Катрин е имала страшно извратен вкус, за да държи тъй много на него, познавайки го толкова добре. Чудовище! Да можеше някак да изчезне от лицето на земята и от спомените ми!
— Стига, стига! И той е човек — рекох аз. Бъдете по-милостива. Има и по-лоши от него.
— Той не е човек — отвърна тя — и нищо не му дава право да търси милост от мен. Дадох му сърцето си, той го взе и го измъчи до смърт, а после ми го хвърли обратно. Хората чувствуват със сърцата си, Елен, и тъй като той разруши моето, аз нямам възможност да му съчувствувам и не бих му съчувствувала, та макар и да стене от днес до сетния си ден и да рони кървави сълзи за Катрин. Не, наистина не бих му съчувствувала!
Изабела се разплака при тия думи, но веднага избърса сълзите от очите си и продължи:
„Ти ме питаше какво ме е подтикнало най-сетне да избягам. Принудена бях да направя тоя опит, понеже успях да го вбеся така, че да забрави пъклените си замисли. Да късаш нервите на тоя човек с нажежени щипци, изисква по-голямо хладнокръвие, отколкото да го халосаш по главата. Той се разгневи до такава степен, че забрави дяволското си благоразумие, с което се хвалеше, и се опита да ме убие. Приятно ми беше, че можах да го изкарам извън търпение. Това чувство на задоволство събуди инстинкта ми за самосъхранение и затова направо забягнах, но падна ли отново в ръцете му, той грозно ще си отмъсти.
Вчера, както знаеш, господин Ърншоу трябваше да бъде на погребението. С оглед на това гледаше да бъде трезвен, достатъчно трезвен — не да си ляга побеснял в шест часа и да става пиян в дванадесет. Ето защо стана от леглото с потиснато настроение, като че ли бе пред самоубийство, та толкова му се ходеше на църква, колкото и на танци; и вместо да отиде на погребението, той седна край огнището и почна да гълта чашка подир чашка ракия или коняк.
— Хийтклиф — треперя, като споменавам името му — не беше в къщи от миналата неделя до днес. Не зная дали ангелите са го хранили или дяволите, но цяла неделя не е седнал на трапезата с нас. Чисто и просто пристигаше в къщи призори, отиваше горе в стаята си и се заключваше, сякаш някой би пожелал да му се натрапва с присъствието си! Стоеше там и се молеше като същински методист, само че божеството, на което се молеше, представляваше безжизнена пръст и пепел, а господ, когато се обръщаше към него, биваше смесван по странен начин с неговия собствен баща, т. е. дявола! Свършваше ли тия чудати молитви — а те обикновено траеха, докато гърлото му прегракне и гласът му се задави, — той пак тръгваше на път, винаги право надолу към «Тръшкрос Грейндж». Чудя се как Едгар не е пратил да повикат стража, за да го арестува. Що се отнася до мен, макар и да ме болеше за Катрин, аз не можех да не приемам като празник тоя промеждутък от време, през който бях избавена от неговия унизителен тормоз.
Духът ми се повдигна достатъчно, за да мога да слушам вечните проповеди на Джоузеф, без да плача, и да не се движа из къщи като някой уплашен крадец както преди. Чудно ще ти се види, че съм могла да плача заради приказките на Джоузеф, но той и Хертън са крайно неприятна компания. По-драговолно бих седяла с Хиндли, за да слушам неговите отвратителни ругатни, отколкото с «малкия господар» и неговия верен поддръжник, оня отвратителен старец. Когато Хийтклиф е в къщи, често бивам принудена да отивам в кухнята и да търся тяхното общество, защото иначе трябва да стоя гладна във влажните необитавани стаи. Когато не е в къщи, както се случи тая седмица, аз поставям маса и стол в ъгъла пред огнището в гостната и никак не ме е грижа как се забавлява господин Ърншоу, а и той не се меси в работите ми. Сега е по-мирен, отколкото беше в миналото, стига никой да не го предизвиква. Станал е по-мрачен и подтиснат и не тъй яростен. Джоузеф твърди с положителност, че той бил станал друг човек, че господ бил смекчил сърцето му и че бил спасен, «като да е минал през огън». Не мога да открия белези на промяна към добро,
