но това не е моя работа.
Снощи седях в моето ъгълче и четох някакви стари книги почти до към дванадесет. Тъй безрадостно ми се струваше да се кача горе при тая снежна фъртуна навън, пък и мислите ми се връщаха непрестанно към църковния двор и пресния гроб. Дръзвах ли за миг да вдигна очи от страницата пред мен, тая тъжна гледка веднага заемаше нейното място. Хиндли стоеше срещу ми, подпрял глава с ръка, по всяка вероятност потънал в същите мисли. Той бе спрял да пие, преди да премине границата на здравия разум, без да мръдне от мястото си и без да продума през последните два-три часа. Никакъв друг шум не се чуваше из къщата освен тоя на виещия вятър, който разтърсваше прозорците от време на време, или слабото пукане на въглените в огнището и щракането на ножичките, с които режех от време на време дългия фитил на свещта. Хертън и Джоузеф вероятно бяха дълбоко заспали в леглата си. Беше много, много тъжно и аз се прозявах, като четях, защото ми се струваше, че всяка радост е изчезнала от света и никога няма да се възвърне в него.
Тъжната тишина най-сетне бе нарушена от скърцането на ключалката на кухненската врата. Хийтклиф се бе върнал от бдението си по-рано от обикновено, вероятно, както предполагам, поради внезапно извилата се буря. Тая врата бе заключена с резе и ние го чухме да минава отвън, за да влезе през другата. Станах и устните ми неудържимо дадоха израз на чувството, което ме обзе, а това накара събеседникът ми, който се бе загледал към вратата, да се извърне и се взре в мен.
— Ще го държа вън към пет минути — рече той. — Нямате нищо против, нали?
— Не. Можете цяла нощ да го държите навън и пак ще ми бъде безразлично — отвърнах аз. — Оставете го навън. Сложете ключа в ключалката и дръпнете резето.
Ърншоу стори това, преди неговият гост да стигне до входа. После той дойде и постави стола си от другата страна на моята маса, наведе се върху нея и се взря в очите ми, търсейки съчувствие за дивата омраза, която искреше от неговите. Той не можа да открие в тях точно това чувство, понеже в момента не само приличаше на убиец, но и се чувствуваше такъв. Все пак прочетеното в погледа ми бе достатъчно, за да го насърчи да говори.
— Ние с вас — рече той — имаме по една голяма сметка да уреждаме с оня човек навън. Ако нито един от двама ни не излезе подлец, можем да съберем сили, за да уредим сметките си. И вие ли сте така мекушава като брат си? Вечно ли ще търпите, без да се опитате да се разплатите?
— Вече ми омръзна да търпя — отвърнах аз — и бих се радвала на някаква отплата, стига тя да не отскочи върху мен, но коварството и насилието са оръжия с две остриета. Те нараняват по-тежко онези, които прибягват до тяхната помощ, отколкото самите им неприятели.
— Коварството и насилието са достойно възмездие за коварство и насилие! — гневно рече Хиндли. — Госпожо Хийтклиф, не ще ви моля за друго, освен да стоите мирно и да мълчите. Хайде, кажете ми дали можете да сторите това. Сигурен съм, че ще изпитате не по-малко удоволствие от мен, като присъствувате на края на тоя звяр. Той ще ви прати в гроба, ако не го надхитрите по някакъв начин, а мен ще разори. Проклет да бъде тоя негодник! Той чука на вратата тъй, сякаш вече е господар на къщата. Обещайте ми да мълчите и преди да удари часовникът — остават още три минути до един часа, — вие ще бъдете свободна жена!
Той извади из пазвата си оръжието, което ви бях описала в писмото си, и поиска да загаси свещта. Аз обаче я дръпнах настрана и го хванах за лакътя.
— Няма да мълча — казах му. — Вие не трябва да се докосвате до него. Нека вратата остане заключена — това е достатъчно.
— Не! Вече съм взел решение и, бога ми, ще го изпълня — викна отчаяният човек. — Ще ви сторя добро мимо волята ви и ще запазя правата на Хертън. И няма защо да измъчвате мозъка си как да ме прикриете — Катрин я няма вече. Никой жив човек не би тъгувал по мен, нито би се срамувал заради мен, дори и да си прережех гърлото още тая минута, а време е да се сложи край!
С еднакъв успех бих се преборила с мечка или бих спорила с някой луд. Единственото нещо, което можех да сторя, бе да изтичам до един от прозорците и да предупредя обречената от него жертва за съдбата, която я очакваше.
— Ще направиш по-добре да спиш другаде тая вечер — викнах към него с тържествуващ тон. — Господин Ърншоу е намислил да те застреля, ако упорствуваш да влезеш.
— Я отвори вратата, ти… — отвърна той, обръщайки се към мен с някакво «красиво» прозвище, което не желая да повтарям.
— Няма повече да се бъркам в тая работа — пак рекох аз. — Влез и нека те застреля, щом искаш. Аз изпълних дълга си.
При тия думи затворих прозореца и се върнах на мястото си; при огнището, понеже не притежавах голям запас от лицемерие, за да се преструвам, че изпитвам безпокойство, поради опасността, която го грозеше. Ърншоу започна здравата да ме ругае и твърдеше, че все още обичам тоя негодник, после ме обсипа с какви ли не епитети заради малодушието, което бях проявила. Що се отнася до мен, дълбоко в сърцето си чувствувах (и съвестта никога не ме укори за това) каква голяма благодат би било за него, ако Хийтклиф сложеше край на неговите мъки, и каква голяма благодат би било за мен, ако той пратеше Хийтклиф там, дето му е истинското място! Докато стоях и размишлявах върху тия неща, рамката на прозореца зад мен се стовари на пода от удара на Хийтклиф и неговото черно лице погледна злостно от отвора. Разстоянието между напречните подпори на прозореца бе твърде тясно, за да може той да провре раменете си през него, и аз се усмихнах при мисълта, че се намирам в безопасност. Косите и дрехите му бяха побелели от сняг, а острите му зъби на човекоядец блестяха в тъмнината, оголени от студ и ярост.
— Изабела, пусни ме да вляза или ще те накарам да съжаляваш за това! — изръмжа той.
— Не мога да извърша убийство — отвърнах аз. — Господин Хиндли стои на пост с нож и зареден пистолет в ръка.
— Пусни ме през кухненската врата — рече той.
— Хиндли ще отиде там преди мен — отвърнах, — а и тая твоя любов не е кой знае колко силна, щом не можеш да стоиш в лапавицата заради нея! Лежахме си спокойно в леглото, докато грееше лятната луна, но задуха ли пак зимният вятър, веднага тичаш да дириш подслон! Хийтклиф, ако бях на твое място, щях да отида и да се просна върху гроба й, за да умра като вярно куче. Сега навярно не си струва да се живее в тоя свят, нали? Ти беше успял напълно ясно да ми втълпиш мисълта, че Катрин е единствената радост в живота ти. Не мога да си представя как смяташ да живееш без нея.
— Там е, нали? — възкликна Хиндли и се спусна към отвора. — Ще мога да го ударя, стига само да провра ръката си отвън!
Боя се, Елен, че ще ти се сторя наистина много зла, но още не знаеш всичко и затова не бързай да съдиш. За нищо на света не бих съдействувала и улеснила едно покушение дори върху неговия живот. Не можех да не желая смъртта му. Ето защо бях страшно разочарована и вцепенена от ужас заради възможните последици от предизвикателните ми думи, когато той се хвърли върху оръжието на Ърншоу и го изтръгна из ръцете му.
Пистолетът гръмна, а ножът отскочи автоматично назад и се заби в китката на Хиндли. Хийтклиф го дръпна с всичка сила, разрязвайки месото при изваждането му, и го пъхна още кървав в джоба си. После взе един камък, строши с него преградката между двата прозореца и скочи вътре. Неговият противник бе паднал в безсъзнание от прекомерната болка и от загубата на кръв, която шуртеше от една артерия или голяма вена. Грубиянинът почна да го рита, да го тъпче с крака и да блъска главата му в плочите, като междувременно ме държеше с една ръка, за да ми попречи да извикам Джоузеф. Той прояви свръхчовешко себеотрицание, като се отказа да го довърши. Накрая се задъха, престана да го удря и повлече почти безжизненото тяло към кушетката, за да го сложи върху нея. Там той разкъса ръкава на дрехата на Ърншоу и превърза раната с брутална грубост, като плюеше и ругаеше през време на операцията също тъй енергично, както когато го риташе. Намирайки се на свобода, аз побързах да извикам слугата. Той постепенно разбра общия смисъл на бързия ми разказ и изтича надолу, дишайки тежко, като слизаше по стълбището и прескачаше по две стъпала наведнъж.
— Какво да правим сега! Какво да правим сега!
— Ето какво! — прогърмя гласът на Хийтклиф. — Господарят ти е луд, а ако изкара още един месец, ще го пратя в приют. Кажи, беззъбо куче, как ти дойде на ум да ме заключиш навън? За кой дявол стоиш и
