на гърба на един стол, поставен на входа, и щастлива, като избягала от ада душа, припнах надолу по стръмния път, подскачайки и тичайки с все сила. След малко оставих криволичещия път и ударих направо през долината, като се премятах през стръмните брегове и газех през блатата, устремена в същност към светлините на «Тръшкрос Грейндж», които ми сочеха пътя като фар. По-скоро бих предпочела да бъда осъдена на вечен живот в пъкъла, отколкото да прекарам макар и една само нощ под покрива на «Брулени хълмове».
Изабела спря да говори и отпи глътка чай, после стана и ми заповяда да й сложа шапчицата и да я наметна с големия шал, който бях донесла. Тя не искаше и да слуша молбите ми да остане още един час, стъпи на един стол, целуна портретите на Едгар и Катрин, целуна и мен и слезе при колата заедно с Фани, която залая лудо от радост, задето бе намерила отново господарката си.
Изабела бе прокудена надалеч и нямаше никога да се върне отново по тия места, но когато нещата се поуталожиха, между нея и господаря ми се завърза редовна кореспонденция. Мисля, че новото й местожителство бе някъде на юг, близо до Лондон. Там тя роди един син няколко месеца подир бягството си. Кръстиха го Линтон и още от самото начало тя го представяше като болнаво и капризно дете.
Един ден господин Хийтклиф ме срещна в селото и ме запита къде живее тя. Отказах да го осведомя. Той рече, че това нямало значение, само че тя не трябвало да идва при брат си. Не бивало да бъде при него, дори и ако той поемел издръжката й. Макар че отказвах да му дам каквито и да са сведения, той успя да научи чрез някои от другите прислужници както мястото на новото й жилище, така и обстоятелството, че имаше син. И все пак той не я безпокоеше, а за тази негова проява на търпение тя, предполагам, трябваше да благодари на отвращението му към нея. Видеше ли ме, той ме питаше често за детето. Научил името му, той се усмихна мрачно и рече:
— Те искат да мразя и него, нали?
— Мисля, че не искат да знаете каквото и да е за него — отвърнах аз.
— Но аз ще го взема, когато поискам — продължи той. — Могат да бъдат сигурни в това.
За щастие майката на детето умря, преди да дойде тоя ден — към тринадесет години след смъртта на Катрин, когато Линтон бе на дванадесет години или малко по-голям.
В деня след неочакваното посещение на Изабела аз нямах възможност да говоря с господаря. Понякога, когато успявах да го накарам да ме изслуша, виждах колко се радва, че сестра му е напуснала съпруга си, когото той мразеше тъй дълбоко, че тая омраза почти не прилягаше на мекия му нрав. Неговото отвращение бе толкова голямо, че той отбягваше да отива там, дето можеше да срещне Хийтклиф или да стане дума за него. Скръбта му и това чувство, взети заедно, го превърнаха в същински отшелник. Той се отказа от съдийската си длъжност, престана дори да ходи на църква, винаги отбягваше да отива в селото и животът му протичаше в пълно уединение в границите на неговия парк и на имението му, разнообразяван единствено от самотни разходки из долините и посещения до гроба на жена му, които правеше предимно привечер или в ранно утро, преди други да тръгнат из полето. Но той беше прекалено добър, за да бъде дълго време крайно нещастен. Той не се молеше на душата на Катрин да го преследва като призрак. С течение на времето го обзе някакво меланхолично примирение, по-приятно от обикновената радост. Спомняше си за нея с гореща и нежна любов и очите му бяха обърнати с надежда към един по-добър свят, дето не се и съмняваше, че тя е отишла.
При това имаше какво да го утешава на земята и към кого да храни нежни чувства. В продължение на няколко дни, както казах, той сякаш не обръщаше внимание на мъничката наследница на покойната. Тая студенина се стопи бързо, също като априлски сняг, и още преди дребничкото същество да проговори или да направи първата си колеблива стъпка, то вече упражняваше власт на тиранин в сърцето му. Кръстиха го Катрин, но той никога не го назоваваше с пълното му име, тъй както и никога не бе наричал другата с нейното съкратено име, вероятно понеже Хийтклиф бе свикнал да се обръща тъй към нея. Малката беше винаги Кати. С това той я различаваше от майка й и в същото време я свързваше с нея. Чувствата му към малката се дължаха много повече на връзката й с майката, отколкото на това, че тя бе негово дете.
Често правех сравнения между Едгар и Линтон и Хиндли Ърншоу и се опитвах да намеря задоволително обяснение за различното държане на двамата при едни и същи обстоятелства. И двамата бяха нежни съпрузи и привързани към децата си и не разбирах защо и двамата не са тръгнали по един и същи път било за добро, било за зло. И все пак, мислех си, Хиндли, който изглеждаше по-умен, се оказа по-лош и по-слаб човек. Когато неговият кораб се удари в скала, капитанът напусна своя пост, а членовете на екипажа се разбунтуваха и се объркаха, оставяйки на произвола нещастния си кораб, вместо да се опитат да го спасят. Линтон, напротив, прояви истинска смелост на предан и верен син. Той вярваше в бога и бог го утеши. Единият се надяваше, другият се отчая. Всеки избра своя жребий и бе справедливо обречен да изпие чашата си докрай. Но вие сигурно не искате да слушате моралните ми размишления, господин Локууд, и ще прецените не по-зле от мен тия неща. Поне ще мислите, че ще ги прецените така, а това е равносилно. Краят на Ърншоу беше такъв, какъвто можеше да се очаква: той умря наскоро след сестра си и едва ли имаше шест месеца между неговата кончина и нейната. Ние в «Тръшкрос Грейндж» не можахме да получим подробни сведения за състоянието му, преди да умре. Всичко, което научих, бе по повод отиването ми да помогна с нещо във връзка с приготовленията около погребението. Господин Кенет дойде в къщи, за да съобщи новината на господаря.
— Е, Нели — подзе той, влизайки с коня си в двора една заран, и то толкова рано, че не можех да не изпитам мигновено предчувствие за някоя лоша новина, — сега е ваш и мой ред да сложим траур. Знаете ли кой е умрял?
— Кой? — запитах го развълнувана.
— Хайде, познайте — отвърна той, като слезе от коня и закачи юздата на една кука край вратата. — И повдигнете края на престилката си, защото тя сигурно ще ви потрябва.
— Не и господин Хийтклиф, нали? — възкликнах аз.
— Какво? Нима бихте плакали за него? — рече докторът. — Не, господин Хийтклиф е млад и същински здравеняк. Днес изглеждаше в цветущо здраве. Преди малко го видях. Бързо пълнее, след като загуби нежната си половинка.
— Тогава кой е умрял, господин Кенет? — нетърпеливо повторих въпроса си.
— Хиндли Ърншоу, вашият стар приятел Хиндли — отвърна той — и моят пропаднал другар, макар че отдавна бе станал премного див за мен. Ето! Казах ли, че ще се разплачем? Хайде, не тъгувайте толкова. И в смъртта си той остана верен на себе си — умря пиян като лорд. Бедният момък! И на мен ми е мъчно. Човек не може да не скърби по някой стар другар, макар че той имаше най-лошите навици, каквито можете да си представите, и често ми изиграваше разни хитрини. Изглежда, че няма повече от двадесет и седем години, а това е и вашата възраст. Кой би могъл да помисли, че и двамата сте родени в една година!
Признавам, за мен това бе по-голям удар, отколкото смъртта на госпожа Линтон. Стари спомени натъжиха сърцето ми. Седнах в преддверието и заплаках като за кръвен родственик, после помолих господин Кенет да извика друг от прислужниците, който да го въведе при господаря. Не можех да не си задам въпроса, дали съдбата е била справедлива към него. Каквото и да вършех, тая мисъл все ме безпокоеше. Тя се натрапваше в главата ми с такава досадна упоритост, че реших да поискам разрешение да отида в «Брулени хълмове» и да взема участие в последната дан, дължима към покойника. Господин Линтон никак не беше склонен да се съгласи, но аз пледирах красноречиво за окаяното състояние, в което той бе починал, и казах, че предишният ми господар и млечен брат има не по-малки права върху мен, отколкото той самият. При това напомних му, че детето Хертън бе племенник на жена му и че като няма друг по-близък роднина, той би трябвало да стане негов настойник, да проучи как стои въпросът с наследството и да се погрижи за делата на сродника си. По това време господин Линтон не бе в състояние да се погрижи за тези работи, но той ми заръча да поговоря с неговия адвокат и накрая ми разреши да отида в «Брулени хълмове». Двамата с Ърншоу имаха един и същи адвокат. Отбих се в селото и го замолих да дойде с мен. Той поклати глава и ни посъветва да не закачаме Хийтклиф, като подчерта, че ако истината излезе наяве, Хертън ще се окаже почти просяк.
— Баща му умря с дългове — рече той. — Целият имот е ипотекиран и единствената благоприятна възможност за естествения наследник е да му се осигури такава обстановка, при която той би могъл да спечели благоволението на кредитора и да го настрои да се отнася по-снизходително с него.
На пристигане в «Брулени хълмове» аз обясних, че съм дошла да се погрижа всичко да бъде проведено както трябва, а Джоузеф, който изглеждаше доста нещастен, изрази задоволството си от присъствието ми.
