Господин Хийтклиф рече, че не вижда да съм потрябвала някому, но че съм можела да остана, стига да искам, и да се разпоредя за погребението.
— Би било правилно тялото на тоя глупак да бъде погребано на кръстопътя без каквато и да е церемония — забеляза той. — Случи се така, че вчера следобед го оставих сам за десетина минути, а в това време той заключи двете врати на къщата, за да не мога да вляза, и нарочно пи през цялата нощ, за да умре! Влязохме насила тая заран, защото го чухме да пръхти като кон. Намерих го ей там, легнал на канапето. Нямаше да се събуди, дори жив да го одеряхме или скалпирахме. Изпратих да повикат Кенет и той дойде, но едва когато звярът бе вече мърша. Беше мъртъв, студен и вкочанен, защото ще се съгласите, че нямаше смисъл да се суетим около него.
Старият прислужник потвърди истинността на думите на Хийтклиф, но промърмори:
— Той трябваше да отиде за доктора. Аз щях да се погрижа за господаря по-добре от него, пък и той не беше умрял, когато тръгнах за доктора. Да, съвсем не беше умрял!
Настоях погребението да бъде прилично. Господин Хийтклиф каза, че и в това отношение мога да действувам, както намеря за добре, но че трябва да помня, че парите за цялата работа идват от неговия джоб. Той се държеше коравосърдечно и нехайно — не проявяваше нито радост, нито скръб и ако изобщо показваше нещо, то бе някакво студено задоволство от успешното изпълнение на една трудна задача. Впрочем веднъж прочетох нещо като ликуване в чертите на лицето му, и то тъкмо когато хората изнасяха ковчега от къщата. Той бе достатъчно лицемерен, за да се представи като опечален. Преди да тръгне в шествието ведно с Хертън, той вдигна и постави нещастното дете на масата, а после промълви с особено задоволство:
— А сега, момчето ми, ти си мое. Ще видим дали това дърво няма да израсне криво като другото под напора на същия вятър!
Тия думи зарадваха нищо неподозиращото дете. То провря пръсти в бакенбардите на Хийтклиф и погали бузата му, но аз разчетох значението им и язвително заявих:
— Господине, това момче трябва да се върне с мене в «Тръшкрос Грейндж». Нищо на света не ви е толкова чуждо, колкото то.
— Линтон ли казва това? — попита той.
— Разбира се — отвърнах аз. — Той ми заповяда да го отведа.
— Хайде да не спорим по въпроса — рече негодникът, — но мен ми се ще да опитам да отгледам едно дете, което да е толкова мило на господаря ви, че ако той се опита да ми отнеме това, ще трябва да го заменя със собственото си дете. Не обещавам да пусна Хертън да си отиде тъй, без да поспорим по въпроса, но положително ще накарам другото дете да дойде при мен! Не забравяйте да му кажете това.
Тоя намек бе достатъчен да ни върже ръцете. Повторих смисъла на думите му, когато се върнах в къщи, и Едгар Линтон, който не проявяваше особен интерес в началото, вече не отвори дума за намеса. Мисля, че той не можеше да постигне нещо в това отношение, колкото и силно да беше желанието му да върне детето.
Гостът бе станал господар на «Брулени хълмове». Той се бе настанил здраво там и доказа на адвоката, който на свой ред доказа на господин Линтон, че Ърншоу бе заложил всичките си земи за пари, за да задоволява страстта си към хазарта. Той бе ипотекирал имота си на Хийтклиф. По тоя начин Хертън, който трябваше да бъде най-богатият човек в околността, бе сведен до положението на пълна зависимост от смъртния враг на баща си и живееше като слуга в собствената си къща, лишен от правото да получава надница и съвсем неспособен да се защити, понеже нямаше приятели и не съзнаваше, че е бил онеправдан.“
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Дванадесетте години — продължи госпожа Дийн, — които дойдоха след тоя мрачен период, бяха най- щастливите в живота ми. През това време най-големите ми неприятности се дължаха на леките заболявания на нашата малка госпожичка, които тя трябваше да изкара наред с всички други деца, бедни или богати. Впрочем след първите шест месеца тя растеше като борче и още преди пустото поле да се разцъфти за втори път след смъртта на госпожа Линтон, тя вече можеше да ходи и да говори. Беше най- подкупващото създание и сякаш внасяше самото слънце в мрачната ни къща — истинска красавица в лицето, с хубавите тъмни очи на Ърншоувци, но с бялата кожа, нежните черти и жълтите къдри на Линтоновци. Тя беше жива, но не беше груба. Имаше чувствително сърце, способно да изпитва силна привързаност. Тая нейна способност да изпитва силни чувства ми напомняше за майка й. И все пак тя не приличаше на нея, защото можеше да бъде блага и кротка като гълъбица и имаше нежен глас и замислен израз на лицето. Гневът й никога не биваше яростен. Любовта й не бе буйна, а дълбока и нежна. Трябва обаче да призная, че тя имаше недостатъци, които помрачаваха добрите й качества. Един от тях беше склонността й да бъде дръзка и нахална, а друг — нейната своенравна воля, както обикновено се случва с глезени деца — били те добронравни или нервни. Ако се случеше някой от прислужниците да й досади с нещо, тя винаги казваше: «Ще кажа на татко!» А смъмреше ли я той дори и с поглед, бихте помислили, че се е случило някаква страшна беда. Не вярвам баща й да й е казвал нито една по-строга дума. Той пое изцяло върху себе си грижите по нейното образование и гледаше на него като на забавление. За щастие нейната любознателност и бързият й ум я направиха възприемчива ученичка. Тя напредваше бързо и охотно и правеше чест на своя учител.
Преди да навърши тринадесет години, тя нито веднъж не излезе сама извън границите на парка. В редки случаи господин Линтон я извеждаше на малко повече от миля навън, но не я поверяваше на другиго. За нея Гимъртън беше абстрактно понятие, а параклисът бе единственото здание, в което бе влизала или което бе видяла отблизо, като изключим собствения й дом. «Брулени хълмове» и господин Хийтклиф не съществуваха за нея. Тя беше пълна отшелница и изглеждаше напълно доволна. Наистина, когато гледаше полето от прозореца на детската стая, понякога казваше:
— Елен, кога ли ще мога да се изкача до върха на тия хълмове? Какво ли има от другата страна? Да не е морето?
— Не, госпожице Кати — отвръщах аз. — Отвъд има други хълмове, също като тия.
— И как изглеждат ония златисти скали, когато човек застане под тях? — попита тя веднъж.
Стръмният склон на Пенистън Крег я привличаше особено много, най-вече когато той и най-високите хълмове биваха огрени от лъчите на залязващото слънце и цялата шир на останалата околност тънеше в сянка. Обясних й, че това са голи грамади от скали, в чиито пукнатини едва ли има достатъчно земя, за да се хване дори някое недоразвито дърво.
— А защо светят те толкова много, след като тук падне здрач? — продължи тя.
— Понеже са много по-нависоко от нас — отвърнах аз. — Те са толкова високи и стръмни, че не бихте могли да се изкачите по тях. Зиме студът хваща най-напред там, преди да дойде при нас, дори и посред лято съм намирала сняг под оная черна вдлъбнатина на североизточния скат.
— Ах, значи, ти си се изкачвала на тях! — радостно възкликна тя. — Тогава и аз ще мога да отида, когато стана жена. Елен, татко бил ли е там?
— Той ще ви каже, госпожице — набързо отвърнах аз, — не си струва труда да отиваме натам. Полята, из които се разхождате с него, са много по-хубави, а «Тръшкрос парк» е най-красивото място на света.
— Но аз познавам парка, а не познавам тия места — прошепна тя на себе си — и бих се радвала да хвърля един поглед наоколо от хребета на най-високия хълм. Малкото ми пони Мини ще ме откара там някой ден.
Когато една от прислужничките спомена Самодивската пещера, тя полудя от желание да изпълни намерението си. Тя врънкаше господин Линтон за това и той й обеща да я заведе натам, когато стане по- голяма, но госпожица Катрин измерваше възрастта си с месеци и от устните й не слизаше тоя въпрос: «Не съм ли вече достатъчно голяма, за да се кача на Пенистън Крег?» Пътят натам извиваше край «Брулени хълмове». Едгар нямаше сили да мине оттам и затова тя винаги получаваше същия отговор: «Още не, мила, още не.»
Казах, че госпожа Хийтклиф живя около дванадесет години, след като напусна съпруга си. Всички в рода бяха с нежно здраве. Нито тя, нито Едгар притежаваха тоя румен цвят на лицето, който хората в тоя
