почвата и да й направи една малка градинка. След оплакванията на Джоузеф градинката бе преместена тук. Аз се радвах блажено на пролетния лъх, на красивата нежна синева на небето. Младата господарка бе изтичала до портата да вземе коренчета иглика за бордюра. Тя се върна внезапно с много малко стръкчета в ръка и ни каза, че господин Хийтклиф се завърнал. „Даже ми се обади“ — добави тя с учудено лице.
— Какво каза той? — попита Хертън.
— Каза ми да се махам колкото може по-бързо — отговори тя, — но изглеждаше толкова променен, че се спрях и го загледах.
— Как ти се видя? — запита той.
— Ами, почти весел и засмян. Не, какво ти почти — направо весел, силно възбуден, сияещ!
— Изглежда, че нощните разходки му действуват добре — забелязах аз с привидно равнодушие. В същност бях не по-малко учудена от самата нея и горях от желание да видя дали е право това, което ни бе казала, защото беше рядко събитие да видим господаря засмян. Господин Хийтклиф бе застанал пред разтворената врата. Беше бледен и трепереше, но наистина очите му искряха особено радостно, а това съвсем променяше изражението му.
— Ще закусите ли? — попитах аз. — Трябва да сте огладнели след нощната разходка. — Исках да разбера къде е бил, но ми бе неудобно да попитам направо.
— Не, не съм гладен — ми отговори той, като отвърна глава. Говореше с известно пренебрежение, сякаш бе познал, че се опитвам да отгатна причината за доброто му разположение.
Чудех се как да постъпя. Дали не бе сега удобният момент да се опитам да го посъветвам?
— Не, не мисля, че е хубаво да скитате така — забелязах аз, — вместо да си легнете. Не е разумно, особено сега, когато е толкова влажно. Може да ви хване настинка или треска. Нещо става с вас!
— Това, което става с мене, мога напълно да понасям, и то с голяма радост, стига само да ме оставите на мира. Влезте си и не ме безпокойте вече!
Послушах го, но като минавах край него, забелязах, че дишането му е бързо, като на котка.
„Е, да — помислих си, — сега ще го пипне някаква болест. Просто не мога да си представя какво е правил.“
Не обед му сипах препълнена чиния и той седна, като че ли се готвеше да навакса предишния си дълъг пост.
— Не бойте се, Нели, няма да ме втресе, нито пък съм изстинал — забеляза той, вероятно спомняйки си думите ми, — ще видите как охотно ще изям всичко, което ми дадете.
Той взе ножа й вилицата и се готвеше да започне, но внезапно като че ли всякакво желание да се храни изчезна. Сложи ги обратно на масата, погледна жадно към прозореца, после стана и излезе. Видяхме го да се разхожда напред-назад из градината, докато обядвахме, и Ърншоу каза, че ще иде да го попита защо не желае да обядва; мислеше си, че с нещо сме го обидили.
— Е, какво, ще дойде ли? — извика Катрин, когато братовчед й се върна.
— Няма да дойде, но не е ядосан. Напротив, видя ми се необикновено весел; раздразни се само когато му напомних втори път, и ми каза да се махам и да се върна при тебе. Чудно му било как съм могъл да търся обществото на друг човек.
Оставих чинията му да се топли на огнището. След час или два той се върна, когато вече в стаята нямаше никой, но не ми се видя по-спокоен — със същия неестествен, радостен израз в очите; същото бледо лице, от време на време като че ли се усмихваше. Тялото му цяло се тресеше, но не като от треска, а както трепва опъната струна.
Помислих да го попитам какво му е — кой друг да го попита, ако не аз? — и казах:
— Да не сте чули някаква добра новина, господин Хийтклиф? Изглеждате ми необикновено възбуден.
— Че откъде да чуя нещо добро? — отговори той. — Просто съм гладен, а изглежда, че не трябва да ям.
— Обедът ви е тук — отвърнах, — не го ли искате?
— Сега не — промърмори той. — Ще чакам до вечеря. И, Нели, веднъж за винаги ви моля да кажете на Хертън и другата да не ми се мяркат. Не искам никой да ме безпокои. Искам да остана сам!
— Да няма някоя нова причина, която ви кара тъй да страните? — попитах го. — Защо сте станали толкова особен, господин Хийтклиф? А къде бяхте снощи? Не питам само от обикновено любопитство, но…
— Напротив, питате ме само от празно любопитство — прекъсна ме той, като се засмя. — Но аз ще ви отговоря. Снощи чувствувах, че съм пред прага на ада. А днес като че ли виждам небето. Очите ми го виждат ясно, ето, на по-малко от метър от мен. А сега по-добре си вървете. И ако престанете да ме следите, няма да има, какво да ви плаши.
След като почистих огнището и вдигнах масата, аз се оттеглих, още по-объркана от това, което бях чула.
Той остана в хола целия следобед и никой не го безпокои до осем часа, когато сметнах, че трябва и без да ме викат, да му занеса свещ и вечеря в стаята. Беше се облегнал на перваза на прозореца, но не гледаше навън, а стоеше с лице, обърнато към тъмната стая. Огънят беше изгаснал и в стаята се чувствуваше мекият влажен въздух на облачната вечер. Навън бе толкова тихо, че се чуваше не само ромоленето на ручея при Гимъртън, а и лекият му плисък върху камъчетата и шумът на водата между големите камъни, които тя не можеше да покрие. Ахнах, като видях загасналото огнище, и започнах да затварям капаците един след друг, докато стигнах до неговия.
— Да затворя ли този? — попитах аз, колкото да го сепна, защото той стоеше съвсем неподвижен.
В този момент светлината падаше върху лицето му. Ах, господин Локууд, просто не мога да ви опиша колко се уплаших, като го видях — какви дълбоки черни очи, каква усмивка и каква восъчна бледност! Струваше ми се, че това не е господин Хийтклиф, а някакъв призрак; в уплахата си блъснах свещта в стената и останахме на тъмно.
— Да, затворете го — отговори той с добре познатия ми глас, — но колко сте несръчна, защо не държите свещта надолу? Бързо, донесете друга.
Излязох, обзета от глупаво чувство на уплаха, и казах на Джоузеф:
— Господарят иска да му занесеш свещ и да запалиш огъня — защото вече ме беше страх да се върна в стаята.
Джоузеф нарина разгорени въглища с лопатата и отиде, но ги върна веднага. В другата ръка носеше и подноса, като обясни, че господин Хийтклиф щял да си ляга и до закуска не искал да яде нищо. Веднага след това го чухме да се качва в стаята си. Но той не отиде в спалнята, в която обикновено спеше, а в другата, с кревата с лампериите. Както вече ви казах, там прозорецът е широк и може да се излезе през него. Сетих се, че пак е намислил някакъв среднощен излет и не иска ние да разберем.
„Да не е дух или вампир?“ — размишлявах си аз. Бях чела, че има по земята такива, ужасни дяволи в човешки образ. След това се замислих как съм го отгледала още от детенце, после като младеж, и мислено проследих целия му живот… И видях колко глупаво е сега да се боя от него. „Но откъде се намери това мургаво човече, което добрият Ърншоу приюти и от когото видя само зло?“ — шепнеше гласът на суеверието, когато заспивах. И в полусън се мъчих да измисля нещо за произхода му, да отгатна тайната на незнайните му деди. Насън се занизаха мислите, които ме занимаваха, преди да заспя, и си припомних пак целия му живот, от малък до днес, в най-кошмарни, променящи се образи; и най-после си представих смъртта и погребението му. Спомням си само как се затрудних да измисля какъв надпис да се сложи на паметника му и затова се посъветвах с клисаря. Тъй като нямаше фамилно име, нито пък знаехме точната му възраст, трябваше да се задоволим надписът да бъде една едничка дума „Хийтклиф“. Впоследствие всичко се сбъдна точно така. И ако сега отидете в църковния двор, ще видите, че на камъка пише само това и датата, на която почина.
Призори се успокоих. Щом се развидели, станах и излязох в градината да проверя дали има следи от стъпки под прозореца. Нямаше. „Останал е в къщи — помислих си аз — и днес ще се оправи.“ Приготвих закуска за всички както обикновено, но казах на Хертън и Катрин да закусят, преди да слезе господарят, тъй като той сигурно щеше да закъснее. Те предпочетоха да закусват вън, под дърветата, и затова им сложих там.
Като се върнах, видях, че господин Хийтклиф е слязъл. Говореше с Джоузеф нещо за стопанството.
