измокри. Сигурно е станал или е излязъл. Но няма какво да му мисля — още сега ще отида да видя.“
Успях да отворя с друг ключ и се затичах да разтворя лампериените капаци на кревата, защото стаята беше празна. Бързо ги дръпнах встрани и надникнах вътре. Там видях господин Хийтклиф, изтегнат по гръб. Очите му ме гледаха тъй вторачено и страшно, че се сепнах; а след това сякаш се усмихна. Не можех да повярвам, че е умрял, но дъждът биеше по лицето и врата му, завивките бяха прогизнали и той лежеше неподвижен. Решетката на прозореца се блъскаше насам-натам и бе одрала едната му ръка, още опряна на рамката. По раздраната кожа нямаше кръв и като я пипнах с пръст, вече не можех да се съмнявам. Той бе мъртъв, вкочанен!
Затворих прозореца. Пригладих дългите му черни кичури, паднали на челото, после се опитах да склопя очите — да скрия, ако е възможно, тези ужасяващи, почти живи и ликуващи очи, преди друг да може да ги види. Но очите не се затваряха и сякаш се подиграваха на усилията ми. Полуразтворените му устни и острите му бели зъби също се присмиваха. Пак ме обзе страх и извиках Джоузеф.
Той най-после се дотътри и завайка, но решително отказа да се докосне до него.
— Дяволът му е отнесъл душата! — извика Джоузеф. — Нека му вземе и кожата, ако питате мен. Виж само как грозно се хили на смъртта! — И старикът се ухили на подбив. Помислих, че ще заподскача от радост край леглото. Той обаче внезапно стана сериозен, падна на колене и с вдигнати ръце отправи молитвена благодарност, че законният господар и неговият род ще встъпят отново в правата си.
Бях като замаяна от това страшно събитие и неволно се пренесох в миналото, обзета от потискаща тъга. Но бедният Хертън единствен бе дълбоко покрусен, макар и да бе най-онеправдан от всички. Той седя цяла нощ при покойника и горчиво плака. Стискаше му ръката, целуваше присмехулното и отблъскващо лице, което никой друг не искаше да погледне, и го оплакваше със скръб, каквато може да почувствува само едно великодушно сърце, макар и твърдо като калено желязо.
Господин Кенет не можа да определи от какво бе умрял господарят. Аз не му казах, че той не бе ял нищо от четири дена, за да не би да имаме неприятности. Впрочем и без това съм убедена, че не е гладувал нарочно — това бе последица, а не причина за неговата странна болест.
Погребахме го според волята му въпреки възмущението на селяните. Ърншоу и аз, клисарят и шестима мъже, които носеха ковчега, образувахме цялото шествие. Гробарите си тръгнаха веднага след като спуснаха ковчега. Ние почакахме, докато го заровят. С обляно в сълзи лице Хертън изсече зелени чимове и ги нареди върху пресния гроб. Сега той е изравнен като съседните гробове. Дано и господарят да е намерил покой като другите мъртъвци. Но ако запитате селяните, те всички биха се заклели в Светото писание, че духът му броди по земята. Някои казват, че са го виждали край черквата, в полето, даже в тоя дом. „Празни приказки“, ще кажете и вие като мен. Но оня старец край огнището в кухнята твърди, че през всяка дъждовна нощ, откак е умрял Хийтклиф, винаги виждал две такива привидения, когато надничал навън от прозореца на стаята си. А около преди месец и с мен се случи нещо странно. Бях тръгнала към „Тръшкрос Грейндж“ една вечер. Тъмно беше и се готвеше да гърми. На завоя при „Брулени хълмове“ срещнах малко момченце, подкарало една овца и две агнета пред себе си. То се бе разревало и аз помислих, че агнетата се дърпат и то не може да ги води.
— Какво има, момчето ми? — запитах го.
— Ей там, под скалата, е Хийтклиф с една жена — едва промълви то — и аз не смея да мина.
Нищо не видях, но понеже нито овцете, нито то искаха да вървят нататък, аз му казах да вземе долната пътека. Изглежда, че то бе видяло привиденията само във въображението си, мислейки непрестанно за това, което бе слушало да разправят близките и другарчетата му, като е минавало само през пустото поле. И все пак сега не ми е приятно да излизам навън по тъмно, а и не обичам да оставам сама в тая мрачна къща. Да, не мога да преодолея това чувство. Ще се радвам, когато те си излязат оттук и отидат в „Тръшкрос Грейндж“.
— Значи, ще се местят? — запитах я.
— Да — отвърна госпожа Дийн. — Ще се преместят, щом се оженят, а това ще стане навръх Нова година.
— А кой ще живее тук?
— Джоузеф ще пази къщата може би с някое момче, което да му прави компания. Ще живеят в кухнята, а всички други помещения ще бъдат заключени.
— За да витаят евентуално в тях духове, на които стаите ще се харесат — забелязах аз.
— Не, господин Локууд — рече Нели и поклати глава. — Вярвам, че мъртвите най-после са намерили покой, но човек не бива да се шегува с такива неща.
В тоя момент градинската порта се отвори — младите се връщаха от разходката си.
— Те поне от нищо не се боят — промълвих аз, като ги гледах през прозореца как се приближават. — Двамата заедно биха се опълчили против сатаната и всичките му пълчища.
Когато се спряха пред каменния праг и се извърнаха, за да хвърлят последен поглед към месеца или по-право да се погледнат при лунната светлина, отново почувствувах неудържимо желание да избягам от тях. Пъхнах нещо за спомен в ръката на госпожа Дийн, без да обръщам внимание на протестите й заради неучтивото ми държане и се измъкнах през кухнята тъкмо когато те отваряха входната врата. С това за малко щях да потвърдя опасенията на Джоузеф относно веселите приключения на госпожа Дийн. За щастие обаче приятният звън на една златна монета, която хвърлих в краката му, му подсказа, че има работа с почтен човек.
Удължих разходката си до в къщи, като се отбих към параклиса. Когато застанах край неговите стени, направи ми впечатление, че през тези седем месеца той продължаваше да се руши. Много прозорци със счупени стъкла зееха като тъмни дупки по стените и не една изместена керемида нащърбяваше правата линия на покрива. Те щяха да бъдат съборени една по една от първите есенни бури.
Потърсих и скоро намерих трите надгробни камъка по ската към полето. Средният бе посивял и полузакрит от изтравниче. Тоя на Едгар Линтон приличаше на него само по торфа и мъха, пролазил в основата му. Надгробният камък на Хийтклиф още бе чист.
Дълго седях край тях под тихото небе, гледах как нощните пеперуди прехвръкват над изтравничето и камбанките, вслушвах се в лекото шумолене на ветреца в тревата и се чудех дали нещо би могло да смути спокойния сън на тия, които почиват в земята.
Информация за текста
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2168
Издание:
Шарлот Бронте. Джейн Еър
Превел от английски: Христо Кънев
Емили Бронте. Брулени хълмове
Превел от английски: Асен Христофоров
„Народна култура“, София, 1978
Библиотека „Световна класика“
Английска. Второ преработено издание
Редактор: Жени Божилова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Людмила Стефанова, Грета Петрова
Литературна група IV. Код 04 95366 72711/5704-22-78
Дадена за набор 16. VII. 1978 г.
