Той отиде при нея и усети уханието и. Във влажния въздух то му въздейства като хипнотизиращ парфюм.
— Какво има?
Тя му показа извита раковина, от която капеше вода, частично скрита зад един камък в плитчините. Раковината фосфоресцираше на светлината на фенера. Халид я огледа. Приличаше на черупката на охлюв, но бе много по-голяма, почти колкото диня.
— Какво представлява? — попита отново.
Тя приседна и постави огромната раковина в скута си.
— Ако наистина е това, което предполагам, че е… — започна тя. Поклати глава и постави ръка на коляното му. — Ако не бе настоял да останем малко повече тук, можеше и да не я забележа.
Ръката и обгори коляното му като въглен. Едва се удържа да не я притисне към себе си. Усети как то обхваща силна възбуда.
— Та какво и е особеното на тази празна черупка? — попита с напрегнат глас.
Преди да успее да му отговори, наблизо се разнесоха гласове.
— Казвам ти, че този проклет комар е по-лош от змия със счупени зъби.
Бен забеляза Халид и Линда, приклекнали до брега на езерцето. Видя как Линда отлепва ръката си от коляното на геолога тъкмо когато заобиколи скалистия нос. Бен присви вежди.
Ашли се изкашля, за да издаде присъствието им.
— Линда, Бен току-що бе ухапан от насекомо, което много прилича на комар. Искаше ни се да разберем какво мислиш по въпроса.
— С удоволствие ще ви кажа. Успяхте ли да го уловите?
— В известен смисъл да — каза Бен и посочи размазаното насекомо върху ръката си.
Линда се усмихна, хвана ръката му и я доближи до светлината.
— Не ми предоставяш особено богат материал за наблюдение — прецени тя и се взря по-отблизо в ухапаното място. — Трудно ми е да кажа нещо по-определено. Съществуват стотици мухи и комари, които се хранят с кръв. Това би могло да бъде какво ли не. — Тя пусна ръката му. — Бях любопитна да науча, защото Бен ми каза, че в пещерите много рядко се срещат хапещи насекоми.
— Това звучи логично — отвърна Линда. — Нали трябва да се хранят с нещо, а в пещерите няма топлокръвни видове — обясни им и поклати глава. — Вероятно се хранят по някакъв друг начин, но този индивид очевидно е решил да си потърси нов източник на препитание. Тези пещери стават все по- интересни. Погледни само тази черупка. — Повдигна черупката пред Ашли и Бен, за да могат да я разгледат по-добре. — Какво ще кажете за това?
Ашли взе черупката и я огледа от всички страни. После плъзна ръка по спиралата и.
— Прилича на раковина, но не познавам този вид. Пък и тук ти си биологът.
— Ти пък си археологът. Ако не се бях занимавала с еволюционна биология, нямаше да я разпозная.
— Е? И какво представлява според теб? — попита Бен, като взе черупката в ръце и се замисли за причината на оживлението.
— Това е черупката на амонит, хищна сепия — каза Линда.
— Какво? — Ашли дръпна черупката от ръцете на Бен. Отново я огледа най-внимателно, като този път я държеше грижливо, сякаш бе направена от фин порцелан. — Това е невъзможно. Тази черупка принадлежи на неотдавна умряло същество. Не е вкаменелост. Бен погледна празните си ръце.
— Какво и е все пак интересното? Защо толкова се развълнувахте?
Двете жени не му обърнаха внимание.
— Сигурна ли си? — запита Ашли. — Не съм специалист по палеобиология.
— Да — отвърна Линда. — Погледни тези набраздявания. Няма ги при нито едно съвременно мекотело. Погледни и камерите. Само един вид е притежавал такава уникална черупка. Това съвсем определено е амонит.
— Какво обаче прави тук? — продължи с въпросите Ашли, без да откъсва поглед от черупката. — Амонитите са измрели заедно с динозаврите в края на кредния период. Черупката, дори и да е стара, в никакъв случай не е на шейсет и пет милиона години.
— Нека отново я погледна — каза Бен и взе черупката. — В много пещери са се съхранили добре вкаменелости благодарение на опазването им от въздействието на външната среда. Може би тази черупка просто се е съхранила добре.
— Възможно е — съгласи се Линда. — Докато се подготвях за тази експедиция обаче, четох много неща за антарктическата фауна. На остров Симър, недалеч оттук, учените открили много вкаменелости на амонити. Вкаменелости от времето след масовата гибел през кредния период.
— Масова гибел? — попита Бен. — За какво говорите?
— Преди 65 милиона години, в самия край на кредния период, едно голямо бедствие унищожило множество видове, включително и динозаврите — отвърна Ашли. — Според мнозина учени това се е случило вследствие на масовото падане на астероиди на земната повърхност. Образували се облаци прах, които закрили слънцето, и планетата изстинала.
— Така е — добави Линда. — Палеонтолозите, които изучават Антарктида, смятат, че благодарение на полярното и разположение тук ветровете са разпръснали частиците прах, образувани от астероидите, и така този континент е избегнал масовата гибел.
— Всичко това е вече в миналото — прекъсна ги Бен. — Значи тези охлюви са успели да живеят по- дълго от останалите. И какво от това? Искам да кажа, че…
— Линда! — извика Халид. Бе коленичил отново до брега на езерцето. — Ето още една! — Той бръкна във водата, като потопи ръка почти до рамото. — Не мога да го… Не… Ето, хванах я!
Той протегна мократа си ръка, в която държеше черупка, по-голяма от първата. Вдигна я над главата си, подобно трофей.
Бен поклати глава. Отново юначества, помисли си. Тъкмо понечи да каже нещо, когато от черупката изведнъж се подаде сноп виещи се пипала. Линда възкликна от удивление. Пипалата се впиха в ръката на Халид.
Той се опита да се отърве от животното, но то се бе впило здраво в него. Лицето му се изкриви от болка и на очите му се появиха сълзи.
— Това проклето нещо ме хапе! — закрещя той. По ръката му започнаха да се стичат струйки кръв. Стенещият Халид замахна с ръка и удари животното в каменната стена до него. Без какъвто и да е резултат.
— Не мърдай! — извика Бен и извади ножа си. Халид с лице, изкривено от болка, застина.
— Само ме отърви от това нещо — изстена през зъби.
Бен пъхна острието на ножа между пипалото и ръката. Не бе лесно. Крайниците на създанието се бяха впили здраво в плътта на Халид. Бен отряза едно пипало и от него заструи зеленикаво черна течност. Създанието затегна останалите си пипала и Халид отново изстена.
Силата му бе невероятна. Ако стисне малко по-здраво, може и да строши костта, помисли си Бен. Внимателно пъхна острието под второ пипало и също го отряза. Този път създанието се загърчи и отслаби захапването си. След като се лиши от още две пипала, то пусна ръката на Халид. Падна на пода на пещерата, потрепна и прибра останалите пипала в черупката си.
Халид падна на колене с тих стон. Прикри раната си с ръка. Между пръстите му струеше кръв.
Бен не откъсна поглед от черупката, от чийто отвор продължаваше да струи черна течност. Със сърдит вик ритна животното. Черупката описа голяма дъга над езерцето, след което с плясък изчезна от погледа му.
— Защо, по дяволите, направи това? — извика сърдито Ашли. — Можеше да го изследваме. За Бога, та това е отдавна изчезнал вид!
— Изчезнал „друг път“ — каза Бен, като посочи окървавената ръка на Халид.
— Ще оживее — каза майор Вилянуева.
Ашли проследи с поглед как той обви с водонепроницаема лента превръзката, която бе направил на ръката на Халид. Тюленът, обучен да оказва първа медицинска помощ, веднага се бе заел с пострадалия, след като го докараха в лагера. Почисти раната, обработи я с два вида антибиотици.
