прекрасна физическа форма, но докато се опитваше да не изостава от Вилянуева, се почувства като болен от артрит старец. Неговият собствен принос към търсенето се изрази главно в напомняния на Вилянуева да не бърза чак толкоз. Въпреки усилията им не откриха и следа от Холоуей. Върнаха се при входа на тунела без каквато и да е нова информация за Линда и Халид.
Бен погледна Вилянуева. Тюленът се разхождаше напред-назад с ръка върху кобура на пистолета си. Човекът бе нервен като разгонено кенгуру. Чакането очевидно го измъчваше.
Бен започна да се тревожи. Другите трябваше досега да са се върнали. Удари с ръка по камъка, който бе огледал с фенерчето си. Трябваше да я придружи. Той разбираше от пещери повече от Майкълсън. Ами ако и тя изчезнеше като Холоуей?
— Бен, ела да видиш това — извика го Линда, надвесила се над пещерен бисер с размерите на голяма надуваема топка.
— Какво има? — попита Бен, като приклекна до нея.
— Освети бисера. Този е по-малък, така че подробностите се виждат по-добре.
— Линда, точно сега ли, му е времето да се занимаваме с такива неща? — промърмори той, но изпълни молбата и.
— Погледни костните дъги — отбеляза тя възбудено. — Прекалено са плътни. Обърни внимание и на ушните отвори. Прекалено ниско са. Бен, това не е човешко същество. Или най-малкото не е съвременен човек. Размерът на черепната кутия навежда на мисълта, че става дума за развито човекоподобно създание. Не мога обаче да разпозная към кой вид принадлежи. Това трябва да го види Ашли. Тя сигурно ще го разпознае.
Линда внезапно се зарази от тревогата на Бен.
— Защо толкова се бавят? — попита.
В пещерата внезапно изкънтя силен писък. Бен и Линда подскочиха едновременно. Линда се приближи до него. Бен усети, че сърцето му се свива. Какво ли ставаше с Ашли?
Вилянуева бе застинал с пистолет в ръка и държеше фенерчето така, че лъчът му да играе ролята на прицел. Халид се доближи до Линда и тя, подобно на луна, привлечена към друга орбита, се отмести от Бен и се скри в сянката на египтянина.
Чу се втори писък. Бен се доближи до Вилянуева.
— Трябва да ги потърсим — каза Бен. — В беда са.
— Не. Ще останем тук — нареди Вилянуева.
— Ти луд ли си? Някой ги е нападнал.
Лицето на тюлена запази каменното си изражение.
— Не. Писъкът се раздаде отдалеч. От другата страна на реката — уточни майорът.
— Откъде можеш да си сигурен? Акустиката на една пещера е много измамна.
— Сигурен съм — повтори Вилянуева, без да откъсва поглед от мрака.
— Не ме интересува. Ще отида да ги потърся.
— Ако се опиташ да се отдалечиш, ще те застрелям в крака — добави тюленът. От спокойния тон, с който изрече тези думи, стана ясно, че не се шегува.
— Ти какво си въобразяваш?
— Тук аз съм старшият командир. Заповедите ми ще се изпълняват.
— Но…
— Мястото на срещата е тук. Ако другите имат неприятности, трябва да тръгнат насам. Ще ги изчакаме още десет минути.
— И като изминат тези десет минути, какво ще правим? Ще отидем да ги търсим ли?
— Не. Ще се върнем в базата.
— И ще ги оставим тук? Не разчитай на мен.
— Радиостанцията е у Майкълсън. Без него няма как да се свържем с базата. Ако не дойдат до десет минути, ще се евакуираме.
Бен втренчи поглед в черната пелена и си представи как там се развиват ужасяващи събития. Как Ашли бяга и се крие, преследвана от лигави същества. Как те нападат Ашли и я осакатяват. През по-голямата част от тези десет минути не каза нищо. Проклетият тюлен, да върви по дяволите. Ако тя не се завърнеше, той знаеше как да се грижи за себе си в пещерите.
Вилянуева насочи пистолета си към земята. На мястото на лъча на фенера му се появи мрак, който жадно си възвърна изгубената територия.
— Пригответе багажа си — разпореди Вилянуева през рамо. — Връщаме се.
Бен започна неловко да тъпче на едно място, без да се отказва от опитите си да пробие тъмнината.
— Пригответе се за връщане, господин Бръст — каза тюленът, като му даде знак с пистолета си. — Не затруднявайте работата ми.
На Бен внезапно му хрумна една идея.
— Почакайте малко — предложи той. — Всички изключете светлините си.
— Какво? — попита Линда с треперещ глас. — Ти откачил ли си?
— Направете каквото ви казвам. Ако и тогава не видим следа от техните светлини, ще се върнем.
Вилянуева го погледна с присвити очи.
— Добре. Давам ви една минута.
Линда се притисна по-близо до Халид, преди да изгасят фенерите си.
Лагерът потъна в пълен мрак.
На Бен му бяха необходими само няколко секунди, за да привикне зрението му към внезапната слепота. Върху ретината му известно време се запазиха следи от светлините на лагера. След като и тези следи изчезнаха, той забеляза, че от лявата му страна все пак остана известно сияние. Разширените му от мрака зеници се напрегнаха. Забеляза сияещ пещерен бисер. След малко сиянието се отмести към друг пещерен бисер. Доближи се до него. Светлините се приближаваха до тях.
— Някой идва — каза Бен с облекчение. — Завръщат се.
— Да, и аз ги забелязвам — потвърди Линда. Вилянуева им каза да запалят фенерите си. Мракът отново бе отблъснат от лъчите им. След няколко минути откъм тъмното се доближиха шарещите светлини на фенери. Тюленът, все още заел бойна позиция, насочи пистолета към тях.
— Стой! Кой иде! Кои сте вие? — извика.
— Кой може да идва, по дяволите? — чу се сърдитият глас на Ашли.
— Ние сме, майоре. Бъдете спокоен — обади се и Майкълсън.
Вилянуева отмести пистолета си.
На светлината се появи Ашли, следвана от Майкълсън, който все още извръщаше поглед към реката, останала зад него.
— Чия бе гениалната мисъл да изключите внезапно светлините? — попита раздразнено Ашли. — Използвахме ги като фар, когато идвахме насам. Решихме, че нещо ви се е случило, и побягнахме назад. Насмалко щях да падна в един разлом.
Линда посочи с пръст Бен.
— Просто искахме да ви открием — каза той и кимна към тюлена. — След като чухме писъка, колегата реши да се приберем горе с подвити опашки, ако не се появите.
— Как така? — настръхна Ашли. Майкълсън я прекъсна с жест.
— Действал е правилно. Ние разполагаме с радиостанция. Те — не.
Ашли разтри замислено слепоочията си и после кимна в знак на съгласие.
— Всъщност, прав е. Следващия път изпълнявайте заповедите му, Бен — нареди тя. После мина покрай него и огледа лагера. — Добре. При тези обстоятелства ни предстои да решим дали да продължим по- нататък, или да се връщаме.
— Предлагам Вилянуева и аз да прекосим реката и да огледаме по-обстойно местността, докато вие ни изчакате тук — каза Майкълсън, като направи крачка напред. Ашли обаче поклати глава.
— Не. При тези обстоятелства няма повече да се делим. Видяхме какво ни се случи, когато направихме това.
— В такъв случай ще трябва да се евакуираме — констатира мрачно Майкълсън. — Не мога да си позволя да рискувам живота на граждански лица. Холоуей знаеше, че пътуването крие рискове.
