Вилянуева прекрати спора им, като им даде знак с ръка. Посочи следващия завой. Ашли се доближи до него и надникна. Малко след завоя тунелът свършваше и преминаваше в голяма пещера.
— Струва ми се, че е добре да продължа сам — предложи тюленът. — Редно е да огледам района.
— Не — възрази решително Ашли. — Няма да се делим. Нека повече очи оглеждат гърбовете ни и нека повече пръсти, поставени върху спусъците, защищават тези гърбове.
Вилянуева повдигна рамене.
Групата навлезе в пещерата. Лъчите на фенерчетата се разпростряха във всички страни, подобно спиците на колело. Пещерата приличаше на останалите, които бяха прекосили. Сталагмити, стърчащи от пода, и сталактити, провесени от тавана. Имаше обаче нещо ново. Ашли изтри една снежинка от миглите си.
— Дявол да го вземе, та тук вали сняг!
И наистина през лъчите на фенерите им се спускаха гъсти снежинки. Линда протегна ръка и няколко снежинки паднаха върху дланта и.
— Не са нито студени, нито мокри — отбеляза тя.
— Това е лошо — каза Бен, като се доближи до Ашли.
— Защо?
— Това не е сняг. Това са кристали от гипс — поясни Бен и насочи лъча на фенера си към колоните от гипсови кристали, спускащи се от тавана, подобно на десетметрови бели свещници. — Те са много крехки и нежни образувания. Под въздействието на телесната топлина те се размекват и започват да падат.
— Все още не мога да разбера каква опасност крие това за нас — попита Ашли, като изтупа няколко подобни на пърхот гипсови снежинки, паднали на раменете и.
— Този снеговалеж означава, че неотдавна тук се е излъчвала много телесна топлина. Много повече от тази, която може да излъчи тялото на ранен тюлен.
Очите на Ашли се разшириха, когато осъзна смисъла на думите на Бен.
— Тук, долу, не сме сами — каза той.
Гипсовият снеговалеж стана все по-гъст, когато наближиха средата на пещерата. Светлинните лъчи подскачаха във всички посоки, а заедно с тях и сенките. Ашли намести по-добре кърпата, която бе вързала над носа и устата си, за да не вдишва снежинките. Останалите бяха направили същото. Приличаха на група маскирани разбойници, приближаващи се към нищо неподозираща жертва.
Все още водач на групата бе Вилянуева. Той се привеждаше и придвижваше с бързи движения от едно място на друго, преди да им даде знак да продължат. Никой не говореше. Всички се бояха от това, което можеше да се укрива зад следващата сянка.
Бен вървеше до Ашли с пистолет, насочен към земята. Освети пода на пещерата.
— Ивицата от кръв става все по-тънка — прошепна. Трябваше да се свържат, с базата Алфа още преди час, но не можеха да си позволят да прекратят търсенето. Щеше да им бъде необходим поне половин час, за да извадят частите на радиото от водонепроннцаемите им пластмасови опаковки, да ги сглобят и да установят връзка. Времето, подобно на кръвта на тюлена, изтичаше.
Ашли откъсна поглед от червената следа, след като чу шепота на Вилянуева. Останалите бяха приклекнали и не мърдаха. Само тя все още бе изправена. Бен я придърпа към себе си и я стисна за ръката.
Тюленът, приклекнал до една огромна скала, бе доближил пръст до устните си и и даде знак да се приближи, без да вдига шум. Ашли отиде при него. Вилянуева притисна устни към ухото и и започна бързо да говори.
— Достигнахме другия край на пещерата. Има два изхода. Един широк тунел и един тесен, като тези, през които минахме.
— И какво от това? Да продължим! Следата накъде води?
— Трудно ми е да определя — отвърна той, като поклати глава. — Калта тук е твърде много, за да можем да разберем.
— В такъв случай ще проверим и двата тунела — реши тя и понечи да се отдалечи.
— Почакай. Не за това те извиках — каза той. — Подай си главата и се вслушай.
Като присви вежди, Ашли подаде глава иззад скалата. На каменната стена видя отвора на друг тунел, подобен на този, през който бяха достигнали пещерата. В началото не чу нищо освен собственото си тежко дишане. Може би слухът и не бе толкова остър, колкото този на тюлена. Тъкмо щеше да го заговори, когато и тя чу шума. Пукот, като този, който издават настъпените сухи съчки. Също и гърлесто сумтене. По гърба и полазиха тръпки, Звукът се раздаваше от тунела пред тях.
Повдигна фенера си, за да освети вътрешността на тунела, обаче Вилянуева я хвана за ръката.
— Недей. Каквото и да има там, то не знае, че сме тук.
— Може би това е Холоуей — каза тя, без сама да вярва на думите си.
— Глупости — отвърна тюленът.
— И какво според теб трябва да направим? Просто да седим и да чакаме?
Зад гърба им се чу силно кихане. Ашли рязко се извърна. Халид присви рамене в знак на извинение и посочи с ръка падащите снежинки. Другата ръка бе притиснал към устата си, за да не кихне повторно, Ашли се извърна повторно към Вилянуева и затаи дъх.
— Вече не чувам нищо — прошепна на тюлена, който бе затворил очи.
— И аз — въздъхна той.
Дявол да го вземе! Каквото и да се таеше в тунела, вече бе уведомено за присъствието им. Нямаше смисъл повече да се крият. Тя се изправи, като държеше пистолета в двете ръце.
— Бен, Вилянуева, елате с мен — разпореди Ашли. — Майкълсън, ти остани при останалите и бъди готов да ни прикриваш.
— Това е военна работа — отсече Майкълсън и направи крачка напред. — Ти остани тук, а аз ще придружа Бен и Вилянуева.
— Не — отвърна тя, като огледа пистолета си. — Искам да останеш тук. Да пазиш тила ни и останалите. Може да ни се наложи да се оттеглим бързо.
Проследи с поглед как майорът обмисля решението и. Очевидно не можа да открие недостатъци в него.
— Добре — прие той. — Внимавай.
— Да тръгваме — нареди тя, като свали предпазителя на пистолета си.
Групата излезе иззад скалата и насочи оръжията си към вътрешността на тунела.
— Трябва да открием огън — каза тихо тюленът. — Първо ще го обсипем с куршуми, а после ще задаваме въпроси.
— Не — просъска в отговор Ашли. — Все още съществува някаква възможност Холоуей да е там.
— Трябва да се възползваме от предимството си, докато го имаме — оспори Вилянуева и повдигна автомата си.
Тя отмести с рамо автомата му и направи крачка напред.
— Холоуей! — извика с все сили. — Ако си там, дай ни някакъв знак!
Тунелът им отвърна с мълчание.
— Е, сега доволна ли си? — попита тюленът, като вложи цялото си презрение в тази дума. Той приведе глава и се прицели. Пространството сякаш се взриви, след като куршумите се понесоха слепешком във вътрешността на тунела. Цялата пещера затрепера.
Ушите и продължиха да пищят и след като тюленът прекрати стрелбата. От отвора на тунела излезе облак от прах и дим.
Бен се опита да стесни лъча на фенера си, за да проникне по-дълбоко в мастилено черния мрак. Без какъвто и да е успех.
— Дявол да го вземе — изруга той.
От устата на тунела се раздаде вик, подобен на вика на кукумявка, само че по-гърлен и дрезгав. Ашли се намръщи, когато го чу. Първичната част от нейното същество реагира с желание да се скрие някъде или да избяга. Тя обаче коленичи и се прицели с пистолета си. След това някакъв малък предмет се изтъркаля в голямата пещера.
— Мамицата му мръсна да… — започна да псува Вилянуева, като отстъпи крачка.
