— Глезенът ми пострада. Не мога да вървя бързо.
— Тогава върви ти напред — предложи Бен, като захапа долната си устна. — Аз ще прикривам тила ни. Ще се справим както можем.
— Не, ти тръгни сам. Аз ще пристигна, когато мога.
— И дума да не става. Няма да те оставя тук сам и ранен. Хайде, тръгвай, за да не губим повече време.
Майкълсън вече бе опознал упоритостта на австралиеца и си даде сметка, че няма смисъл да спори с него. Отблъсна се от скалата и се намръщи от болка, когато кракът му докосна земята. Започна да се придвижва с подскачания. На всяко движение на наранения му крак се падаха две движения на здравия. Заподскача по-бързо, когато чу думите на австралиеца:
— Имаме компания.
Легнала върху шейната си, Ашли надничаше от отвора на тунела. При всеки изстрел примигваше. През изминалите петнайсет минути изстрелите бяха спорадични. Първо чу пет последователни изстрела. После цяла минута не се чу нищо. Сетне последва нов откос. През последните две минути обаче в пещерата цареше тишина. Не се чуваше никакъв звук. Безмълвието и причиняваше болка.
Хайде, Бен, просто се върни.
Някъде в дъното на тунела се чуха стоновете на Вилянуева. От морфина почти бе изпаднал в безсъзнание. Ръката му бе бинтована и притегната към гърдите. С помощта на доста голяма доза обезболяващи медикаменти и рязко изтегляне бе успяла да намести раменната му кост. Сетне той изпадна в дрямка. Дявол да го вземе, жилаво копеле се оказа.
При все това се нуждаеше от по-сериозна помощ от тази, която можеше да му се окаже с полева аптечка. Щом пристигнеха на безопасно място, трябваше веднага да поискат помощ по радиото. Най-добре миномети.
Линда и Халид бяха пренесли раниците и бяха помогнали за вкарването на тюлена в тунела. Ашли се бе разположила на самия вход и наблюдаваше пещерата. Къде си, Бен? Напрягаше очи и се опитваше да съзре нещо в мрака пред нея. Зад гърба си чу шума на колела, стържещи по скалното дъно.
— Виждаш ли нещо? — попита Линда.
Ашли я погледна през рамо. Лицето на Линда бе бледо и тя дишаше учестено.
— Не — отвърна и Ашли. — Тази тишина ми се струва прекалено неприятна.
— Ашли, трябва да изляза на открито. — В тунела си в по-голяма безопасност.
— Не мога да дишам. Нуждая се от въздух.
Ашли най-сетне разбра истината. Как не се бе досетила по-рано?
— Ти страдаш от клаустрофобия. Познах ли? Линда не отговори на въпроса. Едва след малко се обади.
— Моля ти се.
— Добре. И аз ще дойда с теб.
Ашли излезе първа. Включи фенера и освети района непосредствено около тях. Обърна се, за да даде знак и на Линда да излезе. Биоложката обаче вече бе застанала до нея. Краката и едва я държаха. Направи няколко крачки, като дишаше дълбоко.
Ашли огледа пещерата. Все още не се виждаше признак за присъствието на каквото и да е живо същество.
— Какво мислиш за това… създание? — чу се треперещият глас на Линда.
Ашли се обърна към нея. Дребната жена бе застанала до трупа на звяра. Задната част на главата му се бе превърнала в кървава каша. Биоложката я докосна с крак.
Ашли повдигна рамене. Нямаше настроение да обсъжда такива неща. Поне докато Бен бе в неизвестност.
— Не знам.
Линда коленичи до огромното създание и смръщи нос, като усети миризмата му. Прокара пръст над костната дъга на здравото око.
— Очната орбита е твърде странна за влечуго. Костта на скулата не е такава, каквато би трябвало да бъде. Повече прилича на костта на млекопитаещо. Костите на краката му също са странни. Нали запомни как се движеше? Като птица. Краката и ставите му са като, на птица — говореше сякаш в полусън, без да си дава сметка какво точно изрича. — Не съм виждала подобно нещо.
Ашли повдигна рамене и освети стената на пещерата.
— Та то е живяло в пълна изолация тук най-малкото от векове — уточни тя. — Може ли да знае човек какво еволюционно развитие е създало това чудовище? — добави замислено. Бе обаче твърде разсеяна. Съзнанието и бе изпълнено само с една мисъл. Бен, къде си?
Линда продължаваше да изучава тялото на създанието, като се разхождаше покрай него.
— Хъм. Ела да видиш това.
Ашли отиде при Линда и я освети. Биоложката опипваше подобните на четина бодли, растящи по гръбнака на животното.
— Това не са люспи. Косми са. Заинтригувана, Ашли се доближи.
— Внимавай — предупреди я Линда. — Не изключвам да са отровни. Обърни внимание на блясъка по краищата им и на жлезите в основата им.
Линда се отмести и продължи огледа на трупа.
Ашли коленичи до обезобразения череп и внимателно докосна един от бодлите с ръка, облечена в ръкавица. Сетне приклекна.
— Може би това е неизвестен вид динозавър — каза — Струва ми се, че съзирам някои от първичните черти на влечуго. Дори и люспите му приличат на люспите на плезиозавър, вид динозавър. Какво обаче можем да кажем за останалата част от тялото. Челюстната става е разположена прекалено ниско на черепа. Може да откача долната си челюст, подобно на змия, и да разтвори устата си достатъчно, за да погълне цяло прасе. Не знам обаче да е имало динозаври с козина.
— Ашли, погледни това.
— Какво откри? — попита Ашли и се доближи до биоложката.
— Не е динозавър. Не е и влечуго. Не е и бозайник — каза Линда и присегна към корема на животното. На туловището му имаше торбичка. — Това е двуутробно животно.
Разсеяната Ашли си спомни думата, но не успя да осъзнае веднага точния и смисъл.
— Какво искаш да кажеш?
— Това е торбесто животно, което снася яйца. Подобно на австралийската птицечовка. Тези създания притежават черти както на влечугите, така и на бозайниците. Предполагало се е, че са задънена улица на еволюцията.
Откъм тунела се разнесе задавеният стон на ранения тюлен.
— Много странна задънена улица — коментира Ашли.
Голямата Берта все още го преследваше. От няколко метра разстояние Бен проследи с поглед най- едрото от трите животни, които вървяха по петите му. Тя се приведе, посегна с нокът и повдигна една гилза от пушката му. Изръмжа недоволно и после я захвърли. Другите две животни се струпаха около нея, но тя ги прогони със съскане.
Бен се скри отново зад скалата. Трима срещу един.
Шансовете му не бяха големи. Може би не биваше да праща Майкълсън напред. Планът, който според него трябваше да му спечели време, сега изглеждаше напълно погрешен. Пушечният огън бе привлякъл вниманието им към него. Гадините обаче бяха хитри. Шмугваха се зад скалите и му бе трудно да се прицели в тях. Колкото и бързо да тичаше, те не изоставаха от него. Само преди няколко минути едно от животните насмалко не го изпревари и дори се опита да го нападне изненадващо. Той стреля, куршумът рикошира и улучи животното в опашката. Така спечели достатъчно време, за да се измъкне.
Отблъсна се от скалата и побягна. Трябваше да направи нещо, за да отвлече вниманието им. За да спечели допълнително време. Зад гърба му се разнесоха тихите стъпки на преследвачите му.
Мисли, дявол да те вземе! Не може да не си по-съобразителен от едно тъпо пещерно чудовище!
