допира. Тя го погледна удивено с все още разтворена уста.
— Дявол да го вземе — каза той.
— Ох! — извика Бен и раздвижи бедрата си под нея. — Ще ме смачкаш!
Легнала на гърба на Бен, тя почувства как мускулите му се движат под нея, докато той тикаше шейната напред. Чувствата и бяха много смесени: облекчение от невероятното спасение, тревога от това, което предстоеше, и засилващо се желание към мъжа под нея.
— Извинявай — промълви Ашли, положила глава на неговото рамо, като го държеше за кръста. Тялото му, подобно пещ, излъчваше силна и постоянна топлина. Тя притвори очи и бузата и докосна основата на врата му.
— Виждам светлина пред нас — каза Бен. Тя надигна глава и погледна напред.
— Това са другите. Казах им да ни изчакат в тунела. Придвижиха се още напред. Най-близо до тях се оказа Майкълсън. Той отмести огромното си туловище и ги погледна. На лицето му се изписа искрено облекчение, когато ги видя. Това бе по своему трогателно.
— Боже мой, много се разтревожихме! — каза Майкълсън, — Първо чухме писъци и стрелба, а после видяхме празната ти шейна.
— Решихме да пътуваме заедно — усмихна се Бен. — Така се пести бензин, пък и се опазва по-добре околната среда.
Ашли го ощипа за кръста, при което той за миг свъси лице от болка. Тя изви врата си, за да погледне отвъд главата на Майкълсън.
— Как е Вилянуева? — попита.
— Все още е замаян, но състоянието му се стабилизира. Вече диша равномерно. Пулсът му също е наред.
— Чудесно. Нека си отдъхнем за малко. Опитай се да се свържеш с базата. Радиостанцията подръка ли ти е?
— Вече се опитах — отвърна Майкълсън.
— И?
— Чува се само пращене.
Тя се намръщи. Ако не успееха да установят контакт и да поискат помощ…
— Може би сме се озовали на твърде затънтено място. Цялата тази скална маса…
— Не. Това няма значение. Тук винаги сме обградени от скална маса.
— Какъв е проблемът в такъв случай? Да не би радиостанцията да е повредена?
— Не. Проверих я. Всичко и е наред. А и в свързочния център на базата има денонощно дежурство. Щом не ни отговарят… — той не довърши мисълта си.
— Какво имаш предвид?
— Там трябва да се е случило нещо наистина сериозно.
Глава 16
— Бягай! — каза Блейкли и побутна Джейсън напред с ръка. — Иди в кабинета ми!
— Но…
— Побързай!
Блейкли се затича към кабинета си. Настигна момчето и го хвана за ръката. Джейсън, все още шокиран от случилото се, позволи да го теглят.
Воят на сирените наруши хода на мислите на Блейкли. Около тях търчаха във всички посоки мъже и жени. Лъчите на хиляди прожектори се мятаха и изписваха лудешки дъги по тавана на пещерата. Ако се съдеше по посоката на стрелбата, базата бе нападната от всички страни.
Блейкли изкачи бързо стъпалата на административната сграда. Джейсън с известни усилия го последва. Ремъкът на спортния му сак се заплиташе в краката му. Прекосиха вратата, преминаха през коридора и нахълтаха в частния кабинет на Блейкли.
Там завариха Роланд, който трескаво пъхаше документи в едно куфарче. Дори не повдигна очи, когато влязоха.
— Чух всичко. Почти съм готов — каза.
— Чудесно. Не забравяй да прибереш и документите от чекмеджето. Униформените глупаци може и да ми отнемат базата, но няма да им позволя да обсебят и труда ми.
— Какви са тези сирени? — попита Роланд. — Какво става? Това е действителна бойна тревога — каза, като прокара пръсти през оредялата си коса. — Имам чувството, че…
Сградата бе разтърсена от силен взрив. Джейсън притисна сака по-плътно към гърдите си. От очите му потекоха сълзи…
— Струва ми се, че това бе оръжейният погреб от южната страна — каза Роланд, като ускори движенията си.
— Престани. Евакуираме се веднага — разпореди Блейкли. Отвори едно чекмедже и извади оттам автоматичен колт калибър 11,43 мм. Провери дали е зареден и го подаде на Роланд заедно с един резервен пълнител. — Вземи.
Роланд се отдръпна с изражението на човек, комуто са подали отровна змия. Поклати глава отрицателно.
Чу се втори взрив. Сградата се разклати и от тавана се посипа мазилка.
Роланд сграбчи пистолета.
С малко ключе Блейкли отключи едно чекмедже и извади оттам двуцевка с отрязана цев. Рязко я отвори. В патронника имаше два червени патрона. Също така рязко я затвори.
— Обърна се и се сблъска с Джейсън. От сблъсъка детето изгуби равновесие.
— Ами мама… — започна да хълца, като очите му се изпълниха със сълзи. Блейкли коленичи до него и го стисна за раменете.
— Джейсън! Точно сега трябва да бъдеш силен. Ще се опитаме да стигнем до асансьора. Ще гледам да те изкарам на повърхността.
Само на няколко метра от тях се разнесе автоматен огън.
— Време е да тръгваме — каза Роланд, стиснал в едната ръка пистолета, а в другата — куфарчето. — Ще минем отзад. Оттам пътят до асансьора е по-кратък.
— Добре. Ти ни води, а аз ще прикривам тила ни — каза Блейкли, като се изправи, без да откъсва ръка от рамото на момчето.
Роланд се извърна и се устреми към вратата. Те веднага го последваха. Блейкли стискаше двуцевката с две ръце.
Навън сирените вече не виеха, но продължаваше да се чува спорадична стрелба. Във всички посоки тичаха въоръжени мъже. Покрай тях минаха двама мъже с носилка, устремили се към малката болница. Върху брезента лежеше гърчеща се бинтована фигура. Една окървавена ръка се свлече и пръстите и докоснаха земята.
Блейкли започна да оглежда суетящите се мъже. Нуждаеше се от информация. С малката им група се сблъска войник с обезумял поглед, изскочил иззад ъгъла. Каската му я нямаше, а автоматът трепереше в ръката му. Оказа се, че Блейкли познаваше червенокосия луничав войник.
— Редник Джонсън, рапортувайте веднага — заповяда Блейкли, като се опита да вложи колкото се може повече властност в гласа си.
Джонсън се извърна към него. На лицето му бе застинал ужас. От рана на челото му струеше кръв. Опита се да заеме нещо като войнишка стойка и отдаде чест с трепереща ръка.
— Сър, базата е прегазена. Дойдоха отвсякъде. Излязоха от дупките и от тунелите. Взводът ми беше… напълно унищожен. Никой не остана. — Докато рапортуваше, очите му се разширяваха все повече и повече и затрепери все по-силно.
— Кой ни нападна, редник? Кой?
— Те… Те тръгнаха насам — каза глухо Джонсън с обезумял поглед. — Трябва да се махаме оттук.
— Кой? — изкрещя Блейкли и се опита да хване човека за рамото. Редникът обаче сякаш се ужаси от допира, отдръпна се и побягна.
