— И така да е, вечерният рапорт на твоя екип засега закъснява само с един час. Според мен обявяването на бойна тревога е преждевременно.
— Ако не е бил възпрепятстван, Майкълсън нямаше да закъснее и секунда с рапорта.
— Майорът прие тази мисия прекалено присърце. Има си лични причини за това. Въобще не трябваше да го включваш в екипа.
— За това вече сме говорили. Така или иначе, вече е сторено. Сега искам да разбера какви мерки си решил да вземеш.
— Никакви.
— Виж какво, сензорите направо се побъркаха. Вчера в Четвърти сектор изчезна още един човек. Сега пък връзката с екипа закъснява. И ти си решил да не правиш нищо? Да си седиш на задника и да изчакаш да изчезнат още хора?
Следващите думи бяха толкова студени, че Джейсън затрепера.
— Не. Вашингтон ми възложи да свърша само една работа. Да преценя дали си годен да продължиш да ръководиш обекта. Ти улесни решението ми. От този момент се смятай за освободен от длъжност.
Настъпи мълчание, след което се чуха думи, изпълнени с гняв.
— Вие, глупаците, отдавна бяхте планирали тази работа, нали? Въобще не искахте да допуснете да се запази гражданският характер на проекта. Кога точно решиха фуражките да ми отнемат този обект? Когато изчезна първият екип? Или още от самото начало?
Последва тягостна тишина.
Вратата рязко се отвори и Джейсън не успя да реагира. Блейкли с обезумял поглед неволно блъсна момчето и го събори.
— Джейсън!
— Аз…
— Какво правиш тук?
— Щях да… Исках да…
— Няма значение. — Блейкли се наведе и помогна на Джейсън да се изправи. — Да вървим.
Джейсън, поведен към вратата, се препъна.
— Какво става? Мама добре ли е?
Старецът не му обърна внимание.
— Трябва да те отведа на безопасно място. Въобще не трябваше да допускам да слизаш тук, долу.
Адмиралът излезе в коридора.
— Ако това е Джейсън Картър, нека остане. Отсега нататък аз ще отговарям за него.
— Върви по дяволите! — изкрещя му в отговор Блейкли и изведе Джейсън през вратата. Придружен от Блейкли, Джейсън се озова в приемната. Бе го страх да мисли, като се стараеше единствено да върви поне крачка напред от разгневения доктор. Неволно се блъсна във вратата.
Санди зина от изненада и прекъсна писането си.
— Какво става?
Никой не и отговори. Джейсън излезе бързо навън, прегърнат през рамото от Блейкли. По лицето на детето започнаха да се стичат сълзи. То притисна сака към гърдите си.
Когато излязоха на чист въздух, Блейкли се поуспокои.
— Съжалявам, Джейсън. Не исках да те плаша. Редно е обаче да знаеш…
Изведнъж в пещерата започна да вие сирена. Воят и бе така пронизителен, че Джейсън притисна ушите си с ръце.
— Какво е това? — извика.
— Това са периферните сензори. Има нападение срещу базата. Побързай — каза Блейкли, като хвана Джейсън за ръката.
Глава 15
Настъпи тишина. От момента, когато от тунела се разнесе вой, бяха изминали десет дълги секунди. Димът, предизвикан от стрелбата в тунела, започна да се разнася. Бяха ли успели да убият създанието. Като преглътна, Ашли погледна цевта на пистолета си. С крайчеца на окото си видя главата на Холоуей. Тя все още лежеше на метър от крака и и я гледаше въпросително, сякаш искаше да я запита защо бе позволила да се случи това.
Тя се осмели да стрелне набързо с поглед Бен, застанал от дясната и страна. Той усети погледа и и повдигна рамене. Може би това, което бе убило тюлена, бе мъртво. Може би бяха извадили късмет…
Със зверски рев то изскочи от тунела.
Пред очите им се стрелнаха зъби. Остри като игли и назъбени като триони.
— За Бога! — изкрещя Ашли. Шокирана, залитна назад и не успя да се прицели.
Бен я блъсна встрани, далеч от насочилите се към тях челюсти, и сетне я придърпа зад купчина скали.
Нейде отдалеч се раздаде писъкът на Линда.
— Какво, по дяволите… — започна Ашли, но Бен запуши устата и с ръка.
Убежището им се изпълни с вонята на мърша. Грамадна глава, подобна на крокодилска, се надвеси към тях откъм една скала. Шията на звяра бе люспеста. Широко разтворените му ноздри душеха въздуха. Черепът и челюстта бяха покрити от мазна черна кожа. Муцуната се насочи към тях. Голямо, лишено от клепач черно око, сякаш направено от полиран обсидиан, погледна към нея.
Бен, застанал до Ашли, се мъчеше да освободи пушката си. Пространството обаче бе твърде тясно.
Ашли понечи да се прицели с пистолета си, но ръката и се оказа празна. Бе го изпуснала при падането. Дявол да го вземе!
Вилянуева не мърдаше. Страхуваше се, че едно евентуално негово движение ще привлече вниманието на звяра и ще му попречи да се прицели. Изучи мишената си и се опита да разбере кои са слабите и места.
Какво, по дяволите, бе това?
Вилянуева го взе на мушка. Бе високо над три метра, черно като катран и се клатушкаше на два тежки и масивни задни крака, балансирани от голяма опашка. Предните му крайници изглеждаха хилави в сравнение със задните, обаче в края си имаха остри нокти, подобни на котешки. Ноктите, остри като бръсначи, ту се прибираха в крайниците, ту се подаваха отново от тях, докато звярът стържеше по повърхността на скалата.
Вилянуева продължи да го наблюдава, докато то се движеше напред и назад. Главата му, пъхната зад скалата, не се виждаше. Задните му крайници, с нокти като ятагани, стържеха пода на пещерата.
Как да го убие? Създанието имаше широка гръд, покрита с кал и защитена от люспи, които изглеждаха твърди като желязо. Дали куршум, изстрелян от карабина, можеше да достигне сърцето му? Може би. Това обаче щеше да бъде рисковано. Можеше да стреля само веднъж. Прицели се отново. Трябваше да го улучи в главата.
Създанието все още се въртеше около купчината камъни, зад които се бяха скрили Бен и Ашли, така че Вилянуева не можеше да види главата му. Внезапно тялото му настръхна и опашката му престана да мърда. Очевидно бе открило нещо зад камъните. Това нещо можеше да бъде само Бен или Ашли.
Създанието изсъска зловещо. Досущ както при побесняло куче, по ръба на шията му и по протежение на целия му гръбнак настръхна остра четина.
Покажи главата си, гнусно чудовище, помисли си Вилянуева. Дай ми възможност да се прицеля както трябва.
Стисна зъби. Ако първият му изстрел не беше смъртоносен, той щеше само да разяри звяра и да се лиши от възможността за втори изстрел. Безпомощно проследи с поглед как мускулите на чудовището се напрегнаха, сякаш се подготвяше да скочи върху жертвите си.
Трябваше да го отклони от тях!
Кокалчетата на ръцете на Вилянуева побеляха от напрежение, докато стискаше пушката си.
Трябва да се оттеглим, помисли си Майкъл сън. Бяха му възложили да отговаря за Линда и Халид.
Присви се зад скалата. Никак не му се искаше да изоставя останалите, обаче не бе в състояние да им
