Линда, без да откъсва поглед от черната цепнатина, не помръдна от мястото си. Опита се да направи крачка напред, но краката и не се подчиниха, Сърцето и така затуптя, че и стана трудно да разбира какво и казват.
— Линда?
— Няма да… мога.
— Как няма да можеш? Вилянуева е два пъти по-едър от теб.
Линда поклати глава. Преглъщаше трудно и още по трудно произнасяше думите:
— Не. Няма да успея. Прекалено тясно е.
Ашли се доближи до нея и я прегърна. Линда трепереше неудържимо.
— Не можем да те оставим тук — каза Ашли и притисна Линда още по-силно. — Виж какво, ще тръгнем заедно. Ще бъда непосредствено зад теб. Бъди сигурна, че ще се справиш, Линда.
Ашли направи крачка напред и накара Линда да я последва.
— Добре… Ще се опитам… — смотолеви Линда, като повлече натежалите си като олово крака. Дръж ме обаче за ръката. Не ме пускай.
— Няма. Ще се справим заедно.
Линда се опита да се усмихне, но не се получи нищо. Водена за ръката, тръгна към отвора. Струваше и се, че някой е налял кофа с нагорещен пясък в устата и.
— Дръж така шлема си, че светлината му да сочи напред — посъветва я Ашли. — Притисни се с гръб към лявата стена. Според Бен тя е по-гладката. После просто се плъзгай напред.
Линда успя да пъхне лявото си рамо в процепа. После започна бавно да се вмъква в пукнатината, като се опита да укроти уплашеното туптене на сърцето си и да мисли само как да върви напред. Някъде пред нея се виждаха отблясъци на светлина. Очевидно само на няколко крачки от тясната цепнатина другите я изчакваха.
Цепнатината я погълна. Стените я притиснаха и тя не можа дори да извърне глава, за да види движещата се зад нея Ашли. Успя само да приплъзне единия си крак напред и да повлече тялото си след него. Започна да брои движенията си, опитвайки се да се разсее.
— Чудесно се справяш — разнесе се зад нея гласът на Ашли. — Още съвсем малко остана.
— Пет… шест… седем… — Дишането на Линда се бе стабилизирало, като си поемаше дъх при всяка стъпка. Вече виждаше началото на тунела и нечие лице.
— Браво, Линда — каза Бен. — Още три стъпки и си при нас.
Върху устните на Линда се появи сянката на усмивка. Щеше да успее! Осем… девет… Левият и крак се премести напред, но когато се опита да извие тялото си, гръдният и кош се затисна в пукнатината. Неволно изписка. Опита да се придвижи, но се залости още по-силно. Понечи да направи движение назад, но не успя.
Само не по този начин, започна да се моли на Бога.
Не ме оставяй да умирам така!
Започна да диша тежко. Пред очите и заиграха светли точици. Коленете и отмаляха.
— Линда, не бива да спираш точно сега — окуражи я Ашли. — Остана съвсем мъничко.
— Заклещих се — изписка Линда. Гласът и издаваше паника.
— Бен, Линда се заклещи — извика Ашли.
— Дявол да го вземе! — отвърна той. — Я подайте повече светлина насам!
Само за един миг пукнатината се изпълни със светлина.
— Виждам те! — обади се Бен. — Линда, чуй ме! Подай си ръката. Така. Сега ще я стисна. Ще броя до три. Когато кажа „три“, искам да издишаш изведнъж всичкия въздух от дробовете си, да свиеш гръдния си кош, и аз ще те изтегля.
— Не — прошепна тя, като затвори очи. Почти не можеше да разтвори гръдния си кош. — Отново ще се заклещя. И няма да мога въобще да дишам.
Настъпи кратко мълчание. След това Линда усети как Бен пусна ръката и и я стисна някой друг. Тя позна тази ръка. Бе и помагала да преодолее много препятствия. Това бе Халид, нейният партньор в пещерата.
Египтянинът я заговори с равен и спокоен глас, сякаш се опитваше да я хипнотизира.
— Линда, знаеш, че няма да те изоставя. Познаваш силата на ръцете ми. Прави, каквото ти казва Бен. Ще те изтегля при себе си. Имай ми доверие.
Сърцето на Линда лудо затуптя. Звездичките пред очите и се бяха превърнали в малки съзвездия. Вярваше, че след малко ще се измъкне от процепа. Кимна с глава.
— Да, имам ти доверие.
— Значи, ще броя до три — повтори Бен, намиращ се зад Халид. — Едно… две… три!
Линда изкара целия въздух от белите си дробове. Изпита болка в тях. Ръката и и тялото и бяха изтеглени трийсетина сантиметра напред, но ето, че се заклещи отново. По бузата и потекоха сълзи. Ето как щеше да умре.
Внезапно рязка болка проряза рамото и. Пак я бяха дръпнали за ръката, като почти я измъкнаха от ставата. Тя изхвърли последните молекули въздух от дробовете си. Това се оказа достатъчно. Излезе от пукнатината така, както тапа излиза от разклатена бутилка шампанско. Беше свободна.
— Добре ли е? — попита Ашли, когато се измъкна от коварната пукнатина. Забеляза, че Халид държеше Линда в ръцете си.
— Мисля, че да — кимна Бен. — Най-вече е уплашена. Е, рамото и ще има доста да я боли, но друго нищо и няма.
— Остава само Майкълсън — каза Ашли. — След като и той се появи, искам всички да продължим.
Вилянуева, приклекнал на няколко метра от тях, им даде знак да се приближат.
— Холоуей е минал оттук — отбеляза тюленът и освети един от пръстите си. Бе почервенял от кръв. Сетне освети част от тунела. — Следата води насам.
Ашли замълча за миг. Значи Холоуей все още бягаше.
— Искам всички да се въоръжат! — разпореди се тихо. — Веднага!
Чу стържене зад себе си и се извърна. От процепа се измъкваше Майкълсън. Ризата му бе скъсана. Ашли даде знак на групата да се съберат.
— Да се подготвим. След две минути тръгваме. Искам всеки да бъде въоръжен с пистолет или карабина.
— Може би трябва просто да се махнем оттук — предложи Линда с треперещ глас. По бузите и все още се стичаха сълзи.
— Вече отидохме твърде далеч — каза Ашли, като постави ръка върху рамото на Линда. — Не трябва повече да се делим.
Линда си пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да се съвземе. Когато проговори, гласът и бе по- спокоен:
— Права си!
— Да тръгваме — нареди Ашли, като се обърна към екипа и пусна рамото на Линда.
Никой не възрази. След няколко мига групата тръгна по тунела. Вилянуева и Бен бяха на няколко метра пред останалите.
— Не се отдалечавайте прекалено много! — извика Ашли, когато Бен отиде твърде напред. — Нека има видимост между нас. Трябва да се движим плътно.
На едно място тунелът се раздвои. Накъде да тръгнат? Ашли погледна въпросително водачите на групата.
— Следата от кръв води в тази посока — отбеляза Вилянуева, като я освети с фенера си.
Ашли даде знак с пистолета на останалите да я последват. Зад всеки завой очакваше да открие неподвижното тяло на Холоуей. Докато напредваха по тунела, ускориха ход. Основната група започна да притиска водачите.
— Още малко, и ще се качиш на гърба ми — изсъска Бен, на Ашли. — Холоуей няма да спечели нищо, ако паднем в някоя пропаст.
— Съжалявам, но кръвта е твърде много.
— По-бързо от това не можем да вървим, без да се излагаме на опасност.
