— А ако този писък бе издаден от някого от нас, пак ли щеше така да бързаш? — попита сърдито Ашли.
Майкълсън не каза нищо.
— Разбрах те — каза Ашли. — Според мен Холоуей заслужава също помощ, както всеки от нас.
— Но той може би е ранен или е в безсъзнание — вметна Линда. — Въобще не го чухме, след като се раздадоха писъците. Не можем да напуснем това място, без да сме го огледали най-внимателно.
Майкълсън понечи да възрази, но Ашли го прекъсна с жест:
— След като са изложени на опасност нашите цивилни задници, то и ние трябва да решим дали да продължим по-нататък, или не.
Бен и Линда я подкрепиха с кимване. Халид не каза нищо.
— Според мен трябва да продължим — каза Ашли. — Някой да възразява?
Никой не каза нищо.
— Добре. В такъв случай искам след трийсет минути да сме от другата страна на реката.
Ашли се движеше напред-назад по брега на реката. Вилянуева, съблечен по бельо внимателно нагази в черната като нефт вода. На кръста му бе привързано въже. Майкълсън бе прикрепил другия му край към близък сталагмит.
— Досега можеше да сме преплували реката — каза Ашли. — Само си губим времето с тези излишни предпазни мерки.
— Не си права — възпротиви се Майкълсън, като затегна възела на въжето. — Течението е много силно. Реката спокойно би могла да отнесе някого от нас, ако просто се опитаме да я преплуваме.
— В такъв случай дайте да се навържем всички на това въже — каза Ашли. Не можеше да разбере причината за упорството на майора. Нима не си даваше сметка, че всяка изгубена секунда можеше да причини смъртта на Холоуей?
Бен поклати глава и се опита да я успокои с усмивка.
— Така много лесно бихме могли да се заплетем във въжето, мила. Това е най-сигурният начин някой от нас да се удави.
Вниманието на Ашли бе привлечено от силен плясък. Вилянуева се бе гмурнал под бурната вода и излезе повторно от нея, след като бе преплувал половината път. Силните му ръце пореха равномерно и спокойно водите, но въпреки това течението го отнесе далеч встрани.
— Погледни! — изкрещя паникьосано Линда, като стисна Ашли за ръката.
Ашли насочи поглед към мястото, посочено от биоложката. Еднометров тръбен плавник, бял като на албинос, пореше водите. После плавникът изчезна. Бен също го бе забелязал и бе зинал от удивление.
— Господи мой Иисусе Христе! — успя да смотолеви. Майкълсън, чиято ръка бе все още омотана във въжето, с което бе вързан тюленът, се опита да се освободи, но не успя. С другата ръка взе пушката си и я подхвърли на Бен, който се намираше най-близо до него.
— Стреляй! Използвай я, преди това нещо да е достигнало Вилянуева!
Бен намести приклада на пушката на рамото си и потърси с поглед своята мишена. Непосредствено под тях нещо се белна под повърхността и последва изстрел. На мястото, където куршумът удари водата, се образува малък гейзер. Бе на близо метър, от плавника. Бен не бе улучил.
— Майната му — изруга и зареди повторно карабината. Пак не улучи.
Вилянуева, който бе чул изстрелите, спря да плува напред и ги погледна въпросително. Линда и Ашли му дадоха знаци с ръка да побърза към отсрещния бряг.
— Плувай! Изчезвай оттук! — разкрещя се Ашли. Плавникът отново се появи над водата в целия си размер. Сега бе на половината от разстоянието, отделящо екипа от тюлена. Майорът се устреми с все сили напред, като водата побеля от движенията на неговите крайници. При все това течението го забавяше. Създаваше впечатлението, че е муха, залепнала върху смола. Няма да успее да достигне брега, разтревожи се Ашли. Стисна с все сила юмруци и му пожела късмет.
Плавникът се извърна в посока към плуващия тюлен.
Бен повдигна пушката още веднъж и сетне я отпусна.
— Дявол да го вземе! Не мога да стрелям! От този, ъгъл бих могъл да улуча Вилянуева!
Ашли грабна пушката от ръцете му и се прицели. Първият и изстрел откъсна част от плавника. Прицели се по-ниско, под него. Натисна спусъка и усети силата на отката върху рамото си. Този път гейзерът, който се появи, бе червен. Плавникът се наклони встрани и сетне изчезна.
Ашли стисна зъби. Боеше се да не би раненото животно внезапно да се появи от водата и да се нахвърли върху тюлена. Не отмести пушката от рамото си, докато Вилянуева не достигна отсрещния бряг и се закатери по хлъзгавите скали. Той отвърна с ръкомахане на поздравите на екипа и тръгна нагоре по брега.
— Бях останал с чувството, че ненавиждаш оръжията — каза Бен, докато поемаше пушката от треперещите и ръце.
— Трябва да познаваш нещата, които ненавиждаш — отвърна тя и разтри ръцете си.
Бен просто кимна. Стана му ясно, че тя не желае да продължава този разговор.
Ашли погледна към другия бряг. Вилянуева бе отвързал въжето от кръста си и го привързваше към дебел сталагмит, Майкълсън опна въжето откъм своя край и между двата сталагмита се образува въжен мост. Двамата се държаха така, сякаш не се бе случило нищо. Сякаш едно кошмарно създание не се бе опитало току-що да погълне един от тях.
Майорът провери надеждността на моста, като опна въжето. Удовлетворен от резултата, обърна се към екипа:
— Можем да тръгваме!
Като си пое дълбоко дъх, Ашли се опита да успокои все още бързо туптящото си сърце. Трябва да прекося реката, каза си наум. Все още са ми останали екип за ръководене и съекипник за откриване.
Като използва карабинери, за да се закачи на въжето, екипът прекоси реката с помощта на ръцете си. Висящата от въжето Ашли се постара да не гледа надолу. Височината не бе голяма, но мисълта, какво ли още се крие под черната повърхност на реката, действаше парализиращо.
Вилянуева, вече облякъл гащеризона си, и помогна да се откачи от моста. Ръката му леко трепереше, когато и я подаде, за да се изправи. Тя така и не успя да си обясни дали треперенето се дължеше на студената вода, или на закъснялата уплаха.
— Благодаря ти — каза той, като я погледна смутено. — Дължа ти благодарност.
Тя понечи да му каже нещо, но той бързо се отдалечи от нея и насочи вниманието си към Майкълсън, последния, който прекоси реката.
След като и майорът стъпи на скалистия бряг, Ашли отново събра групата.
— Тази част от пещерата е много по-малка, така че ще я изследваме заедно. Да тръгваме. Бъдете много внимателни. Това, което издаде тези писъци, може би е все още тук.
Това търсене е безсмислено, прецени Халид, като изчегърта калта изпод нокътя си с малко ножче. Холоуей трябваше да е мъртъв. Тези проклети идиоти кога щяха да разберат това, и да продължат пътя си? Проследи с поглед как тюленът огледа отвора на току-що открития тунел. Там нямаше и следа от отсъстващия съекипник. Бяха огледали всяко камъче и всяка пукнатина. Не бяха открили нищо.
— Няма смисъл да търсим тук — каза Вилянуева, след като освети с фенера си вътрешността на тунела. — Оттук никой не е минавал поне години. Погледнете само колко кал се е наслоила пред входа. Няма нито отпечатъци от човешки крака, нито следи от шейни.
Ашли се приведе до него и бръкна в калта с пръст.
— Прав си. Ако някой бе минал оттук, щеше да е оставил следа. Някъде трябва да има и друг изход, който не сме забелязали — обърна се към групата.
— Възможно е — каза Халид. Искаше му се екипът да тръгне отново на път. Така или иначе той трябваше да изпълни своя план, независимо дали щяха да открият Холоуей, или не. — Нищо чудно реката да го е отнесла.
— Не — поклати глава Майкълсън. — Писъкът се раздаде далеч от брега на реката. Съгласен съм с Ашли. Някъде трябва да има друг изход.
Халид успя да прикрие презрителната си усмивка.
— Преди да тръгнем обаче, някой ще трябва да огледа този тунел — каза Ашли. — За да се уверим, че
