сме прави. Има ли доброволци?
— Аз съм готов — отговори Вилянуева и започна да разгъва шейната си.
— Добре, обаче бъди внимателен. Просто разбери какво има на другия край и веднага се върни. Без солови изпълнения.
Той даде знак, че е разбрал, и се вмъкна в дупката. Ашли засече часа.
Халид, ядосан от поредното забавяне, отиде при Линда. Бе седнала на една скала, скръстила ръце на гърдите си. Седна при нея.
— Смяташ ли, че ще го открием? — попита тя със страдалчески глас.
— Не. Каквото и да казва майорът, според мен реката го е отнесла.
Линда потрепера. Той отгатна мислите и. Плавникът бе бял, като корема на личинка. Сякаш някоя призрачна акула се бе явила, за да погълне душите им. От хората и от камъните не го беше страх. Но колкото до тукашните създания, нещата стояха иначе. Първо се появи сепията, която се опита да разкъса ръката му, а после и това чудовище. Белият плавник бе накарал кожата му да настръхне. Стори му се, че самата Природа бе пожелала да им покаже колко са незначителни.
Като малък му бяха разказали за пясъчната буря, погребала лагера в Сирия, в който бе живяла майка му. Никой не бе оцелял. Бяха нарекли бурята „черната ръка на Аллах“, но той не се съгласи с това. Хората бяха станали жертва на Природата — божество, безразлично към човешките съдби. Всеки беше уязвим спрямо дивата и стихия. Халид не обичаше да бъде уязвим.
Линда се раздвижи, без да отмества поглед от реката.
— Тази акула албинос бе наистина огромна. Местната водна екосистема трябва да е много по-богата, отколкото сме предполагали, за да може да осигури оцеляването на такъв хищник. Ако не трябваше да търсим Холоуей, с удоволствие щях да взема някои проби.
— На твое място бих стоял по-далеч от тази екосистема и не бих се отдалечавал много-много от сушата — вметна намръщено Халид и докосна мястото, където го бе наранило животното.
— Открих нещо! — възкликна намиращият се на няколко метра от тях Бен.
Халид изви главата си и насочи поглед към него. Бен бе застанал до стената на пещерата със запалена кибритена клечка в ръка.
— Какво откри, Бен? — разнесе се гласът на Ашли.
— Открих друг тунел, който може да ни изведе оттук.
Защо ли се шегуваше? Ашли погледна тясната цепнатина в лицето на скалата. Простираше се от тавана до пода, но широчината и не надвишаваше трийсет сантиметра. Нищо чудно, че преди това не я бе забелязала.
— Прекалено тясна е. Никой не би могъл да мине оттук — отбеляза тя.
— Не си права. Успях да я измеря — отвърна Бен.
— С какво?
— С крака си.
Тя го погледна с недоумение.
— Това е старо правило на пещерняците. Щом е по-широка от крака ти, можеш да минеш и ти.
— Не ми се вярва. Особено пък за Холоуей. Той е едър мъж.
— Вярно е, че би му се сторило малко тясно, но би могъл да премине.
— А и можем ли да знаем има ли нещо в другия край?
Вместо да и отговори, Бен поднесе запалената кибритена клечка към пукнатината. Пламъчето и се раздвижи в обратна посока.
— Има течение — каза Бен. — Оттам вее някакъв въздушен поток.
Ашли проследи с поглед как пламъчето продължава да примигва. Дали пък…
Вниманието и бе отклонено от стъргане, раздало се от тунела зад гърба и. Оттам се подадоха два крака. Беше Вилянуева. Изправи се и изтри ръце о коленете си.
— Запушен е — каза той, леко задъхан. — Трийсет метра след входа има срутване. Видях зор, докато се измъкна.
Ашли изруга. Щом онзи път е блокиран, щеше да бъде възможно да се продължи единствено оттук. Появи се Линда и надникна в тясната цепнатина.
— Защо ли пък му е трябвало на Холоуей да минава оттук? — попита. Личеше си, че цепнатината я плаши. — Защо му е трябвало въобще да прекосява реката?
— Възможно е нещо да го е нападнало — отговори Вилянуева. — Нещо, с което не е могъл да се справи. Вероятно се е опитал да го отведе по-далеч от нас. За да не изненада и нас така, както е изненадало него.
— Защо мислиш така? — попита Ашли. Вилянуева я погледна право в очите.
— Защото на негово място щях да постъпя точно така.
— Какво предлагаш да направим? — зададе отново въпрос Ашли, като прехапа устната си.
— Опитва се да спечели време, през което да можем да избягаме. Според мен би следвало да го оползотворим.
Ашли затвори очи. Не можеше да се примири с мисълта, че трябваше да изоставят Холоуей.
— Ела да видиш какво открих! — обади се отново Бен. Подаде и ръката си, която току-що бе измъкнал от тесния отвор. Дланта му бе покрита с кръв. Прясна кръв.
— Минал е оттук, и то съвсем неотдавна — промърмори Ашли. После се обърна към Вилянуева. — Все още ли смяташ, че трябва да се връщаме?
— Ти си командирът, ти решаваш — отвърна той и стисна устни.
— Б, кой ще влезе пръв? — попита Бен. — Трябва да побързаме.
Ашли въздъхна. Бен очевидно не бе чул разговора им.
— Нещата са малко по-сложни — каза тя.
— В какъв смисъл? Та ние сме съвсем близо до него!
— Вилянуева допуска, че Холоуей се опитва да отклони нещо опасно от нас.
— Ами ако е само ранен? — запита възмутено Бен. — Ако просто се е опитал да се укрие някъде? Аш, кълна ти се, че е някъде съвсем близо до нас! Не можем да го изоставим!
— Добре, да вървим — отвърна тя и разтри уморените си очи.
Линда, останала по бельо, трепереше до стената. Не само бе свалила раницата си, но и съблякла гащеризона си. За да няма какво да се закача по стените, бе пояснил Бен. Цепнатината бе тясна. Тя потрепера. Как можеше да се пъхне там? Та нямаше да може въобще да си поеме дъх!
Изчакваха завръщането на Бен, който бе решил да огледа тунела. Бе се вмъкнал в черната скала преди три минути. Ашли и Майкълсън стояха като часовои от двете страни на цепнатината и се вслушваха в съобщенията му.
— Приключих — обади им се, като гласът му закънтя в пещерата. — Тесни са само първите два метра. След това цепнатината внезапно се разширява и се превръща в съвсем приличен тунел. Нищо му няма. Както казах, тясно е само в началото.
— Ще изпратя Вилянуева — реши Ашли. — Той е най-едър от всички ни. Ако той може да мине, ще успеем и ние.
Никой не възрази.
Линда затаи дъх. Надяваше се, че тюленът ще се провали и нямаше да и се наложи да се пъха между тези страшни стени. Сърцето и застина, когато чу радостния възглас на Бен.
— Мина! Малко си поодраска гърдите, но нищо му няма!
— Чудесно! — възкликна Ашли и радостно потри ръце.
— Да тръгваме.
Следващият бе Халид. Преди да влезе в отвора, стисна ръката на Линда. Тя обаче не усети ръкостискането му. Проследи с поглед как той изчезна в отвора с въже, вързано на кръста. С това въже предстоеше да изтеглят раниците си през процепа.
— Отпред е чисто! — провикна се Бен. — Изпратете раниците!
В продължение на десетина дълги минути раниците и оръжията бяха изтеглени на другата страна.
— Готово. — провикна се Ашли. Сетне се обърна към Линда. — Сега е твой ред!
