Ашли въздъхна. Шансовете да открият бързо Холоуей рязко намаляваха.
— Значи или е ранен, или умишлено се крие — предположи тя.
Бен кимна утвърдително.
Внезапно се чу възклицанието на Линда, която се бе доближила до скалата.
— За Бога! Погледнете какво има в средата и!
Бен веднага отиде при нея. След малко подсвирна от удивление.
— Това, което е в центъра на твоя бисер, не е камъче — възкликна Ашли.
— Бисер може да се образува около всякакъв твърд предмет — каза Бен и положи длан върху скалата. После отмести леко Ашли. — Трябва да я осветим по-добре.
Ашли се приведе и запали и своя фенер, като фокусира лъча в центъра на скалата. Камъкът засия с ясна бяла светлина. Независимо от оптическото изкривяване на образа, причинено от многото кристални слоеве, вече можеше да се определи безпогрешно какво представлява предметът в центъра на скалата.
— Това е череп. Човешки череп.
От около метър разстояние се чу треперещият глас на Линда:
— И в тази също има череп. Какво ще кажете? Това да не би да е изчезналият екип?
Ашли поклати глава, като отмести фенера си от камъка.
— Не. Ако съдим по изключителните размери на тези скали, те са започнали да се образуват преди около милион години. Това са по-скоро нашите пещерни жители. — Тя се отмести от скалата. Щеше и се да остане поне няколко часа при тази находка, но разгадаването на тайната и трябваше да се отложи. Дявол да го вземе! След три изтощителни дни най-сетне бяха попаднали на следа на изгубената цивилизация, но трябваше да я пренебрегнат, поне за известно време. Сигурността на Холоуей зависеше от тяхната експедитивност.
— Прегрупирайте се! — нареди тя. — Трябва да започнем търсенето!
Останалите членове на групата прекратиха огледа на съседните пещерни бисери и се събраха при нея. Пръв пристигна Майкълсън.
— Според мен трябва преди всичко да направим систематичен оглед на тази страна на реката — предложи той. — Възможно е Холоуей да се е наранил или да е паднал в някоя от пукнатините.
Ашли кимна в знак на съгласие. През това време към тях се приближиха Халид и Вилянуева.
— Може пък и да е прекосил реката — предположи Линда с известно съмнение в гласа, като погледна към другия тюлен.
Вилянуева поклати глава, като прехвърли в другата ръка късия си автомат КАР-1.
— Той никога не би изоставил екипа — тросна се той.
— Първо ще претърсим тази страна — каза Ашли на групата. — Линда и Халид ще останат до входа на тунела, в случай че Холоуей се завърне, докато ни няма. Бен и Вилянуева ще тръгнат на север, а ние с Майкълсън ще се отправим на юг. Така ще успеем да обходим целия район.
— По-добре е аз да дойда с теб — настоя Бен.
— Не. Предпочитам във всяка от групите да има по един въоръжен човек. Ще оставим едно оръжие и на Халид — каза Ашли и се отстрани от Бен.
Тъй като нямаше други възражения, двойките се отправиха на път.
— Бъдете много внимателни — напомни Ашли, докато тръгваше в компанията на Майкълсън. — Отваряйте си очите на четири и запалете всички фенери. Сега не е време да се икономисва енергия.
Майкълсън и помогна да прескочи една голяма дупка, после още едно препятствие. Движеха се бавно, тъй като им се налагаше да заобикалят скалите и в същото време да внимават да не паднат в някоя от многобройните пукнатини в земята. Нямаше нищо чудно в това, че Холоуей се бе заблудил.
— Трябваше да си вземем портативни радиостанции — отбеляза Ашли, като заобиколи една пукнатина. — Щяхме веднага да се свържем с Холоуей по радиото.
— Скалната маса е прекалено плътна. Нямаше да ни свършат работа — изръмжа в отговор Майкълсън.
Ашли въздъхна и измина в мълчание още няколко метра, преди да заговори отново спътника си.
— И какво? Докато беше тук, долу, нищо ли не видя и не чу?
— Почакай да стигнем до реката. Ревът и е направо оглушителен. И стадо биволи да беше минало, пак нямаше да го чуя — отвърна Майкълсън. Гласът му бе измъчен. — Ненавиждам такива забавяния! Досега трябваше да сме прекосили реката и да сме продължили нататък. Майната му на Холоуей!
Ашли се изненада от този внезапен изблик на раздразнение.
— Вината за случилото се не е негова.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че ти бе наредено да стоиш до отвора на тунела. Ти обаче реши на своя глава да продължиш напред. Бях длъжна да изпратя някого да те потърси. Заради това Холоуей се изгуби.
Майкълсън поклати глава.
— Занимавах се с разузнаване. Търсех начини да ускоря пътуването ни, да си спестим излишното бавене.
— Това са глупости, Денис!
Като чу тези думи, той спря. Цялото му тяло се напрегна.
— Денис, знам за какво си дошъл тук. Дошъл си заради брат си.
— Значи Блейкли ти е казал.
— Няма значение кой ми е казал. Важното е, че желанието ти да откриеш Хари започна да вреди на тази мисия.
— Не намирам да е така — отвърна той с напрегнат глас.
— Знам. Затова ти го и казвам. Все някой трябваше да ти го каже. Разсъждаваш с чувствата си, а не е главата си. Така пропускаш важни следи, като канчето например. Иска ти се да изпревариш целия екип. Да действаш сам. Това е рисковано и за самия теб, а по този начин излагаш на опасност и всички нас.
— Длъжен съм да намеря брат си — промълви тихо той.
Ашли положи ръка на рамото му. Почувства как той трепна от допира и.
— Непременно ще го открием. Но нека да работим като екип — каза тя.
Няколко мига той не каза нищо, след което направи крачка напред и се изкашля.
— Почти достигнахме реката. Намира се непосредствено пред нас.
Като поклати глава, Ашли последва Майкълсън зад следващата скала. Пътят към ревящата река ставаше все по-труден. Последните няколко метра до брега бяха блокирани от струпване от бисери, така че им се наложи да пълзят.
Целите окаляни, най-сетне стигнаха до брега. Между стръмните брегове течеше черна вода. Солените и пръски раздразниха очите им.
Ашли избърса калта от челото си с влажната си носна кърпа и се доближи плътно до Майкълсън. Започна да крещи в ухото му, опитвайки се да надвие рева на реката.
— Не ми се вярва да се е опитал да я прекоси сам. — Той кимна в знак на съгласие.
— Може би Бен и Вилянуева са извадили повече късмет — също изкрещя той. — Защо не…
В този миг ревът на реката бе заглушен от писък, който изкънтя из цялата пещера.
Изумени от чутото, Майкълсън и Ашли се спогледаха.
— Какво, по дяволите, беше това? — извика Ашли. — Стори ми се, че идва от другата страна на реката.
— Би могло да е ехо — отвърна Майкълсън, който се опитваше да прониже мъглата със светлината на фенера си.
— Това никак не ми харесва. Да се връщаме веднага — предложи тя. Тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли, когато се чу втори писък. След миг писъкът внезапно секна. — Да побързаме — каза Ашли.
Майкълсън все още се бе вторачил в мрака от другата страна на реката. Ашли стисна зъби и го дръпна за ръката.
— Да се махаме, войнико. Тук нямаме повече работа.
Бен се почеса зад лявото ухо. Защо Ашли и Майкълсън се бавеха? Заедно с Вилянуева бяха претърсили своя участък още преди петнайсет минути. Тюленът се движеше много бързо. Бен винаги бе смятал, че е в
