След още пет подобни завоя Джейсън започна да усеща стомаха си. Сухата храна, която бе поел на закуска, се бе превърнала в бучка.
— Лошо ми е — измънка.
— Тихо! — отвърна Блейкли. — Слушай!
Лодката сякаш бе забавила ход, но течението бе все още силно. Като спря да стене, Джейсън се ослуша. Какво може да е това? След малко разбра. Звукът наподобяваше гъргорене. Засили се и постепенно се превърна в тътен.
— Водопад! — изстена Блейкли с изражение, сякаш от тази дума го бе заболяла устата. Стисна кормилото. — Ще трябва да направим обратен завой и да запалим двигателя!
Джейсън огледа тесния тунел, в който се движеха. Нямаше място за обръщане дори и при спокойни води. Сетне се сети нещо, на което го бе научила майка му.
— При следващия завой ще го направим! — провикна се, като надви тътена с гласа си.
— Какво? — попита Блейкли и погледна Джейсън така, сякаш бе обезумял.
— При завоя силата на водата може да ни помогне да обърнем лодката.
— Това е опасно.
— Ами това? — Джейсън посочи с поглед течението пред тях.
— Сериозен довод. Та, какво трябва да направим? Джейсън се опита да му обясни с думи и жестове.
— При следващия завой извърти кормилото в посока, противоположна на течението. Тикни носа на лодката в стената. Тогава течението ще я обърне и носът и ще се окаже от другата страна. С мама веднъж опитахме.
— И получи ли се нещо?
— Не, лодката се обърна с дъното нагоре.
— Браво.
— Поначало трябва да се получи. Ние просто не го, направихме както трябва.
— Както и да е, имаме само тази възможност — добави Блейкли, като се опита да надвие рева на водата. Джейсън бързо отиде при него, готов да помогне за завъртането на кормилото.
— Завърти, когато ти дам знак! — изкрещя. Докторът с кимване показа, че е разбрал.
— Сега! — извика Джейсън, когато лодката навлезе в завоя. Заедно с Блейкли натисна кормилото с все сила. Носът на лодката се удари в стената и плавателният съд за миг зае почти вертикално положение.
— Не отпускай! — крещеше Джейсън, след като усети, че докторът бе започнал да отслабва натиска. — Изчакай да се обърнем!
Лодката за миг се залюля, след което кърмата се измести напред, а фарът на лодката започна да осветява пътя, откъдето бяха дошли.
— За Бога, успяхме! — въздъхна Блейкли с разширени очи.
Джейсън се извърна, за да види накъде продължава да ги носи течението. На стотина метра по-нататък реката влизаше в голяма пещера. Той примига, като видя наближаващия отвор. Странна работа, рече си. Разтри очи и се загледа в стените на тунела. Не изчезваха.
— Изглежда, че стените на тунела тук излъчват светлина.
— Така е, това е някакъв светещ мъх — потвърди Блейкли, като протегна ръце. Издърпа въжето, което запалваше двигателя. Той изпръхтя, но угасна.
— Я виж! — посочи Джейсън.
Блейкли вече бе видял това, което искаше да му покаже Джейсън, и започна трескаво да дърпа въжето.
Пред тях сред сияещите стени се виждаше водовъртеж, изпълнен с пяна. Ревът на водата вече бе пробил тъпанчетата им и се чуваше направо в мозъка им. На това място реката изчезваше зад една скала.
— Побързай! — каза Джейсън на доктора. Лодката бързо се устремяваше към водопада.
Блейкли с все сила дръпна въжето. Двигателят изпърпори… и най-сетне запали! Блейкли даде газ и той започна да се бори с течението. Първоначално не се почувства нищо и течението продължи да носи лодката към водопада. Най-сетне обаче, едва на няколко метра от бялата пяна, двигателят започна да печели битката. Лодката сякаш замръзна в реката, докато моторът се справяше с течението.
— Давай, давай, давай… — обърна се Джейсън към лодката.
Тя сякаш го чу и разбра, започна да се придвижва напред. В началото с няколко сантиметра, а сетне все по-бързо и по-бързо…
Джейсън въздъхна облекчено. На лицето на Блейкли се изписа усмивката на победител.
Докато двигателят угасна.
Глава 19
Пореден пронизителен рев. Създанието почти бе достигнало пещерата.
Ашли трескаво започна да търси с поглед друг изход от пещерата с гнездата. Дори и малка пукнатина, в която да се укрият. Лъчът на фенера и обаче освети само плътна скала.
— Да се връщаме! — каза Бен, като освети пътя, по който бяха дошли.
— Не, ще останем тук и ще го убием — предложи Майкълсън, който вече бе свалил пушката от рамото си. Ашли обаче не бе съгласна с това.
— Може да се появят и други — допусна тя. — Стрелбата би могла да привлече цяла глутница от тези проклети създания. Ще стреляме само ако останем без път за отстъпление.
— Май вече се намираме в такова положение — вметна Бен.
— Трябва просто да се укрием някъде — продължи Ашли. — Ако майката не открие никого в пещерата, може би ще се успокои и ще се махне.
— Къде обаче можем да се скрием? — попита Майкълсън, като междувременно провери пълнителя на пушката, за да се убеди, че е на мястото си.
Бен докосна с ръка въжето, намотано на рамото му.
— Бихме могли да увиснем над бездната и да изчакаме животното да се махне. Ако пък то ни открие, ще се спуснем още по-ниско.
Ашли все още, чувстваше ръцете си като вдървени, но си даваше сметка, че нямаха избор.
— Добре, да вървим натам.
Последва Бен и се запъти към пропастта. Майкълсън, движещ се зад тях, пазеше тила им и наблюдаваше входа на тунела в очакване оттам да се появи майката.
— Увий въжето си около този сталагмит — инструктира я Бен, — Ей така.
Тя последва съвета му и затегна възела си дори още по-здраво от неговия. Провери го три пъти.
— Много здраво си го затегнала, Аш.
— Просто, за да съм по-спокойна — отвърна тя и проследи с поглед как Бен закрепи въжето на майора за трети сталагмит. Сетне захвърли намотаното въже през ръба на пропастта и то увисна в близост до каменната стена.
В пещерата прокънтя сърдит рев. Ашли погледна към гнездата.
— Иде! — каза Майкълсън на Ашли, като стискаше пушката си в ръка.
— Аш, ти тръгвай! Аз ще имам грижата да помогна на Майкълсън да се закачи.
— Добре, но без излишни рискове — помоли тя, като прокара въжето си през карабинера.
— Кой, аз да рискувам? — отвърна той с усмивка, като и посочи към ръба. Чу се още един рев. — Побързай!
Като стисна въжето, тя се приведе над ръба и се спусна на няколко метра, след което спря. Бен излезе от полезрението и. Тя не можеше да види какво става горе, но чуваше всичко.
— Бен, не чакай повече, спускай се! — извика Майкълсън с почти истеричен глас. — Това животно е съвсем близо до мен!
— Хайде, приятел, спускай се и ти!
— Тя вече ни вижда! Запътва се насам! — изкрещя майорът. Изпод краката му изхвръкна чакъл, който се изсипа в пропастта.
