Тя затаи дъх и докато подаваше на тюлена раницата на Халид, главата и се изпълни с безброй мисли. Сети се колко сдържан и напрегнат беше, когато някой докоснеше раницата му. Колко странно изражение придобиваше лицето му, когато някой го запиташе за неговото минало. Спомни си обаче и силната му ръка, която и помагаше да изкачва стръмни склонове, и топлите приятелски думи, с които и вдъхваше кураж.
— Тук има дванайсет такива пакета — каза Вилянуева, като затвори раницата. — Достатъчни са, за да стоварят целия вулкан върху главите ни. Подай ми пистолета си — поиска той, след като установи, че не може сам да го достигне поради раните си.
Тя инстинктивно понечи да му се подчини, но се поколеба, когато ръката и стисна ръкохватката на оръжието.
Халид изхърка, изкашля се и се събуди. Отмести кърпата от лицето си и приседна.
— Вие какво… — започна, като погледна последователно Вилянуева с раницата му и Линда с пистолета в ръка. Намръщи се и чуждестранният му акцент стана по-подчертан.
— Какво, по дяволите, правите с раницата ми? — запита.
Думите му бяха насочени към тюлена, но гневът му и към Линда.
— Решихме да потърсим в раницата ти цигари и… — започна смутено тя.
— Ти каква игра играеш, Халид? Кой те изпрати? — прекъсна я Вилянуева.
— Не знам за какво говориш. Върни ми раницата.
— Върви по дяволите — отвърна тюленът и поклати глава.
Линда отстъпи крачка и се отдалечи от двамата. Пистолетът висеше между пръстите и. Не откъсна поглед от Халид. Той бе човекът, който и бе дал вода от своята манерка. Човекът, помогнал и да се измъкне, когато тя се заклещи в тясната цепнатина.
Колебливостта и не остана незабелязана от Халид. Заговори я, като посочи с пръст към Вилянуева.
— Той бълнува ли? Да не би да е пострадал от гъбената отрова? Защо се държи така? — попита. Даде и знак да се отдалечи от тюлена. — Пази се от него. Може би е опасен.
Тя усети как краката и започват сами да се придвижват към Халид.
— Нищо му няма — каза тя. — Просто не може да разбере защо притежаваш взривни вещества.
— Стой по-далеч от него — предупреди Вилянуева и се опита да стане. Безуспешно, тъй като силите не му стигнаха. — Не му вярвай. Подай ми пистолета.
— Не му го давай. Той ще ме убие — каза и Халид. Тя погледна към тюлена.
— Та какво беше решил да сториш с нас, след като си взел всичкия този взрив? — попита Вилянуева със стиснати устни.
— Линда, позволи ми да ти обясня. Този човек всичко изопачава. Както е тръгнало, ще ме изкара арабски терорист. Станал е жертва на предубежденията си.
— Халид…? — Тя направи още няколко стъпки и се озова само на метър от него.
— Пази се!
Предупреждението на Вилянуева дойде твърде късно. Думите му се оказаха много по-бавни от внезапния скок на Халид. Той се озова при Линда, преди тя да се усети. Силно я притисна. С ръката си и отне пистолета.
— Съжалявам — прошепна в ухото и. — Не ми се искаше да се случва това.
С пистолета и в ръка я освободи от прегръдката си. Тя се отдалечи с разплакани очи на няколко крачки. Той насочи пистолета към Вилянуева.
— И какво, Халид? — обърна се подигравателно тюленът. — Как според теб ще успееш да се измъкнеш оттук?
— Като облекча товара — отвърна Халид и натисна два пъти спусъка. Главата на Вилянуева отскочи назад и на челото му се появиха две малки рани. Сетне тялото му се свлече на земята.
Линда изкрещя. Като закри лицето си с ръце, свлече се на колене, хлипайки. Очакваше всеки момент и тя да почувства как куршуми проникват в тялото и.
Една ръка докосна рамото и. Не каза нищо.
Отдръпна се от Халид и продължи да плаче. Ръката не се опита да я докосне повече. Хлипанията и постепенно преминаха в безмълвни сълзи. След малко погледна Халид.
Той бе приклекнал с наведена глава. Все още стискаше с ръка пистолета. С лекота, сякаш беше писалка. Вероятно бе усетил погледа и.
— Защо? — попита тя.
Думите му бяха сухи, лишени от всякакво чувство:
— За тази мисия избраха мен. Блейкли бе наивник. Новината, че бе открил голяма диамантена статуя, отдавна бе станала известна на мнозина. Един южноафрикански диамантен картел се свърза с моя работодател. Ако се откриеше източникът на такива огромни диаманти, това щеше да разруши диамантения пазар. Цените на диамантите щяха рязко да паднат. Бе ми възложено да открия източника на диамантите и да извърша саботаж. Да взривя целия обект.
— Значи всички тези смърти са били предизвикани от жаждата за пари.
— Не — отвърна той, като хвана лицето и с ръце и го извърна към себе си. — Приех тази работа, възложена от южноафриканците, по друга причина. Много по-близка до сърцето ми. Ако, както при диамантите, този континент се превърнеше в огромен износител на петрол, това щеше да опустоши икономиката на Близкия изток. Петролът е кръвта на моята страна. Преди да го открият, тя бе бедна. Бе лишена от образование и здравеопазване и нямаше как да се измъкнем от пясъците. Няма да позволя това да ни се случи повторно. Особено след като вече опознахме прогреса. — Очите му се изпълниха с болка. — Обичам страната си не по-малко, отколкото ти своята. Самата ти не си ли готова да убиваш, ако трябва да спасиш страната си?
Неуверена в себе си, тя не му отговори. Просто извърна лицето си. Той се изправи.
— Трябва да се кача горе и да завърша мисията си. — Отиде до тялото на Вилянуева. — Той трябваше да загине, защото осведомеността му я застрашаваше. Ти обаче си ми необходима. Твоите очи и твоите ръце ще ми бъдат от полза. До повърхността ни очаква дълъг път.
Тя си позволи искрица надежда.
— Имам мисия, която трябва да изпълня, и ще я изпълня — продължи той. — Можеш да останеш тук или да дойдеш с мен. Трябва обаче да ме разбереш. Ако дойдеш с мен и издадеш моята тайна, ще се видя принуден да убия отново. Смяташ ли, че мога да ти имам доверие? — Той и подаде ръката си.
Тя погледна мазолестата му длан. Ако тръгнеше заедно с него, той можеше да я убие със същата лекота, с която уби Вилянуева. Ако обаче останеше тук, при това невъоръжена, щеше да означава сигурна смърт.
Като скръсти ръце и пренебрегна подадената и ръка, Линда взе решение.
— Ще дойда с теб — каза.
Слава Богу, рече си Майкълсън, когато Бен спря пред него. Успя да заеме по-удобна поза след като се опря до рамото на австралиеца. Коляното го болеше. След повторното изкачване до пещерата с гнездата на бърза ръка му поставиха шина. Можеше да върви, обаче бавно и неуверено. Майкълсън примига от досада, като видя колко още много път им оставаше до изхода от „детската градина“.
— Чу ли нещо? — попита Бен, като отмести глава. Ашли поклати глава. Майкълсън се вслуша. Няколко метра зад гърба им малките двуутробни продължиха да съскат, като гребенчетата им продължиха да се изправят и свиват. Протестите им станаха по-малко шумни, след като осъзнаха, че групата бе решила да се отдалечи от гнездото. Тунелът, черен отвор в стената, все още бе разположен твърде далеч.
— Не — каза Майкълсън. — Нищо не чувам.
— Странно. Мога да се закълна, че… — започна Бен. Прочисти ухото си с пръст и продължи напред.
Майкълсън го последва, като куцукаше с наранения си крак.
— Как се чувстваш? — попита го Ашли.
— Добре, но все още си мисля, че би трябвало да продължите без мен. Само ви задържам.
— И без това е по-добре да напредваме бавно — намръщи се Ашли. — Не можем да знаем какво ни чака отпред.
Примирил се с думите и, Майкълсън закуцука след Бен, без да откъсва поглед от входа на тунела — възприе го като цел. Започна да брои крачките си. При всяко нечетно число изпитваше болка, тъй като
