тежестта на тялото му падаше върху наранения крак.
При трийсет и третата крачка той най-сетне достигна отвора. Подпря се на стената на тунела с чело, плувнало в пот. Започна да усеща болка и в десния си хълбок. Дявол да го вземе, навярно бе пукнал и ребро, помисли си, като разтри хълбока си с ръка.
Бен отиде при него. Докато Майкълсън се съвземаше, успя да огледа тунела пред тях. Погледна Майкълсън, който разтъркваше тялото си, повдигна вежди, но благоразумно не зададе никакъв въпрос. Майорът все още се чувстваше неловко от това, че австралиецът го беше отървал, когато разяреният звяр започна да го изтегля. Ако не беше това забавно хрумване на Бен, той щеше вече да е мъртъв.
— Какво откри? — попита го.
— Там, долу, е ужасна плетеница. Навсякъде се пресичат какви ли не тунели. Едни от тях са осветени от гъбите, а другите са чисти. Ще трябва да бъдем предпазливи.
— Поне ще разполагаме с много пътища за отстъпление.
— Така е. Но през кой тунел ще се измъкнем оттук? — Има само един начин да се разбере това — отвърна Майкълсън, като сдържа усмивката си. Махна с ръка към входа на тунела. — Заповядай.
Бен насочи светлината на фенерчето си напред и се вмъкна в тунела. След няколко метра Майкълсън установи, че Бен се бе изразил твърде меко. Още на първия кръстопът се появиха пет различни прохода, водещи в различни посоки.
— А сега, накъде? — попита Бен. Въпросът му бе насочен към Ашли.
Майкълсън направи крачка напред. Бе жегнат от това, че Бен го бе изключил от споразумението за взимане на решения. Макар и инвалид, той бе все още най-старшият военен командир в групата. Сигурността на всички бе все още негова отговорност.
Ашли освети последователно петте тунела. Задържа светлината по-дълго време върху един от тях.
— Този проход, изглежда, води нагоре — прецени тя. — Освен това има светещи мъхове по стените.
Майкълсън надникна във въпросния тунел. Реагира на думите и с изръмжаване с неутрален характер. Ашли го погледна.
— Благодарение на този мъх ще спестим енергия от батериите си — продължи тя. — Все още не знаем колко време ще ни се наложи да пътуваме, докато се измъкнем от тази дупка, така че трябва да пестим енергията на фенерите. Ще трябва да вървим по осветените коридори, когато имаме такава възможност. Пък и колкото повече светлина виждам наоколо си, толкова по-спокойно се чувствам.
Майкълсън кимна одобрително. В думите и имаше логика. И той щеше да вземе подобно решение.
— Да вървим.
Бен отново ги поведе. Намали силата на фенера си, така че да може да осветява само някои от най- тъмните изпъкналости. Мъхът осигуряваше достатъчно светлина. Бен им даде знак да изключат фенерите си, включително и лампите върху каските си.
Майкълсън тръгна след Бен. Последна вървеше Ашли с пистолет в ръка. Майкълсън заскърца със зъби. Както от болка, така и при мисълта за сегашното си физическо състояние. Редното бе той да води групата, за да открие пръв опасността или да защищава тила им. Сега се бе оказал в средата, подобно на някакво мамино синче. Но нямаше как да възрази срещу подобно подреждане. Бен се бе откъснал на няколко метра напред, а Майкълсън се стремеше да не изостава. Като стъпи върху здравия си крак, погледна през рамо. Видя, че Ашли оглежда тунела зад тях. Тя забеляза погледа му и му се усмихна, сякаш се опитваше да му вдъхне кураж.
Като присви сърдито вежди, Майкълсън заподскача по-силно. Зад гърба му останаха много странични тунели и кръстовища. Той не се опита да запомни пътя, не изпускаше от поглед Бен и се стремеше да не изостава. Горещата му кръв му помагаше да преодолява болката от нараняванията, но въпреки това след известно време смени ускорения ход с измъчено куцукане. Бен изчезна зад един завой. Майкълсън, задъхан, усети как пред очите му заиграха искри. Цялото му коляно се изпълни с болка.
Спря и се облегна на стената. Целият му хълбок гореше.
Ашли го докосна по рамото. Гласът и бе изпълнен едновременно със съчувствие и укор.
— Престани да се пресилваш. Не сме тръгнали на състезание. Оттук ще можем да се измъкнем само ако вървим спокойно.
— Аз ви забавям — процеди Майкълсън през стиснатите си от болка зъби.
Внезапно пред тях се появи лицето на Бен. Австралиецът можеше да се придвижва безшумно, когато пожелаеше. На лицето на Бен бе изписана загриженост.
— Чувствам се добре — каза Майкълсън на Бен, сякаш се опитваше да спори.
— Радвам се да чуя това — прошепна Бен, — защото ми се струва, че ни следят.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ашли.
— Чувам как в съседните тунели някой стърже с нокти и души въздуха. При това се стреми да не изостава от нас.
— Може би си чул само ехо от собствените ни стъпки — каза Ашли, но очите и издадоха, че не е убедена в думите си. — Аз нищо не чух. А ти? — обърна се към Майкълсън.
Той поклати глава, но знаеше, че не е специалист по въпроса. В момента единственото, което чуваше, бяха собственото му затруднено дишане и пулсът на сърцето в ушите си. Всъщност той не чу дори приближилия се Бен.
— Искам да сте наясно в какво трябва да се вслушвате — изсъска тихо Бен. — Естествените звуци в една пещера са ми добре известни. Звуците, които чух, не са такива.
— В такъв случай какво да правим? — попита Ашли. — Трябва да се отървем от този преследвач, но той познава тунелите по-добре от нас. Единствената ни надежда е в скоростта. Трябва да му избягаме.
Майкълсън нямаше как да не съобрази защо при тези думи Бен не погледна към него. И Ашли не погледна. Настъпи неловко мълчание. Знаеше какво мислят. Трябваше да се измъкнат бързо, но нямаше как да го изоставят.
Понечи да каже нещо, но точно тогава м той чу звука. Чуха го и останалите. Три чифта очи се устремиха едновременно назад. Нещо невидимо стържеше по скалите зад тях. Чуха звук от паднало камъче. Там имаше нещо.
— Оставете ме — нареди Майкълсън. Извади пистолета и го насочи не към тунела, а към Ашли и Бен. — Веднага.
— Без глупости, моля те — отвърна Бен. — Не сме герои в някакъв идиотски филм за Рамбо. Знаем, че няма да ни застреляш.
— Няма да допусна всички да загинем само заради моите рани. — Майкълсън допря студената цев до топлата кожа на слепоочието си. — Махайте се или ще стрелям.
— Майкълсън, та ние сме екип — уверяваше го Ашли с глас, изпълнен с тревога.
— Тръгвайте. Ще ви прикривам дотолкова, доколкото ми стигнат силите.
— Не! Ще дойдеш с нас — настояваше Ашли.
— Тръгвайте — заповяда сега той и свали предпазителя. — Веднага, че след три секунди няма да има кой да ви охранява тила.
Видя как Ашли преглътна и с поглед помоли Бен за помощ. Ако някой от тях се опиташе да го обезоръжи, щеше да натисне спусъка. Той знаеше, че трябва да ги принуди да го изоставят. Тъкмо тогава някъде зад тях се изтърколи второ камъче.
Бен се обърна към Ашли. Стойката му изразяваше колебание.
— Той е прав — опита се да я убеди Бен. — Длъжни сме да помислим и за останалите. Ако не докараме навреме помощ, и те ще загинат.
— Ненавиждам такива разсъждения — ядоса се Ашли и сви юмруци. Кокалчетата и побеляха. Бен положи ръка на рамото и и погледна Майкълсън:
— Знам, че си падаш камикадзе. Че ти допадат самоубийствените мисии и така нататък. На пет метра оттук обаче има една съвсем малка пещера, в която има и вода. Достатъчно е голяма, за да се скрият в нея цели трима морски пехотинци. Предлагам да потърсиш укритие там. Хем ще останеш незабелязан, хем ще бъдеш добре защитен, ако ти се наложи да стреляш.
— Вие поемайте. Аз ще огледам пещерата после — каза майорът с известна недоверчивост.
— Да тръгваме — подкани Бен Ашли. — Може би ще успеем да отклоним, преследвачите от него.
