Тя позволи на Бен да я притегли към себе си, но преди това погледна майора в лицето за последен път с разплакани очи.
— Денис, пази се! Не прави глупости! — пророни тя.
Той си взе довиждане с нея, като и махна с ръката с пистолета. После видя как двамата с Бен изчезнаха зад завоя, без да се обръщат назад. Изчака стъпките им да заглъхнат по тунела и да се възцари пълна тишина. Вслуша се внимателно с напрегнат слух. Искаше да се убеди, че те окончателно го бяха напуснали. Искаше също да долови и звуците, издавани от преследвачите.
Не чу нищо друго освен ударите на сърцето си в туптящите слепоочия. Продължи да чака. Измина близо час, но през това време не чу и не забеляза нищо. Може би на Бен тези звуци му се бяха просто причули, но не биваше да се разчита на това предположение. Бен разбираше твърде много от пещери, за да бъде измамен от ехото на естествени звуци.
Майкълсън облиза пресъхналите си устни, покрити с прах и солена пот. Повдигна манерката, висяща на пояса му. Бе почти празна. Може би трябва да последва съвета на Бен и да огледа пещерата. Да напълни манерката и да се барикадира там.
Намръщи се и като стъпваше колкото се може по-тихо, насочи се към пещерата. В пълната тишина допирът на подметката му със скалистия под му прозвуча почти като взрив. За щастие наложи му се да направи само няколко крачки, преди от дясната страна на тунела да се появи малък черен отвор. Включи фенера и освети помещението. Там бе тъмно. Не се виждаха никакви светещи гъби, имаше само мрак. Покривът бе нисък. Прекалено нисък, за да се движи изправен, но достатъчно висок, за да се премества приведен. Малка струйчица вода се стичаше от задната стена и образуваше локвичка върху пода.
Провери я на вкус. Очевидно бе годна за пиене, макар и да съдържаше много минерали. След като изпи остатъка от съдържанието на манерката си, постави я под струята, за да се напълни с прясна вода.
Доволен от обстановката, зае позиция покрай отвора. Стените на тунела, покрити със светещи мъхове, му позволяваха да има обзор откъм двете посоки. Укритието си го биваше. Зачака, насочил пушката си към тунела.
Страхливци, всички сме страхливци, помисли си Ашли. Колкото и логично да изглеждаше решението им да изоставят Майкълсън, Ашли продължаваше да се чувства като куче, бягащо с подвита опашка.
Последва Бен през плетеницата от тунели. Бяха изминали почти пет часа. По време на кратките почивки, когато отпиваше вода от манерката си, чуваше звуците, издавани от техните преследвачи. Понякога се чуваха от разстояние. В други моменти се раздаваха едва ли не иззад ъгъла.
Бен спря пред нея. Веждите му бяха запотени. Отвинти капачката на манерката си и отпи малка глътка. Изтри устните си с ръкав.
— Цялата тази работа не ми се вижда особено смислена — каза. Разтърси манерката и се намръщи.
— Какво имаш предвид? — попита Ашли. Нейната манерка също бе почти празна.
— Досега трябваше или да се отървем от тези преследвачи, или да сме се сблъскали с тях. Това патово положение ми се струва много странно.
— Може би просто сме извадили късмет.
В този момент в тунел от дясната им страна се сринаха камъни. И двамата подскочиха.
— Не вярвам нито в късмета, нито в тези пещери. — Бен присви ноздри, сякаш надушваше нещо нередно във въздуха.
— Да тръгваме — каза Ашли, след като завинти капачката на манерката си. Бе пийнала малко вода, колкото да убие вкуса на каменен прах в устата си.
Бен ускори ход. Стегнатите му рамене издаваха напрежение. В ръката си продължаваше да стиска пистолет.
Непрестанното очакване започна да лази и по нейните нерви. Какво, по дяволите, ги преследваше? Защо не ги нападаше? Стомахът и се изпълни с киселини. Изпитваше желание преследвачите им да ги нападнат. Най-малкото, защото щеше да може да се отбранява. Нещо, което бе за предпочитане пред постоянното тръпнене в страх.
През следващия час прекосиха множество тунели. Едни водеха нагоре, а други — надолу. Едни имаха равен под, а други бяха изпълнени с камъни. Едни бяха осветени от гъбите, други, черни като катран.
— Движим се в неправилна посока. Отдалечаваме се от базата — отбеляза Бен, след като погледна компаса, затворен в сребърната кутия.
— Нима имаме друг избор? — попита Ашли. Гладът и криволичещите тунели я бяха замаяли. В движение дъвчеше сухоежбина, но изпитваше нужда от истинска храна. Започна да мечтае за чизбъргер с много пържени картофи. И за кока-кола, разбира се. Топлата течност в манерката не успяваше дори да накваси устните и.
Препъна се в един камък и падна на колене. Опита да се изправи, но краката и не помръднаха. Мускулите им бяха уморени и напрегнати. Въздъхна и се отпусна.
— Точно сега не можем да си позволим да спрем — настоя Бен, завърнал се при нея.
— Знам — отвърна тя с уморен глас. — Трябва ми само минута почивка.
Той приседна до нея, положи ръка върху коляното и и гальовно прокара ръка по бедрото и.
— Ще се измъкнем оттук.
— Наистина ли вярваш в това? — прошепна тя. Ами ако не успееха да го сторят? Помисли за сина си, намиращ се в безопасност в базата Алфа. Слава Богу, че поне Джейсън бе на сигурно място. Ако и се случеше нещо…
Изскърца със зъби. Не биваше да си позволява подобни мисли. Разбира се, че щеше пак да види детето си. Спомни си глуповатата му усмивка, когато нещо го изненадаше. Спомни си и косата му, постоянно стърчаща зад едното ухо. Отмести ръката на Бен от коляното си и се изправи. Тя щеше отново да види сина си дори ако и се наложеше да види сметката на всички хищници в тази адска дупка.
— Да ставаме. Трябва да се приберем у дома — каза тя на Бен и му подаде ръката си, за да му помогне да се изправи.
— Тази мисъл ми хареса — отвърна Бен с една от широките си усмивки, разкриващи всичките му зъби. Сетне отново продължи по тунела.
Ашли тръгна подире му, вече готова да пробяга и километри при необходимост. След стотина метра обаче Бен спря. Повдигна ръка във въздуха и наостри уши.
Напрегната, Ашли също се вслуша. Не чу обаче нищо обезпокоително.
— Какво има, Бен?
— Бриз — отвърна той, като и посочи един страничен тунел.
Тя застана до него и усети лек полъх, който дори раздвижи черната и къдрава коса.
— Какво означава според теб?
— Струва ми се, че сме достигнали края на този лабиринт.
— В такъв случай да продължим — каза тя и тръгна напред.
Тунелът пред тях започна да се стеснява и изпълва с остри завои. Полъхът на вятъра стана все по- осезаем. Светещите гъби, растящи по стените, започнаха да намаляват. След малко им се наложи да включат както ръчните фенери, така и лампите на каските си.
— Дявол да го вземе — изруга Бен, след като изминаха още около два километра.
— Какво?
— Предстои ни да прекосим още един страничен тунел. Там биха могли лесно да ни устроят засада. Няма да имаме пътища за отстъпление.
Тя се намръщи, но не спря. Още нещо, за което трябва да се тревожат. Така или иначе бяха взели решение, от което нямаше как да се отметнат. Щяха да продължат право напред.
След следващия остър завой таванът на тунела се спусна. Тя се приведе и продължи. Бризът междувременно се бе превърнал във вятър, който брулеше лицето и и развяваше косите и. Сякаш им даваше знак да се върнат обратно. Силното въздушно течение засвири в ушите и.
— Ти чу ли това? — попита я Бен.
— Какво?
— Вече са близо до нас. И бързо съкращават разстоянието.
