Тя продължи напред с решително стиснати устни. Ускори ход, като се приведе напред, за да се справи по лесно със силното въздушно течение. След следващия завой установи, че тунелът свършваше след няколко метра. Вятърът вееше от равен отвор, разположен в края на тунела. Първия такъв отвор, който бяха видели след навлизането им в лабиринта.
Тя се затича напред, като се молеше тунелът да води нагоре към дома. Коленичи до отвора и светна с фенера. Изстена от разочарование. Тунелът не само че бе наклонен надолу, а се спускаше под невероятно стръмен ъгъл дълбоко в сърцето на континента.
До нея се появи Бен. Вече бе извадил шейната си и я разгъваше.
— Аш, по-добре побързай. Намират се само на стотина метра зад нас.
— Води надолу. При това, струва ми се, доста надолу — каза мрачно тя, като посочи тунела.
— Така или иначе не можем да се върнем — отвърна той и и помогна да свали шейната си. — Имам подозрението, че бяхме умишлено подмамени към това място.
— Какво? — простена тя, докато разгъваше шейната. Съвсем близо до тях се разнесе стъргането на нокти върху скала.
— Нямаме време — каза Бен и махна с ръка към отвора. — Дамите са с предимство — добави, като насочи пистолета си назад.
Ашли насочи поглед първо към черния тунел зад тях, после към Бен. Пое си дълбоко дъх и се спусна в отвора с шейната си. Стръмният наклон бързо и придаде ускорение. Опита се да използва облечените си в ръкавици ръце и краищата на обувките си като спирачки, но успя да забави движението си съвсем слабо.
Чу как Бен влезе в отвора след нея и колелата на шейната му се раздвижиха.
— Та това е като пързалка! — възкликна той. — Ха да видим сега дали тези копелета ще успеят да ни хванат!
Вече бе набрала такава скорост, че ръцете и независимо от дебелите ръкавици започнаха да я болят, когато ги използваше като спирачки. По стените на тунела се появиха ивици от фосфоресциращите гъби.
— Попаднали сме в тирбушон! — изкрещя Бен. — Усещаш ли центробежната сила?
Тя я усещаше. При всеки пореден завой шейната и се издигаше все по-високо върху стената. Вее бе невъзможно да се правят опити за забавяне на скоростта. При спускането гъбените налепи ставаха все по- плътни и по-плътни. Светлината им започна да я заслепява. Освен това гъбата правеше стените хлъзгави, така че и обувките на Ашли вече не успяваха да действат като спирачки. Надяваше се, че тунелът ще стане хоризонтален. Че ще им даде възможност да забавят скоростта. Никак не и се искаше да излети от него и да бъде изстреляна направо върху някой дебел сталагмит. Вгледа се пред себе си и започна да се моли наклонът да се измени.
Не извади такъв късмет. Изходът на тунела се появи непосредствено след следващия завой. Не и остана време да се опита нито да спре, нито поне да намали скоростта. Успя само да защити главата си е ръце и да се превие.
Излетя от тунела и се озова в следващата пещера. Заслепена от внезапната ярка светлина, тя запримига. Шейната и продължи по леко неравната повърхност. Когато привикна към светлината, видя, че се е устремила към плътна стена от жълта растителност. Затвори очи и се блъсна в дебелите стъбла. От сблъсъка падна от шейната си, но растенията омекотиха удара и тя се изтърколи на няколко метра.
След като спря, застана на колене. Тъкмо щеше да се опита да се изправи, когато в нея със силен вик се блъсна Бен. И двамата се прекатурнаха в растителността.
— Е, това наистина си го биваше! — каза Бен, легнал до лявото и коляно.
Ашли се освободи от растенията, изстена и се изправи. Цялото и тяло бе натъртено. Успя да се огледа, докато Бен се изправяше на крака. Навсякъде около нея пространството бе покрито с жълта растителност, висока до гърдите и и подобна на пшеница. Растителността се простираше в протежение на километри. Километри! Пещерата бе изумително голяма, по-голяма дори и от пещерата Алфа. Наподобяваше Големия каньон, само че с капак. Стените се простираха на стотици метри над нея. Таванът, някъде в безкрая, бе покрит с плътен слой гъби и сияеше почти със слънчева светлина. Тя огледа още веднъж равните жълти поля, простиращи се из широката равнина. Тук-там се виждаха само островчета от хилави дръвчета.
— Струва ми се, че не сме в Канзас — промълви зиналата от удивление Ашли.
Вниманието и бе привлечено от внезапно шумолене из растителността. Нещо бе започнало да си проправя път през нивята, като заобикаляше дръвчетата. Създанията бяха твърде ниски и не можеха да се видят през високите класове. Движенията им наподобяваха движението на акула, стрелкаща се под повърхността.
Тя погледна Бен и отстъпи крачка назад. Той и посочи нещо вляво. Още две животни се приближаваха към тях. Тя огледа повторно нивята и забеляза следите на още три животни. Значи бяха общо шест.
Отстъпи крачка, като се залови за ръкава на Бен, Той не възрази.
Като се препъваше, тя се отдалечи от нивите и се завърна на скалистата площадка до отвора на тунела. Шейните им се бяха изгубили някъде в нивята. Присегна към пистолета си и ръката и докосна празен кобур. Дявол да го вземе, пистолетът навярно се бе изгубил по време на падането.
Извърна се към Бен. За щастие той държеше пистолет в дясната си ръка.
— Изгубих моя — каза му тя.
— Няма страшно. Аз пък изгубих пълнителите. А в този пълнител имам само три патрона.
Тя погледна следите от шестте животни, които бавно се приближаваха към тях. Това, което видя, не и хареса. Най-близката следа се намираше само на десетина метра от тях. Животното бе спряло и заело позиция. Чакаше. Скоро и другите го последваха.
— В тунела ли да отида? — попита тя.
— Добра идея. Влез вътре.
Думите им сякаш дадоха знак на животните, спотаили се в нивите, да излязат на открито. Ашли, подобно на сърна, заслепена от автомобилни фарове, буквално замръзна до отвора. Шестте животни изскочиха едновременно през растителната стена и след това също така едновременно спряха. Бяха застанали на четири крака. Козината по гърба им бе настръхнала. Бяха готови да скочат.
Приличаха на кръстоска между вълк и лъв. Козината им бе златиста, а около шиите им имаше дебела грива. Очите им бяха огромни, с продълговати зеници. Дългите им челюсти бяха изпълнени с остри зъби. Глутницата заръмжа.
— Не мърдай! — заповяда Бен. — Не прави резки движения.
Застинала под погледа на шест чифта немигащи очи, тя нямаше никакво желание да върви. Готова бе да остане в тази поза неопределено време, но от отвора се подаде нещо и я хвана за глезена. Тя нададе силен, изпълнен с ужас вик.
Глава 20
— Започни с греблата! — изкрещя силно Блейкли, надвивайки рева на водопада.
Направи последен опит да запали двигателя на лодката. Той само изпърпори и угасна. Блейкли видя как течението започна да влачи лодката към бездната. Оттук бе невъзможно да се определи височината на водопада. Шумът обаче беше неописуем. Звуците, предизвикани от водата и ехото на скалите, вещаеха голяма опасност. Блейкли стисна греблото до единия борд на лодката. Видя, че Джейсън, заел позиция до другия борд, се опитва да гребе.
— По-живо, Джейсън, по-живо! — викна той на момчето, като се включи в борбата с течението. Раменете му бяха изтръпнали от напрежение.
— Опитвам се, но нищо не се получава! Не мога да намаля скоростта!
Блейкли се извърна. Кърмата на лодката вече бе достигнала ръба на водопада. Видя как течението понесе лодката отвъд него.
— Дръж се! — изкрещя Блейкли и се хвана за въжетата на понтона. Джейсън направи същото.
Когато лодката достигна ръба на водопада, сякаш за миг застина. Блейкли си пое дъх, когато тя се прехвърли отвъд прага му. За миг се оказа обградена от водни стени. Стори му се, че ще падне върху тях. Понечи да изкрещи, но в този момент лодката достигна дъното, без да се обърне. И двамата се оказаха
