— Това е сравнително младо образувание — каза Халид. — Младо от геологическа гледна точка, разбира се. Едва ли е на повече от хиляда години. Тази скала не е така изгладена от водата, както скалата в предишната пещера. Забележи колко са остри ръбовете и, сякаш е била издялана с нож. Тази пукнатина навярно е била създадена от съвсем неотдавнашен сеизмичен трус.
— Тук няма и гъби — промърмори тя.
— Какво?
— Не виждам гъби. Ако пукнатината бе на милион години, гъбите щяха да достигнат и това място.
— Права си.
— Където и да си устроим бивак, ще трябва първо да проверим дали наблизо няма гъби. Ще трябва предварително да го огледам — каза тя. Установи, че от собствените и думи ужасът в сърцето и започна да отслабва. — По време на предишните почивки анализирах различни образци от гъбите. Не са еднакви. Сигурна съм, че по-голямата част от тези светещи гъби са безопасни. Хищният вид обаче има съвсем различна структура. Ще трябва да се пазим от него.
— Права си. Трябва да бъдем по-предпазливи — отвърна той.
Линда изпитваше желание да продължи разговора, за да се освободи от мисълта, че е тръгнала в компанията на хладнокръвен убиец.
— Как те избраха за тази мисия? — попита. — Заради познанията ти по геология или винаги си бил…
Насмалко щеше да каже „терорист“, но не си позволи да изрече тази дума.
— Не съм геолог — отвърна той. — Тази мисия ми бе възложена преди две години. През това време учех интензивно геология. Не само за да мога да превъплътя личността на Халид, а и за да бъда в състояние да разбера по-добре какво бих могъл да открия тук. Разполагах с много време за учене, докато се възстановявах от пластичната хирургия.
— Значи ти не си истинският Халид Наджмон? — запита тя, след като осъзна откровението му.
— Приликата ми с истинския Халид и без това бе много голяма — отвърна той, докато и помагаше да преодолее каменна купчина. — Именно заради това и бях избран за тази мисия. Моите началници обаче са старателни хора. Настояха приликата да е пълна.
Тя втренчи поглед в гърба му, докато той продължаваше да се катери пред нея. Едва сега започна да и се прояснява дълбочината на мотивите и неговия фанатизъм.
— Какво се случи с истинския Халид?
Той я погледна с тъмните си очи. Погледът му изразяваше неодобрение, сякаш въпросът и бе глупав.
— Кое е истинското ти име?
Той пренебрегна и този неин въпрос и отмести поглед от нея.
— Отгоре се вижда светлина — каза.
Линда се доближи до него, внезапно изпълнена с надежди. Дали това не бе изход? Тунелът се разшири и придоби размерите на малка пещера. Зад един завой се появи сияние. Зелената светлина не остави никакви съмнения у нея какво ги очакваше по-нататък.
— Гъби — каза уморено.
— Да — съгласи се той. — Вслушай се обаче.
Чу далечен глух тътен. Подобен шум бе чувала в близост до дома на дядо си в град Квебек.
— Звучи ми като водопад.
— И аз мисля, че е водопад. Стана обаче вече късно. При всички тези гъби добре е да лагеруваме тук. Утре сутрин ще се отправим към водопада.
С кимане тя даде знак, че е разбрала думите му. Нямаше желание да отблъсква друго нападение на хищните растения, боеше се от настъпването на този момент. Предстоеше и да прекара нощ в присъствието на човек, за когото знаеше, че е убиец.
Внезапно в тунела пред тях прокънтя писък. Изумената Линда несъзнателно се доближи до Халид. Някой се обаждаше. Гласът звучеше от много далеч, но несъмнено бе човешки.
— Джейсън, къде си, по дяволите?
Не може ли човек малко да се отдалечи, запита се сърдито Джейсън. Закопча ципа на панталоните и се подаде иззад сталагмита.
— Трябваше да се… — започна да обяснява на доктор Блейкли. — Цял ден се стискам.
Докторът дотърча при него. От мокрите му дрехи все още се стичаше вода. На лицето му бе изписан гняв.
— Не прави това повече!
— Кое?
— Не изчезвай така.
— Та аз бях съвсем наблизо. Ей там. — Джейсън посочи импровизираната си тоалетна.
— Няма значение. Тук ни дебнат всякакви опасности — предупреди Блейкли. Лицето му се отпусна, но дишането му бе все още тежко. — Джейсън, трябва да бъдем предпазливи. Да не се делим един от друг.
— Добре, добре. Не исках да…
— Всичко е ясно. Дай сега да видим цицината ти. Джейсън бавно се дотътри до една малка скала и приседна. С намръщено лице позволи на Блейкли да промие раната му. Оказа се, че това съвсем не го заболя. Усещането дори беше почти приятно. Той се отпусна и притвори очи. Внезапно челото му сякаш се подпали.
— Леле!
— Престани да мърдаш. Сложих ти малко йод.
— Пари!
— Това е добре. Щом пари, значи върши работа — прецени Блейкли и покри раната с лейкопласт. След това приседна наблизо, за да се порадва на резултата от труда си. — Това ще трябва да го сменяме два пъти дневно.
Джейсън отчаяно погледна към тавана. Ужас.
— Гладен ли си? — попита Блейкли, като започна да се рови сред вещите, които бе успял да вземе от лодката.
— Не, никак. Освен, ако си открил някакъв шоколад. Блейкли взе кутията с храната и я отвори. Бръкна в нея и извади нещо, обвито със станиол. Очите на Джейсън светнаха от радост. Протегна ръка. Докторът разчупи шоколада на части и му подаде една от тях.
— Ще трябва да ползваме припасите си най-пестеливо — поясни. Джейсън се намръщи и взе парчето шоколад. Тази работа никак не му харесваше.
— Как ще се върнем горе? — попита.
— Няма да се завръщаме. Нямаме фенерчета.
— Какво ще правим в такъв случай?
— Ще чакаме. Ден или повече. Някой ще ни открие.
Джейсън винаги разбираше кога го лъжат, но предпочете да премълчи. Докторът и без това си имаше достатъчно грижи, за да му създава нови. Като се изправи, Джейсън забеляза добре познатия му червен сак.
— Та това е спортният ми сак! Спасил си го! Благодаря! — каза Джейсън. Отиде бързо при сака си, отвори го и започна да се рови в него. — Тук е! — възкликна.
Измъкна своята игра „Нинтендо“ и с въздишка приседна на петите си. Завъртя няколко пъти копчето за включване и след малко наоколо им се разнесе познатата му мелодия.
— Страхотно! — Джейсън се облегна на един сталагмит и се зае с играта си. Поне щеше да има с какво да си запълва времето, докато чакат. Потънал в света на „Нинтендо“, стори му се, че си е у дома. Ако майка му беше тук, досега вече щеше да е недоволствала от звуците на играта. Въздъхна. Включи я на дванайсето равнище.
— Джейсън, изключи, моля те, това нещо — каза Блейкли, като се изправи. — За шума ми е думата.
