Джейсън се намръщи. И докторът бе досущ като майка му. Какво им ставаше на възрастните.
— Джейсън, моля те, побързай! — в гласа на доктора се появи тревожна нотка.
Джейсън изключи играта, изправи се и се приближи до Блейкли.
— Какво ста…
— Тихо! Стори ми се, че чух нещо.
Джейсън затаи дъх и си представи как едно от чудовищата отново ги дебне. Застана по-плътно зад доктора. В течение на няколко напрегнати минути запазиха пълна тишина. Водопадът бе твърде наблизо, за да могат лесно да различават други звуци. От силния шум на водата ушите му започнаха да свирят. Джейсън преглътна. Устата му бе пресъхнала. Може би на доктора просто му се бе сторило. Може би ставаше дума за нещо, подобно на миражите в пустинята, само че озвучено. Много му се искаше да е така. Блейкли поклати глава:
— Не знам дали…
— Алооо! — раздаде се вик. Гласът закънтя из пещерата и двамата подскочиха от изненада.
— Тук има някой! Просто не мога да повярвам! — каза Блейкли, като погледна Джейсън.
Джейсън проследи с поглед как Блейкли се покатери върху една скала. Старият човек се поизмъчи, докато стигне дотам. Джейсън пъргаво се покатери до него.
— Кой може да е според теб? — попита.
— Не знам, но ще проверя — отговори Блейкли. Постави ръце около устните като фуния и изкрещя:
— Ние сме тук! В подножието на водопада! Зачака отговор. Чу го след няколко удара на сърцето си.
— Идваме! Стойте там!
— Казах ти, че ще ни открият. Че непременно ще ни открият — рече Блейкли. Внезапно придоби болезнен и изтощен вид, когато слезе от скалата.
Джейсън забеляза, че докторът се свлече на колене. Нещо не бе наред. Веднага дотърча при него. Докторът се закашля, след което се свлече на една страна и припадна.
— Доктор Блейкли! — извика Джейсън, като го дръпна за ръката. Докторът не реагира.
Сърцето на Джейсън лудо затуптя. Започна отчаяно да се оглежда. Ръцете му затрепериха. Джейсън се изкачи върху скалата и закрещя в посока на сенките:
— Помощ!
С раница, провиснала върху едното рамо, Линда се опита да настигне Халид. Огледа се из пещерата.
— Стори ми се, че това е гласът на сина на Ашли — каза.
Халид в отговор изръмжа и продължи да напредва в пещерата. Искаше да достигне подножието на водопада.
В лявата си ръка държеше пистолет.
— Ако това е Джейсън, навярно сме близо до базата — рече най-сетне. — Блейкли едва ли би позволил на момчето да се отдалечава много от лагера.
— Какво си решил да правиш? — попита го тя, като погледна пистолета.
— Решил съм да приключа мисията си.
— Какво искаш да кажеш?
— Това зависи от теб.
— Виж какво, Халид, не искам повече убийства — каза Линда, като преглътна.
— В такъв случай затваряй си устата — каза той, като я погледна изпод вежди. — Докато не знаят нищо за мисията ми, ще ги пощадя.
— Никому няма нищо да кажа — отвърна тя, като си спомни бързото и безсмислено убийство на Вилянуева.
Халид кимна и ускори ход. След няколко метра се спря и посочи нещо напред.
— Ей, го там. Това е момчето. Оттук се вижда. Качил се е върху една скала.
Тя присви очи. Навсякъде се виждаха само камъни. Едва след малко съзря малка фигурка, размахваща ръце. Обади му се:
— Джейсън, стой там! Идваме!
Джейсън ги видя. Двама души с каски. Светлините на лампите им проблясваха в осветената от гъбите пещера. Бяха го забелязали. Един от тях му извика нещо, но шумът на водопада заглуши думите му. Това впрочем нямаше значение. Важното бе, че идват.
Слезе от скалата и отиде при Блейкли. Докторът бе съвсем пребледнял. Устните му бяха придобили морав цвят. Все още продължаваше да диша, но при всяко вдишване в дробовете му сякаш издрънчаваха камъни.
— Моля ти се, докторе, не умирай, идва помощ — започна да говори Джейсън. Побързайте, обърна се негласно към тях.
Седна до Блейкли и стисна ръката му. Стори му се много студена. Разтри я, както Аладин бе разтрил вълшебната лампа, с надеждата докторът да се почувства по-добре. Сякаш в отговор на действията му старецът изстена. Джейсън започна да разтрива ръката му още по-усърдно. После се зае с другата.
— Хайде, докторе, хайде.
Очите на доктора се разтвориха. Погледът му в началото бе блуждаещ, но сетне се фокусира. Простена още веднъж и след това започна тежко да диша.
— Джейсън, ти ли си?
— Добре ли сте?
— Подай ми лекарството… нитро… нитроглицерина — промълви със свити от болка устни.
— Къде е? — попита Джейсън.
Докторът се опита да повдигне ръка, но тя безсилно се свлече на земята.
— В джоба… В джоба… на якето ми.
Джейсън опипа с ръка дрехата на доктора и откри малка изпъкналост във вътрешния джоб на якето. Извади от него червена пластмасова тубичка.
— Това ли е?
— Да…
— Какво трябва да направя?
— Подай ми едно, не, по-добре две хапчета…
На Джейсън му бе необходима минута, за да свали капачката, защищаваща лекарството от деца. Изсипа две хапчета в дланта си.
— Добро момче — каза докторът, като отново отвори очи. Гласът му звучеше призрачно. — Пъхни ги под езика ми.
Джейсън се присегна и постави хапчетата в устата на доктора. Видя как Блейкли ги раздвижи с език. Сетне докторът затвори очи и си пое няколко пъти дълбоко дъх.
Като въздъхна облекчено, Джейсън благодари на този, който ги наблюдаваше отгоре който и да бе той.
Тъкмо тогава един глас прозвуча непосредствено зад гърба му. Момчето подскочи от уплаха.
— Джейсън, за Бога, какво се е случило?
Той се извърна и видя познато лице. Косата и бе покрита с кал, а под очите и имаше тъмни кръгове, но все още бе прекрасна.
— Линда! — възкликна Джейсън, скочи и се хвърли в прегръдките и.
Тя го притисна силно и от очите му потекоха сълзи.
Той се разплака. Изплака за миг всичкия ужас и страх, които бе преживял през последните два дни.
— Успокой се, Джейсън, успокой се! Нищо ти няма! — каза тя, като го залюля в прегръдката си.
Той продължи да плаче. Знаеше, че не бива да прави това, но не можа да спре сълзите си. Искаше му се да бъде прегръщан и успокояван. Тялото му се разтресе от хлипания. Не искаше да пусне Линда.
Мислите му бяха прекъснати от глас с чуждо произношение. Джейсън отвори просълзените си очи и видя стоманения пистолет в ръката на египтянина. Застина в прегръдката на Линда.
— Какво, по дяволите, се е случило тук? — попита Халид.
