— Кой е изчезнал? Защо? Как?
— Ефрейтор Де Мартини.
Кели си спомни кой е. Мъж с гладка черна коса, широк нос и очи, изпълнени с подозрителност.
— Какво му се е случило?
— Все още никой не знае — обясни Натан и поклати глава. — Просто изчезнал.
До реката се чу крясък. Лъчите на повечето фенерчета се насочиха натам.
Професор Коуве се присъедини към тях. Кели забеляза, че Натан и професорът си размениха странни погледи. Сякаш знаеха нещо, неизвестно на другите.
Внезапно от другия край на лагера се появи Франк. Затича се към тях с фенер в ръка. Бе се задъхал и луничките изпъкваха ясно върху пребледнялото му лице.
— Открихме оръжието на изчезналия — извика и погледна към Натан, Мани и Коуве. — Вие тримата познавате джунглата по-добре от всички нас. Има нещо, за което искаме да чуем вашето мнение. Капитан Уоксмън помоли да отидете при него.
Цялата група цивилни тръгна към Франк, готова да го последва. Той ги спря, като повдигна ръка:
— Да дойдат само тримата.
— Ако е ранен, бих могла да помогна — обади се Кели. Франк за миг се поколеба, но й даде знак да се присъедини към тях.
Ричърд Дзейн понечи да го последва и дори отвори уста, готов да протестира, но Франк поклати глава.
— Не искаме там да се събират прекалено много хора.
Групата се запъти към реката. Ягуарът ги последва с безшумни стъпки, прилепен до господаря си. Навлязоха в гъстата растителност до брега на притока. Тук можеше да се види истинската джунгла — гъсталак от преплетени лиани, храсталаци и дървета. Като вървяха един зад друг, хората навлязоха в пищната растителност и се придвижиха към мястото, където светеха фенерите.
Кели вървеше непосредствено зад Натан. За пръв път забеляза широчината на плещите му и лекотата, с която се придвижваше из гората. Въпреки че бе висок мъж, заобикаляше лианите и храстите без усилия. Тя тръгна по стъпките му и се опита да повтори движенията му, но въпреки това продължи да се препъва в мрака.
Стъпи върху нещо хлъзгаво и насмалко не падна. Разпери ръце, за да омекоти удара. Натан обаче мигновено я подхвана.
— Бъдете внимателна.
— Бла… Благодаря — отвърна Кели и поруменя. Опита се да се хване за една лиана, за да се повдигне, но преди да направи това, Натан я отдръпна встрани. Тя успя да докосне лианата единствено с краищата на пръстите си.
— Какво пра… Ох! — Пръстите и бяха започнали да горят. Започна да ги разтрива в блузата си, но от това болката стана още по-силна. Стори й се, че ръката й е обхваната от пламъци.
— Спокойно — каза професор Коуве. — Не бива да я разтривате.
Откъсна шепа месести листа от тънко дръвче до него. Разтри ги в дланите си, след това хвана китката на Кели и намаза пръстите й с получилата се маслена течност. Болката моментално намаля. Кели погледна с почуда смачканите листа.
— Това е ку-ру-не — поясни Натан. — От семейството на теменугите. Силно обезболяващо средство.
Коуве продължи да разтрива пръстите й, докато болката изчезна.
На светлината на фенерчето на брат си видя, че в краищата на пръстите й се бяха образували два мехура.
— Добре ли си? — попита Франк.
Тя кимна утвърдително. Чувстваше се глупаво.
— Продължавайте да разтривате с ку-ру-не и ще ви мине — посъветва Коуве и я потупа бащински по ръката.
Натан й помогна да се изправи и й посочи сивата лиана.
— Наричат я „огнена лиана“, при това съвсем основателно. Излъчва силно активно вещество, което прогонва насекомите.
Кели съобрази, че щеше да падне точно в гъстите преплетени лиани, ако Натан не я бе задържал.
— Своеобразна химическа война — добави Коуве.
— Тя се води през цялото време около нас — каза Франк. — Именно заради това джунглата е толкова богат склад на всякакви лечебни средства. Сложността и многообразието на тези химически вещества надминават всичко, което хората биха могли да създадат в своите лаборатории.
Кели го изслуша внимателно. Възможността да стане една от жертвите на тази химическа война не й допадна.
Изминаха още няколко метра и стигнаха до рейнджърите, събрали се в кръг. Двама от тях се бяха отдръпнали встрани с пушки на рамо и в позиция за стрелба. На лицата им имаше очила за нощно виждане.
Ефрейтор Йоргенсен бе застанал в поза „мирно“ пред капитана.
— Както казах, използвах тоалетната. Де Мартини бе застанал до едно близко дърво.
— А това какво е? — Капитанът навря угарка от цигара под носа на ефрейтора.
— Признавам, че чух щракането на запалка, но не смятам, че е напуснал поста. Когато си закопчах панталона и се огледах, вече го нямаше. Той въобще не ми каза, че смята да ходи до реката.
— И всичко това заради една цигара — изръмжа капитанът. — Свободно, ефрейтор.
— Слушам.
Капитанът си пое дълбоко въздух и отиде при цивилните. Очите му все още бяха изпълнени с гняв.
— Искам да чуя вашето мнение по един въпрос — каза, като се обърна към Натан, Коуве и Мани. Освети място, където тревата бе утъпкана. — Тук намерихме оръжието на Де Мартини и този фас, но никаква следа от тялото му. Ефрейтор Варчак се опита да открие някакви следи. Не откри нищо. Просто тревата, стигаща до брега, е утъпкана.
Кели реши, че това бе вярно. Утъпкано бе именно пространството, водещо към реката. Високите зелени тръстики До самия бряг бяха изпочупени.
— Бих искал да огледам района още веднъж — предложи професор Коуве.
Капитан Уоксмън кимна утвърдително и подаде фенерчето си на професора.
Натан и Коуве тръгнаха напред. Мани понечи да ги последва, обаче ягуарът спря. Подуши тревата и започна да ръмжи. Мани, сложил ръка върху дръжката на камшика си, се опита да убеди котката да го последва.
— Хайде, Тортор, да вървим.
Животното обаче отказа да направи това, дори отстъпи крачка.
Коуве, приклекнал до тръстиките, докосна нещо на земята и подуши пръстите си.
— Какво е това? — попита Натан.
— Изпражнения на кайман — отвърна Коуве. После изтри ръката си в тревата и кимна към ягуара. — Виждам, че и Тортор е съгласен с мен.
— Какво искате да кажете? — попита Кели. Отговори и Мани:
— Дивите котки са в състояние да определят размерите на едно животно просто по миризмата на неговите изпражнения или пикоч. В западната част на САЩ слонската пикоч дори се продава като средство за отпъждане на пуми и диви котки. Те не биха наближили място, опръскано със слонска пикоч, тъй като самата миризма на такова голямо животно ще ги уплаши.
Коуве премина през тръстиките и отиде до самия бряг. Внимателно отскубна няколко прекършени тръстики и след това даде знак на капитан Уоксмън да се доближи. Кели последва капитана.
Коуве освети едно място на калния бряг. Ясно се виждаха стъпките на животно с нокти.
— Кайман.
Кели усети необяснима нотка на облекчение в гласа на професора. Забеляза, че той отново се спогледа с Натан.
— Кайманите често ловуват по самия бряг — обясни Коуве и се изправи. — Нападат тапирите и дивите
