— От началните данни за болестта и за инкубационния период излиза, че е стократно по-заразна от обикновения грип… Не по-малко заразна е от вируса ебола.
Дорийн усети, че пребледнява.
— А смъртността?
Доктор Алвизио сведе поглед и поклати глава.
— Ханк? — каза тя дрезгаво. Гласът й бе изпълнен със страх.
— Боя се, че досега никой не е оживял — каза доктор Алвизио и я погледна в очите.
Луи Фавр, застанал в края на лагера си, се наслаждаваше на изгрева на слънцето над реката. Сега можеше да си отдъхне. Нощта бе уморителна: отвличането на ефрейтора от другия лагер им бе отнело часове. Както винаги, екипът му се справи блестящо с поставената задача.
След четири дни следенето на другия екип се бе превърнало в нещо банално. Всяка нощ следотърсачите на Фавр заемаха позиции по високите дървета по пътя, откъдето се очакваше да минат рейнджърите. Шпионираха и поддържаха връзка с наемниците по радио. През деня Луи и основната част на силите му следваха първата група в канута, които не се доближаваха на повече от десет километра. Позволяваха си да са близо до противниците си единствено през нощта.
Луи се отдалечи от реката и навлезе в джунглата. Лагерът му бе добре камуфлиран и се забелязваше едва в момента, когато влезеш в него. Фавр огледа отново своята група. Наброяваше около четирийсетина души и имаше много пъстър състав: индианци с бронзова кожа от различни племена, мършави черни марони от Суринам, мургави колумбийци от наркокартелите. Независимо от външните си различия всички тези хора имаха общи черти: до един бяха издръжливи и бяха получили кървава закалка в джунглата.
До местата за спане хората му бяха подредили грижливо оръжието си, положено в намаслени калъфи. То се отличаваше също с не по-малко разнообразие: германски автомати „Хеклер и Кох“, чешки „Скорпиони“, автоматични пистолети „Инграм“, израелски „Узи“, дори и няколко старовремски британски автомата „Стен“. Всеки човек имаше лични предпочитания, що се отнася до оръжие. Луи притежаваше компактен автомат „Мини-Узи“. Притежаваше огневата мощ на големия си събрат, но на дължина не достигаше и четирийсет сантиметра. Малко, но смъртоносно оръжие. Като самия Луи.
Неколцина мъже точеха своите мачетета. Шумът, предизвикан от допира на стоманата с камък, се смесваше с утрините песни на пробуждащите се птици и с крясъците на маймуните. При близък ръкопашен бой едно остро мачете бе, предпочитане пред пистолет.
До Луи се доближи първият му заместник, висок черен марон на име Жак. На тринайсетгодишна възраст бил изгонен от селото си, след като изнасилил момиче от съседно племе. Човекът все още носеше белези от тогавашното си пътуване през джунглите. Половината му нос липсваше. Бе отхапана от пираня. Обърна се почтително към Фавр:
— Докторе?
— Да, Жак.
— Госпожа Цуи каза, че е готова.
Луи въздъхна с облекчение. Най-после. Този пленник се бе оказал особено труден. Бръкна в джоба си, извади оттам „кучешките“ медали и ги подхвърли в ръката си. Запъти се към самотната палатка в края на лагера. В палатката със защитен цвят поначало живееха само Луи и Цуи. През последната нощ обаче тя бе „забавлявала“ там друг гостенин. Луи я уведоми за пристигането си.
— Цуи, мила, нашият гостенин готов ли е за събеседване? В палатката бе нетърпимо горещо. В единия ъгъл гореше малък мангал. Любовницата му бе коленичила гола пред него и палеше изсушени листа. Над мангала се издигаше ароматичен пушек. Цуи се изправи. Смуглата и кожа бе запотена и лъщеше.
Луи я погледна. Готов бе да я погълне с поглед. Изпита желание веднага да я обладае, но се отказа. Тази сутрин имаха гост.
Видя голия мъж, разпънат на кръст върху земята. Единственото му облекло бе парцалът, натикан в устата му. Луи предпочете да не задържа поглед върху кървавата развалина, в която бе превърнато тялото на ефрейтора.
Без да изпуска „кучешките“ медали на рейнджъра от ръката си, Луи отиде до сгъваем стол и седна. Погледна името, гравирано върху медалите.
— Ефрейтор Джеймс де Мартини — прочете и продължи на добър английски: — От достоверен източник научих, че сте готов да ни сътрудничите.
Човекът изстена и от очите му потекоха сълзи.
— Да приема ли, че това означава „да“? Рейнджърът, заприличал на пребито и измъчено куче, потвърди това с притваряне на очи. Луи го огледа. Кое предизвикваше по-големи страдания? Болката от изтезанията или осъзнаването на факта, че са те пречупили?
Въздъхна уморено и измъкна парцала, затъкнат в устата на пленника. Луи се нуждаеше от информация. В течение на години бе успял да осмисли истината, че разликата между успеха и провала се крие в подробностите. Разполагаше с много информация за противната страна. Не само със сведенията, предадени му пряко от наелата го компания, а и с разузнавателна информация, събрана от разположен по-близо до противника източник.
Но тази информация не бе удовлетворила Луи.
Бе отвлякъл младия ефрейтор, защото останалите му източници се бяха оказали плачевно некомпетентни, що се отнасяше до подробностите от живота на рейнджърите. Не му бяха съобщили нищо за огневата им мощ, за кода на техните радиостанции и за ежедневното им разписание. Освен това военните винаги имаха задачи, известни единствено на самите тях. На последно място Луи бе го отвлякъл, за да предизвика противника си, и да провери готовността на собствените си сили.
Акцията бе осъществена безупречно. Малка група с очила за нощно виждане се бе промъкнала откъм реката. Отровиха един от рейнджърите със специална стрела с кураре, приготвена от Цуи. След това прикриха следите си с изпражнения и фалшиви следи от кайман. После любовницата му поддържаше живота на пленника с помощта на дишане уста в уста, докато го закарат в лагера и му дадат противоотрова.
Цуи обаче разкри истинския си талант по време на дългата нощ. Нямаше равна на себе си в изкуството на изтезанията. Редуваше удоволствията и болките в хипнотичен транс, докато накрая пречупеше волята на жертвата си.
— Моля ви, убийте ме — изстена младият мъж и от устата му потече кръв.
— Скоро ще сторя и това, драги приятелю. Първо обаче искам да ви задам няколко въпроса.
Луи се отдръпна, докато Цуи размахваше горящите листа из палатката, обикаляйки около ефрейтора. Забеляза, че сломеният войник следеше с ужасен поглед всичките й движения. Това подейства възбуждащо на Луи, но той не изгуби самообладание.
— Нека първо да чуем няколко цифри.
През следващите минути научи всички кодове и часове за връзка на военното подразделение. Не записа нищо, тъй като запамети всички честоти и други цифрови данни. Тази информация щеше да му бъде изключително полезна за подслушването на противника. Осведоми се за всички подробности за въоръжението на рейнджърите: брой и видове оръжие, бойна подготовка, слабости, средства за въздушна подкрепа.
Рейнджърът се оказа разговорлив. Даваше дори повече информация от тази, която искаха от него. — …сержант Костос държи в раницата си две бутилки уиски… в лодката на капитан Уоксмън има сандък с напалмови минибомби… ефрейтор Конджър притежава брой на списание „Пентхауз“…
— Почакайте, господине. Напалмови бомби ли казахте?
— Минибомби… може би дузина…
— Защо ви са?
Ефрейторът изглеждаше объркан.
— Джеймс — каза строго Луи.
— Не знам… Предполагам, че за да се разчисти част от джунглата при необходимост… Да се отстрани някакво препятствие от пътя ни…
