Пътьом хвърли поглед върху галерията от картини в рамки, подредени по дългия коридор. Бе създадена от портретите на бившите директори на ЦРУ, като се започне с портрета на генерал-майор Донован, директор на Службата за стратегически изследвания, предшественик на ЦРУ, изградена по време на Втората световна война. Някой ден тук щеше да бъде добавен и портретът на прекия началник на Филдинг. А може би и на самия Филдинг, стига да успееше да разиграе картите си както трябва.
С тази мисъл в главата той влезе в новата сграда и се запъти към помещенията на отдела. Прекрачи една врата и бе веднага посрещнат от секретарката, която стана при влизането му.
— Господин заместник-директор, господин О’Брайън ви очаква в своя кабинет. — Отиде до голяма махагонова врата, почука небрежно и я разтвори пред госта.
— Господин заместник-директор Филдинг, радвам се, че дойдохте лично — чу се плътен басов глас и Маршал О’Брайън се изправи иззад бюрото си. Бе висок мъж със сребристосива коса. Бюрото изглеждаше сякаш малко за него. — Седнете, моля. Знам, че времето ви е ценно, и няма да го губя.
Както винаги, говори само по същество, помисли си Филдинг. Преди четири години имаше слухове, че Маршал О’Брайън може да стане директор на ЦРУ. Всъщност той работеше като заместник-директор на управлението преди Филдинг. Бе обаче отблъснал от себе си прекалено много сенатори със своята деловитост и прямота и бе изгорил много мостове зад себе си със своето старовремско чувство за справедливост. Във Вашингтон политика не се правеше по този начин. И така О’Брайън бе разжалван и назначен за началник на този отдел, чисто представителна длъжност впрочем. Филдинг реши, че с тази покана старецът очевидно търсеше повод да си придаде важност, да покаже, че не е изпаднал от играта.
— За какво става дума? — попита Филдинг, докато сядаше. О’Брайън се намести в креслото си и отвори сива папка, поставена върху бюрото.
Нечие досие, реши Филдинг. Старата птица се изкашля.
— Преди два дни американското консулство в Манаус, Бразилия, бе уведомено, че ще му бъде предадено тялото на американски гражданин. Покойникът е бил идентифициран благодарение на служебния армейски медальон от специалните части, в които някога е служил.
Филдинг се намръщи. Такива медальони ползваха най-различни родове войски. Те бяха по-скоро дан на традицията, отколкото истинско средство за удостоверяване на самоличността. За загубата на медальон един военнослужащ биваше наказван с черпене на колегите си.
— Това какво общо има с нас?
— Човекът е служил не само в специалните части. Работеше в моя отдел. Агент Джерълд Кларк.
Филдинг примигна от удивление.
— Агент Кларк бе изпратен в басейна на Амазонка, за да провери основателността на оплакванията, че някои златодобивни компании увреждат околната среда. Освен това трябваше да събере данни за прехвърлянето на боливийски и колумбийски кокаин през този район.
Филдинг се размърда в креслото си.
— И са го убили? Затова ли ме викате?
— Не. Преди шест дни агент Кларк се появил в мисионерско селище във вътрешността на Амазония, полумъртъв от треска и изтощение. Главата на мисията се опитал да му помогне, но Кларк умрял след няколко часа.
— Това е трагедия наистина, но какво отношение има към националната сигурност?
— Агент Кларк изчезна преди четири години — отвърна О’Брайън и подаде на Филдинг фотокопие от статия във вестник. Филдинг смутено го взе.
— Четири години, казвате.
След тримесечни интензивни усилия бе взето решение да се прекратят опитите за откриване на международната експедиция, ръководена от индустриалеца и милионер д-р Карл Ранд. Трийсетчленният екип от учени и придружители, сформиран от Националния раков институт на САЩ и фондацията на бразилските индианци, изчезна в тропическата джунгла, без да остави и следа, и не се знае нищо за съдбата му.
Целта на експедицията бе да направи преброяване на индианците и да установи истинския брой на племената, обитаващи джунглата в поречието на река Амазонка. Три месеца след като експедицията напусна разположения в джунглата град Манаус, радиовръзката с нея бе внезапно прекъсната. Всички опити за установяване на контакт с групата се провалиха. До последния известен лагер бяха изпратени спасителни отряди по суша и с хеликоптери, обаче не откриха никого. Две седмици по-късно бе получено кратко и тревожно съобщение по радиото: „Изпратете помощ, едва се държим… За Бога, те ни обкръжават отвсякъде…“. След това радиоконтактът бе прекъснат и екипът потъна в огромната джунгла.
След тримесечни усилия на международен спасителен екип неговият ръководител полковник Фернанду Гонсалвеш заяви, че експедицията и нейните членове „са се загубили и по всяка, вероятност са мъртви“. По-нататъшното търсене на експедицията бе преустановено.
Сред експертите преобладава мнението, че екипът е станал жертва или на враждебно настроено племе, или на неизвестен отряд наркотрафиканти. Каквото и да се е случило, на надеждите за спасение бе сложен край, тъй като спасителните групи прекратяват дейността си. Напомняме, че всяка година в джунглите на Амазонка изчезват безследно десетки учени, изследователи и мисионери.
— Боже мой! О’Брайън прибра фотокопието от ръцете на изумения мъж и продължи:.
— След изчезването на групата не бяха правени нови опити за контакти с нас. Агент Кларк бе обявен за мъртъв.
— Сигурен ли сте, че става дума за същия човек?
— Да. Данните за зъбите и отпечатъците от пръстите съвпадат напълно с тези в личното му кадрово досие.
— Колкото и да е трагична цялата тази история, все още не мога да разбера по какъв начин засяга националната сигурност.
— И аз бих разсъждавал като вас, но се получи нещо много странно — каза О’Брайън, порови се из документите и измъкна две фотографии. Подаде първата на Филдинг. — Тази снимка е била направена няколко дни, преди Кларк да се включи в мисията.
Филдинг погледна фотографията. На нея се виждаше мъж, облечен с панталони „Ливайс“, хавайска риза и шапка за сафари. Мъжът бе ухилен и вдигаше наздравица с чаша тропически коктейл в ръка.
— Това агент Кларк ли е?
— Да. Снимката е била направена от един колега по време на прощално събиране — отвърна О’Брайън и подаде на Филдинг втората фотография. — А пък тази снимка е направена в моргата в Манаус, където в момента се намира тялото.
Филдинг пое снимката с известно притеснение. Не обичаше да гледа фотографии на покойници, но нямаше избор. Тялото бе голо и положено върху маса от неръждаема стомана. Представляваше скелет, облечен в кожа. Бе ошарено със странни татуировки. Това бе наистина агент Кларк, Филдинг го разпозна по лицето. Имаше обаче едно съществено различие. Филдинг взе отново първата фотография и я сравни с втората.
О’Брайън забеляза как лицето на заместник-директора пребледнява и наруши мълчанието:
— Две години преди изчезването си по време на разузнавателна мисия в Ирак агент Кларк е бил ранен в лявата ръка от снайпер. Раната била обхваната от гангрена, преди да успее да стигне до американска военна част. Наложило се да ампутират цялата ръка, до рамото. С това кариерата му в специалните части приключила.
— Тялото в моргата обаче е с две ръце.
