храна. Той се нуждаеше от кръвопреливане, и то колкото се може по-скоро. Тя се опита мислено да си представи нещата, които щяха да й потрябват: система за кръвопреливане, нови бинтове, още морфин и антибиотици. Бе длъжна да запази живота му до пристигането на хеликоптера.
Макар сърцето й да бе изпълнено с ужас и страх, не можа да не се удиви от това, което видя. Бе очаквала да види криво и неудобно стръмно стълбище. Вместо това видя удобен коридор с формата на виещ се нагоре тунел. Стените му бяха сякаш полирани и имаха цвят на пчелен мед. Бяха украсени със сини отпечатъци на човешки длани. На всеки десетина метра имаше тесен прозорец, наподобяващ бойница на замък, през който влизаше ярка слънчева светлина.
Кели и Коуве продължиха да следват индианеца. И подът бе гладък, но все пак достатъчно грапав, за да има сцепление с краката им. Наклонът уж бе слаб, но Кели бързо се задъха. Страхът обаче й даде сили да продължи. Страхуваше се не само за брат си, но и за всички останали.
— Тунелът изглежда естествен — промърмори Коуве. — Стените са гладки, а спиралата е съвършена. Бих казал, че този тунел не е издълбан в дървесината, а представлява естествено образувание.
Кели се опита да му отговори, но не намери сили. Бе твърде уморена и уплашена. След думите на професора се вгледа по-внимателно в пода и стените. Никъде не видя следа от брадва или от длето. Изключение бяха само прозорците, очевидно дело на човешки ръце. Контрастът между тях и стените на тунела бе изумителен. Дали племето не бе открило този тунел и не се бе възползвало от него? Постройките, които бяха видели досега, свидетелстваха, че бан-али са опитни строители, успели да съчетаят изкуствените строителни елементи с естествените. Може би това бе направено и тук.
— Няма мухи — отбеляза професорът.
Кели се огледа и видя, че роякът мухи, накацал по окървавените бинтове, вече го нямаше.
— Махнаха се веднага, щом влязохме в дървото — констатира Коуве. — Вероятно естествената му смола съдържа някакъв репелент.
Кели също бе забелязала силното ухание на дървото. Бе и се сторило познато, тъй като наподобяваше уханието на медицински евкалипт. Бе обаче по-силно и в него имаше примес на миризмата на пръст и на цъфтящи растения.
Отново погледна кървавите бинтове. Ако брат и продължаваше да губи кръв с тази бързина, нямаше да оживее. Трябваше да направи нещо. Кръвта и се вледени. Въпреки че бе изтощена, забърза.
В стените на тунела започнаха да се появяват големи отвори. Кели забеляза, че те водеха или до постройки, разположени непосредствено до ствола, или до по-отдалечени помещения, до които се стигаше по клони, широки като улици.
Пътят нагоре изглеждаше безкраен.
Независимо от усилията си започна да се препъва и задъхва. От челото й потече пот. Нуждаеше се от почивка, но не можеше да си позволи да се забави с Франк.
Водачът им забеляза, че изостават. Върна се и се замисли. След това отиде при Кели.
— Аз ще ти помогна. — Той се удари с юмрук по гърдите. — Силен съм.
После отблъсна Кели встрани и зае мястото й.
Тя бе твърде уморена и не намери сили нито за възражение, нито за благодарност.
Двамата мъже продължиха да вървят нагоре с ускорен ход. Кели не изостана. Франк бе много блед и едва дишаше. Освободена от тежестта, съсредоточи цялото си внимание върху него. Извади стетоскопа си и го опря до гърдите му. Сърцето му едва-едва туптеше, а дробовете му хъркаха. Организмът му бързо отслабваше. Кръвотечението трябваше да бъде спряно.
Улисана, не забеляза, че бяха достигнали края на тунела. Спираловидният тунел внезапно завършваше при отвор, еднакъв с този на повърхността. За разлика от него водеше не към утринното слънце, а към пещера с под във формата на чиния.
Тя огледа помещението, също осветено от грубо пробитите процепи в стената. Имаше формата на сфера с диаметър от поне трийсет метра. Представляваше гигантска изпъкналост в ствола на дървото.
— Прилича на огромна хралупа — каза Коуве. Имаше предвид образуванията, които понякога се срещаха в стволовете на дъбове и други дървета, най-често създадени от насекоми или други паразити.
Кели намери сравнението за уместно. Тази хралупа обаче не бе обитавана от насекоми. Покрай извитите стени висяха поне половин дузина люлки. В няколко от тях лежаха голи индианци. Други индианци шетаха около тях. Лежащите бяха все пострадали: един имаше бинтован крак, втори бе със счупена ръка, трети, с рана на лицето. Един индианец имаше продълговата рана на гърдите, която друг мажеше с гъста лепкава течност.
Кели веднага съобрази къде е попаднала.
Намираше се в болнична стая.
Дребният индианец, който ги поведе насам, бе застанал на няколко крачки от тях. Погледът му бе изпълнен с нетърпение. Посочи една от люлките и бързо изрече нещо на непознат език.
Водачът им отговори с кимване и ги заведе при люлката.
— Ако не греша, това е диалект на яномамо — установи професор Коуве. Кели забеляза, че той е изненадан от откритието си и го изгледа въпросително.
— Езикът на яномамо няма известни аналози — поясни той. — Неговият синтаксис и тоналност са неповторими. Смята се, че е истински уникат. Това е една от причините да се смята, че яномамо са едно от най-древните амазонски племена. Бан-али навярно са клонка на това племе.
В отговор Кели просто кимна, тъй като нейните мисли бяха заети единствено с брат й.
Под надзора на малкия индианец Франк бе прехвърлен върху люлката. Кели се засуети нервно около него. Той усети движението и тихо изстена. Ефектът на болкоуспокояващите лекарства очевидно отслабваше.
Тя присегна към медицинската си чанта, оставена върху носилката. Преди да успее да измъкне от нея спринцовка и морфин, шаманът даде няколко кратки нареждания. Водачът им и още един индианец започнаха да разрязват с малки костни ножове бинтовете на краката на Франк.
— Недейте! — извика Кели.
Не й обърнаха внимание и продължиха да режат окървавените късове тъкан. От раните започна да струи кръв.
— Недейте! — настоя тя, като хвана по-високия мъж за лакътя. — Не знаете какво правите! Изчакайте да пристегна краката с турникети! Иначе кръвта му ще изтече!
Човекът освободи ръката си и й се скара. Намеси се Коуве.
— Тя е нашият лечител. — Той посочи Кели.
Човекът видимо се смути от тези думи и погледна въпросително шамана.
Дребният индианец бе приклекнал до стената. Държеше в ръката си пръстена паница, в която събираше гъста мъзга, стичаща се от процеп в стената.
— Тук аз съм лечителят — каза той. — Това е лекарство на бан-али, което трябва да спре кървенето. Силно лекарство, взето от „яга“.
Кели се обърна към Коуве. Той преведе чутото.
— „Яга“… Прилича на „яка“, думата на яномамо за майка. Навярно така наричат дървото. Възприемат го като божество.
Индианският шаман се изправи. Паницата бе наполовина пълна с червена мъзга. Присегна към процепа и го запуши с дървен чеп.
— Лекарството е силно — каза, като се отправи към люлката. — Кръвта на яга ще спре кръвта на човека. — Последните му думи прозвучаха като заклинание.
Даде знак на един от индианците да махне едната от двете превръзки.
Кели отново понечи да възрази, но Коуве я прекъсна:
— Дръж бинтовете и турникета в готовност, но нека първо видим как ще му се отрази това лекарство.
Реши да го послуша, тъй като си спомни за малкото индианско момиченце от болницата в Сао Габриел. Тогава западната медицина не му помогна. Ще изчака ефекта от лечението на бан-али. Не заради индианеца, а заради професор Коуве. Бръкна в чантата си и започна да търси бинтовете и турникета.
Когато откри това, което й трябваше, отмести поглед към процепа, от който бе изтекла мъзгата. Кръвта на яга. Дървесната жилка, от която тя изтече, наподобяваше тъмна лента върху фона на стената с цвят на
