— Знам, мила, но ще се почувстваш по-добре.
— Има друг вкус… — намръщи се отново Джеси и отмести поглед към телевизионния екран. Дорийн и внучката й замълчаха. Едно дете в другия край на стаята изплака. Непрестанните реплики на танцуващата мечка от екрана издаваха тенекиен звук.
Колко още деца щяха да се разболеят? Колко още щяха да умрат?
Херметизираната врата зад гърба й се отвори. В стаята влезе масивна фигура със защитно облекло и кислородна маска. Насочи се към нея и през маската разпозна лицето на съпруга си. Веднага се изправи.
— Маршал…
Той й даде знак да седне, отиде до стената и включи маркуча, свързан с маската му, в един от накрайниците за подаване на въздух. Едва след това отиде при детето.
— Дядо! — извика Джеси и с мъка се усмихна. Тя изпитваше особени чувства към него. Единственият човек, който в нейното съзнание заместваше баща и. Гледката бе трогателна.
— Как е моята малка красавица? — попита Маршал и се наведе, за да разроши косите й.
— Гледам Мечока Бобо.
— Така ли? Забавен ли е? Тя кимна утвърдително.
— Ще ти направя компания. Отмести се мъничко.
Думите му зарадваха Джеси. Тя се премести малко встрани, за да му даде възможност да седне в края на леглото. Прегърна я. Гушна се радостно в него и продължи да гледа към екрана.
Дорийн погледна мъжа си в очите.
Той леко разтърси глава.
Тя се смути. Какво искаше да и каже с този жест? Включи радиостанцията на костюма, за да може да разговаря с Маршал шепнешком, без Джеси да ги чуе.
— Как е Джеси? — попита Маршал. Дорийн се доближи до него.
— Температурата и спадна на 38 градуса, обаче лабораторните анализи са тревожни. Белите кръвни телца намаляват, а равнището на билирубина се увеличава.
— Това втората фаза ли е? — попита той със страдалчески глас.
Дорийн усети, че гласът й трепери. Тъй като вече разполагаха с данни за болестта, можеха да предсказват развитието й. Втората фаза настъпваше, когато болестта преминаваше от висока температура към анемия с кръвоизливи и гадене.
— Утре ще разберем това — каза Лорийн. — Ако не тогава, най-късно вдругиден всичко ще се изясни.
И двамата чудесно знаеха какво ще стане по-нататък. При повече грижи втората фаза можеше да се проточи три или четири дни. После следваше трета фаза, която продължаваше само ден. Гърчове и мозъчен кръвоизлив. Четвърта фаза нямаше.
Лорийн погледна малкото момиченце, гушнало се в дядо си. По-малко от седмица… Толкова време оставаше на Джеси.
— Кажи ми какво става с Кели? Евакуираха ли я вече? Кога ще се прибере у дома?
Не чу никакъв отговор по радиото. Погледна съпруга си въпросително в очите. Той направи кратка пауза, преди да и отговори.
— Не са ги открили. Спасителният хеликоптер достигнал района, където трябвало да се намират според сигнала на Джи Пи Ес-а. Не намерили обаче никого.
Стомахът й се сви на топка.
— Как така?
— Не знам. Непрестанно се опитваме да установим контакт с тях чрез спътник, но нищо не се получава. Проблемът със свързочното им оборудване сигурно все още не е решен.
— Продължават ли да ги издирват по въздуха?
— Хеликоптерът бил принуден да се върне. Не му стигнало горивото.
— Маршал…
Той я хвана за ръката.
— Когато презареди, ще се върне веднага. Ще лети през нощта и ще ги търси чрез инфрачервени уреди за нощно виждане. Утре в търсенето ще се включат още три хеликоптера, включително и нашият „Команч“. Ще ги открием.
Лорийн изтръпна. Децата и… Всичките и деца…
— Бобо наистина е много смешен! — каза Джеси и посочи екрана с ръка.
Натан се спусна по двайсетметровата въжена стълба, която водеше към жилището им. Триетажната постройка бе разположена в клоните на древен дъб от кредния период. Преди това, непосредствено след като Кели и професорът отведоха Франк в болницата, две жени от племето поканиха групата да отиде в края на горичката. С жестове обясниха на пришълците, че жилището над главите им бе предназначено за тях.
Сержант Костос отначало не се съгласи. Редник Карера обаче го разубеди със силен аргумент:
— Там, горе, ще ни бъде по-лесно да се защитим. Ако останем на земята, ще бъдем съвсем уязвими. Рекат ли гигантските котки да дойдат през нощта…
Костос я прекъсна. Нямаше нужда да го убеждава повече.
— Добре, добре. Да се преместим горе, пък там ще решим как да се отбраняваме.
Натан реши, че подобни предпазни мерки са излишни. Още при пристигането им индианците не скриха любопитството си, но се държаха на разстояние. Наблюдаваха ги само от края на джунглата и от прозорците. Но все още не можеше да свикне с мисълта, че същите тези спокойни хора бяха изпратили срещу тях чудовищата, които унищожиха половината от експедицията им. Впрочем подобна двойнственост бе напълно в стила на много местни племена. В началото бяха враждебни и сурови към чужденците, но после, когато свикнеха с тях, се държаха като съвсем мирни и открити хора.
Независимо от това много от техните другари бяха загинали от ужасна смърт поради вината, макар и косвена, именно на това племе. В гърдите на Натан кипеше гняв. Не бе забравил и съдбата на Кларк, и вероятно и на мнозина от експедицията на баща му, държани като заложници в течение на дълги години. В качеството си на антрополог можеше да прояви разбиране към тези странни хора. В качеството си на син обаче нямаше как да не изпитва обида и гняв.
В същото време те оказваха помощ на Франк. Професор Коуве, след като се завърна от дървото с бяла кора, съобщи, че шаманът и Кели успели да стабилизират състоянието му. Това бе една от малкото добри новини, които научиха. Коуве не се задържа дълго при тях, тъй като бързаше да се завърне при гигантското дърво. Професорът използва случая, за да размени погледи с Натан. Личеше му, че е все още разтревожен независимо от помощта, която племето им оказваше в момента. Натан се опита да го разпита, но професорът го спря с жест.
— По-късно ще поговорим — обеща му той.
Натан стигна последното стъпало на въжената стълба и скочи на земята. До основата на дървото бяха застанали двамата рейнджъри и Мани. Тортор се бе прилепил до господаря си. Останалите членове на тяхната намаляваща група — Дзейн, Ана и Олин — останаха на дървото и се занимаваха с поправката на свързочното оборудване.
Мани кимна на Натан.
— Аз ще остана тук на пост — съобщи Костос на Карера. — Ти заедно с Мани огледайте околността. Опитайте се да разберете нещо повече за това място.
Карера кимна и се зае с изпълнението на заповедта. Мани я последва.
— Хайде, Тортор, да вървим. Костос забеляза появата на Натан.
— Ти какво правиш тук, Ранд?
— Опитвам се да свърша някаква работа — обясни Натан и кимна към разположената на стотина метра от тях колиба. — Докато има слънце и слънчевите панели функционират, ще се опитам да открия някаква
