Погледна в стаята… в кланицата по-точно. Ръце и крака лежаха натрупани в центъра й като дърва за огрев.
Главите, отрязаните глави, бяха наредени грижливо покрай едната стена, очите им бяха изцъклени от ужас.
Анг Гелу стоеше до нея. Беше се вкаменил, само устните му мълвяха нещо, което приличаше наполовина на молитва, наполовина на проклятие.
Сякаш по негов сигнал, нещо в стаята се размърда. Надигна се откъм другата страна на купчината крайници. Гола фигура с бръсната глава, цялата в кръв, като новородено. Един от манастирските монаси.
Гърлено съскане долетя откъм фигурата. Лудостта се излъчваше от нея на вълни. Очите уловиха оскъдната светлина и я отразиха като очите на вълк нощем.
Монахът закрачи тромаво към тях, влачеше по дъските еднометров сърп. Лиза избяга в коридора и спря на няколко крачки от вратата. Анг Гелу заговори тихо, вдигнал смирено ръце; опитваше се да успокои побеснялото същество.
— Релу На — каза той. — Релу На.
Явно познаваше лудия, даде си сметка Лиза, сигурно го знаеше от предишни свои посещения в манастира. Назовал го бе по име и този толкова дребен иначе факт едновременно очовечаваше убиеца и правеше зверството му още по-жестоко.
С гърлен крясък монахът се хвърли към Анг Гелу, но той лесно избягна сърпа. Силата на убиеца беше отслабнала заедно с разума му. Анг Гелу го сграбчи в мечешка прегръдка и го притисна към рамката на вратата.
Лиза дойде на себе си, пусна раницата на пода, отвори един цип и извади метална кутия.
Вътре имаше спринцовки за еднократна употреба, всяка в специално гнездо и пълна с различно лекарство за спешни случаи — морфин за болка, епинефрин при анафилактичен шок, ласикс за белодробен оток. Спринцовките бяха надписани, но тя и без това помнеше мястото на всяко лекарство. При спешен случай всяка секунда е от значение. Извади последната спринцовка в редичката.
Мидазолам. Успокоително. Маниакални състояния и халюцинации не бяха изключени при големи височини и понякога се налагаше спешна медикаментозна интервенция.
Махна със зъби капачето на спринцовката и забърза напред.
Анг Гелу все още стискаше здраво мъжа, който се мяташе трескаво в ръцете му. Устната на Анг Гелу беше цепната. Имаше и дълбоки драскотини по едната страна на врата.
— Дръж го здраво! — извика Лиза.
Анг Гелу правеше всичко по силите си… но точно в този момент, навярно усетил намерението на лекарката, умопомраченият се извъртя и захапа дълбоко бузата на монаха.
Анг Гелу изкрещя — зъбите пробиха плътта му до костта.
Но въпреки това не отпусна хватката си.
Лиза не чака повече, а заби иглата във врата на лудия монах и натисна буталото докрай.
— Пусни го!
Анг Гелу го блъсна силно в рамката и черепът му изтропа в дървото. После двамата отстъпиха назад.
— Успокоителното ще го повали след по-малко от минута. — Би предпочела да направи инжекцията венозно, но това нямаше как да стане при трескавото мятане на обезумелия монах. Дълбоката мускулна инжекция също трябваше да свърши работа. След като лекарството го упоеше, тя можеше да работи по- спокойно и прецизно, навярно дори да стигне до някакви отговори.
Голият монах изпъшка, задраска врата си с ръка. Инжекциите с този медикамент бяха болезнени. Залитна към тях, наведе се и грабна сърпа. Изправи се.
Лиза дръпна Анг Гелу назад.
— Само още…
Бум!
Изстрелът изтрещя оглушително. Главата на монаха избухна в дъжд от кръв и натрошени кости. Тялото му политна назад и се свлече на пода.
Лиза и Анг Гелу зяпнаха шашардисани стрелеца.
Непалският войник бавно свали пушката. Анг Гелу му се развика на родния му език и само дето не му взе пушката.
Лиза отиде при тялото и провери за пулс. Нямаше. Огледа изпитателно трупа в търсене на някакъв отговор. Само в морга с пълен набор модерно патологично оборудване можеше да се определи причината за лудостта му. Според разказа на селянина, съобщил за неприятностите в манастира, случилото се тук не беше засегнало само един човек. И други вероятно бяха засегнати в различна степен.
Но от какво? Някой тежък метал във водата или подземен теч на отровен газ, или някаква токсична плесен в старо зърно? Или пък някакъв вирус, като ебола например? Или дори нова форма на луда крава? Опита се да си спомни дали яковете са податливи на това заболяване. Спомни си подутия труп в двора. Не знаеше.
Анг Гелу дойде при нея. Раната на бузата му изглеждаше зле и кървеше, но той сякаш изобщо не я забелязваше. Цялата му болка беше насочена към тялото на пода.
— Казваше се Релу На Хаварши.
— Познавали сте го?
Кимване.
— Беше братовчед на зет ми, сестриния ми мъж. От малко селце в Рейсе. Увлякъл се беше по идеологията на маоистките бунтовници, но после откри, че тяхната ескалираща жестокост не е в природата му, и избяга от тях. Което е равносилно на смъртна присъда. За да го скрия, му уредих да остане известно време в манастира… където бившите му другари никога нямаше да го потърсят. Тук той намери спокойно място, където да изцели раните си… или така поне се надявах. Сега ще трябва сам да намери пътя си към душевния мир.
— Съжалявам.
Помисли си за купчината крайници. Дали умопомрачението не бе задействало някакъв посттравматичен шок и не го беше подтикнало да извърши онова, което го е ужасявало най-силно?
Отгоре се чу ново скърцане.
Всички погледнаха натам.
Беше забравила какво ги е довело тук. Анг Гелу посочи към стръмно тясно стълбище до входа с драперия към храма. Лиза не го беше забелязала. Приличаше повече на паянтова стълба, отколкото на истинско стълбище.
— Аз ще ида — каза монахът.
— Няма да се разделяме — настоя тя, отиде при раницата си и напълни нова спринцовка със седатив. — Само се погрижете нашият каубой да си държи пръста далеч от спусъка.
Войникът тръгна пръв по стълбата. Огледа се и им махна да се качат. Стълбището извеждаше в празна стая. Купчинки тънки възглавници бяха натрупани в единия ъгъл. Стаята миришеше на благовонията, просмукващи се от храма на долния етаж.
Войникът беше насочил пушката си към една дървена врата в дъното на стаята. Под прага се процеждаше треперлива светлина. После някаква сянка пресече светлата линия.
Вътре имаше някой.
Анг Гелу се приближи и почука.
Скърцането спря.
Монахът извика през вратата. Лиза не разбра думите му, но някой друг очевидно ги разбра. Чу се пристъргване на дърво. Вдигна се резе. Вратата се открехна, но не се отвори.
Анг Гелу сложи длан на вратата.
— Внимавайте — прошепна Лиза. Стискаше здраво спринцовката — единственото й оръжие.
Войникът до нея направи същото с пушката си.
Анг Гелу избута вратата. Стаята от другата страна не беше много по-голяма от килер. Разбъркано легло в единия ъгъл. Малко нощно шкафче с маслена лампа. Въздухът вонеше на урина и изпражнения от
