Джеймс Ролинс
Черният орден
На Дейвид, заради всички приключения.
Благодарности
Писането на романи, въпреки времето насаме пред празния лист, не е самотен процес. Десетки хора са оставили отпечатъците си по тази книга. Нека най-напред спомена Пени Хил, заради дългите обяди, смислените забележки и най-вече заради приятелството, което ни свързва. Същото се отнася за Каролин Маккрей, която и до днес ме пришпорва безмилостно, за да стигна малко по-далеч и малко по-бързо. За нищо на света не бих пропуснал да зачета и приятелите си, които през седмица се събират в ресторанта на Коко — Стив и Джуди Прей, Крис Кроу, Лий Гарет, Майкъл Галоуглас, Дейвид Мър, Денис Грейсън, Дейв Мийк, Джейн О’Рива, Дан Нидълс, Зак Уоткинс и Каролайн Уилямс. Те са тайното братство зад моя милост писателя. И специални благодарности на колегата Джо Конрат заради енергията му, подкрепата и ценните дискусии, които двамата водехме по някои щекотливи моменти от книгата; както и на Дейвид Силвиан, който мъкнеше камерата си навсякъде, дори по най-високите върхове. Колкото до вдъхновението за тази книга, то в голяма степен се дължи на книгите, написани от Ник Кук, и интересните изследвания на Джонджоу Макфадън. И накрая, четиримата, без които тази книга би била невъзможна — редакторката ми Лиса Кюш и нейната колежка Мей Чен, агентите ми Рас Гален и Дани Барър. И както винаги, нека подчертая дебело, че всички фактологически и други грешки са само и изцяло мои.
Бележки от историческите архиви
През последните месеци на Втората световна война, която Германия губи, между съюзниците победители избухва друга война — разграбването на технологиите, разработени от нацистките учени. В това надбягване британци, американци, французи и руснаци участват самостоятелно, всяка страна сама за себе си. Откраднати са множество патенти — за електронни лампи, за нови химикали и пластмаси, дори за пастьоризиране на мляко чрез ултравиолетова светлина. Ала много от най-интересните патенти потъват в кладенеца на дълбоко засекретени проекти като операция „Кламер“, благодарение на която стотици от най- добрите учени на нацистка Германия са вербувани и тайно откарани в САЩ.
Германците не се разделят охотно с технологията си. Правят всичко възможно да опазят тайните си с надеждата, че Райхът ще се възроди. Убиват учени, разрушават лаборатории, документацията по разработките се крие в пещери, на дъното на езера или в недрата на крипти. Само и само изследванията да се опазят от съюзниците.
Мащабите са изненадващи. Изследователските и оръжейни лаборатории на нацистите са стотици, много от тях са построени под земята, пръснати са из цяла Германия, също в Австрия, Чехословакия и Полша.
Една от най-тайнствените се помещавала в преустроена мина край Бреслау (Вроцлав). Тамошният изследователски проект носи кодовото име „Die Glocke“ — „Камбаната“. Местното население съобщава за странни светлини и още по-странни болести и смърт.
Руските войски първи стигат до мината. И я заварват изоставена. Всичките шейсет и двама учени били застреляни. Колкото до самото устройство… то било изчезнало.
Само едно нещо се знае със сигурност — Камбаната била истинска.
Бележки от научните архиви
Животът е по-странен от всяка художествена измислица. Всички дискусии в тази книга за квантова механика, интелигентен дизайн и еволюция се основават на реални факти.
Фактът, че еволюцията е гръбнакът на биологията, означава, че биологията се оказва в особеното положение да почива върху една недоказана теория… в такъв случай наука ли е тя, или вяра?
Науката без религия е куца, религията без наука е сляпа.
Кой казва, че не се ползвам със специалната закрила на Бог?
1945 г.
Тялото се поклащаше в кишавата мътилка, която се плискаше в канализацията. Труп на момче, подут и нагризан от плъхове, без ботушите, панталона и ризата. Нищо не отиваше нахалост в обсадения град.
Обергрупенфюрерът от СС Споренберг се провря покрай трупа, като разплискваше мръсотия. Леш и изпражнения. Кръв и карантии. Мокрият шал, стегнат около носа и устата му, почти не спираше вонята. До това се беше свела великата война. Неустрашимият немски воин да пълзи през каналите, за да избяга. Но заповедите си бяха заповеди.
Горе някъде трясъкът на руската артилерия засипваше града. Всяка експлозия отекваше в червата му. Руснаците бяха пробили през портите, бомбардирали бяха летището и сега танкове напредваха по калдъръмените улици, а на Кайзерщрасе кацаха транспортни самолети. Главната улица беше превърната в писта, две успоредни редици варели със запалена нафта очертаваха границите й и одимяваха допълнително астматичното утринно небе, до което зората не смееше да припари. Бой се водеше за всяка улица, за всяка къща, от тавана до мазето.
„Всяка къща — крепост.“
Това гласеше последната заповед към населението на гаулайтер Ханке. Градът трябвало да издържи колкото се може по-дълго. Бъдещето на Третия райх зависеше от това.
И от Якоб Споренберг.
— Mach schnell — подвикна той.
Четиринадесет души от Sicherheitsdienst — Специалните евакуационни части — вървяха след него, газеха до колене в смрадливата вода.
Всички бяха въоръжени. Всички бяха облечени в черно. Всички носеха тежки раници. В средата на колоната четирима от най-едрите, бивши норвежки докери, носеха големи сандъци.
Имаше си причина руснаците да атакуват този град дълбоко в Судетите, на границата между Германия и Полша — укрепленията на Бреслау спираха достъпа на запад. През последните две години затворници от концентрационния лагер в Грос-Розен буквално бяха издълбали едно от съседните възвишения. Тунели с дължина стотици километри, къде взривявани, къде изсичани на ръка, в името на таен проект, заровен
