Смъртта яздела ветровете.
Таски, главният шерп, произнесе тази присъда с цялата тържественост и тежест на занаята си. Набит беше, но иначе нямаше и метър и петдесет, дори с охлузената си каубойска шапка. Самочувствието и държането му обаче бяха като за най-високия човек в планината. Очите му, вкопани под тежки, постоянно присвити клепачи, оглеждаха редицата плющящи флагчета.
Доктор Лиза Къмингс хвана шерпа в центъра на обектива и натисна копчето. Таски беше водач на групата им, но освен това и обект на психометричните тестове на Лиза. Идеалният кандидат за изследването й.
Беше дошла в Непал, след като спечели стипендия за изучаването на ефектите върху човешката психика при изкачването на Еверест без кислородна маска. Преди 1978-а никой не беше изкачвал върха без помощта на допълнителен кислород. Тук въздухът беше прекалено разреден. Дори и опитни планинари, снабдени с кислородни бутилки, се оплакваха от крайна умора, нарушена координация, двойно зрение, халюцинации. Смятало се за невъзможно върхът на осемхилядника да се изкачи без допълнителен източник на въздух.
После, през 1978-а, двама тиролски планинари бяха постигнали невъзможното — бяха изкачили върха, като разчитали единствено на дробовете си. В годините след това приблизително шестдесет мъже и жени бяха последвали примера им, като вдигаха все по-високо летвата пред елита на алпинисткото съсловие.
Не би могла и да си мечтае за по-добър стрес-тест на човешките реакции при атмосфера с ниско налягане.
Преди да потегли за Хималаите, доктор Лиза Къмингс тъкмо беше приключила петгодишното си проучване върху въздействието на системи с високо налягане върху психичните процеси при човека. За тази цел беше проучвала дълбоководни гмуркачи на изследователския им кораб „Дълбина“. След това обстоятелствата я принудиха да продължи напред… както с професионалния, така и с личния си живот. Тъкмо затова беше приела стипендията на Националната научна фондация за противоположното изследване — проучване на психичните реакции в системи с ниско налягане.
Така се беше стигнало до това пътуване до Покрива на света.
Избра нов ъгъл за следващата снимка на Таски Шерпа. Като мнозина свои сънародници, Таски беше приел името на етническата си група за фамилно.
Дребосъкът обърна гръб на плющящите флагчета, тръсна решително глава и посочи с цигарата си, стисната здраво между два пръста, към надвисналия връх.
— Лош ден. Смърт язди тези ветрове — повтори той, после мушна цигарата между устните си и се обърна. Въпросът беше решен.
Но не и за останалите от групата.
Катерачите се разшумяха разочаровано и вдигнаха лица към безоблачното синьо небе. Десетчленният отряд беше чакал девет дни да се отвори климатичният прозорец. Досега, докато траеше проточилата се цяла седмица буря, никой не беше оспорвал решенията на шерпа да чакат в лагера. Времето се беше развалило заради циклон, зародил се над Бенгалския залив. Свирепи ветрове брулиха лагера цяла седмица, на моменти надхвърляха сто и шейсет километра в час, отнесоха една от кухненските палатки, събаряха хора като да бяха пешки, а накрая донесоха остър сняг, който дращеше кожата като едра шкурка.
А после дойде зора ясна като надеждите им. Слънчевите лъчи се отразяваха ослепително от ледника Кумбу и преспите. Снежният Еверест сякаш плаваше над тях, обграден от ведрите си посестрими, като булка и шаферките й, всичките в бяло.
Лиза беше направила над сто снимки — улавяше променящата се светлина в цялата й променлива прелест. Вече разбираше откъде идва местното име на върха — на китайски Джомолунгма, Богинята майка на света, и на непалски Сагарматха, Богинята на небето.
Както се носеше сред облаците, планината наистина беше като богиня от лед и скали. И всички те бяха дошли да й се поклонят, да докажат, че са достойни да целунат небето. Доста скъпичко им беше излязло, между другото. По шейсет и пет хиляди долара на глава. Това включваше лагерното оборудване, носачите, шерпите и толкова якове, колкото си поискаш. Те бяха взели двайсет и пет. Шатрите в червено и жълто очертаваха лагера като декоративни капси. Пет други лагера деляха с тях това сравнително равно каменисто парче земя и също като тях чакаха боговете на бурите да насочат взора си другаде.
Но ако се вярваше на главния им шерп, това нямаше да се случи днес.
— Направо не е истина — заяви мениджърът на една бостънска компания за спортни стоки. Облечен в екип с пълнеж от гъши пух, последен писък на модата, той стоеше със скръстени ръце до натъпканата си раница. — Повече от шестстотин долара на ден, за да киснем тук. Пързалят ни и толкова. Няма и едно облаче в тъпото небе!
Говореше под нос, сякаш с намерение да подтикне останалите към бунт, без сам да застане начело.
Лиза познаваше и други хора като него. Темперамент тип Б — Б като Боклук. Май щеше да е по-добре да не беше спала с него. Направо изтръпна, като си спомни. Заварката беше станала още в Щатите, след организационна среща в Сиатъл и след твърде много уискита. Бостънския Боб просто се беше явил поредното пристанище в буря — нито първото, а навярно не и последното. Едно обаче беше сигурно — точно в това пристанище Лиза нямаше повече да хвърли котва.
Подозираше, че тъкмо това е основната причина за нестихващата му войнственост.
Обърна му гръб, с надеждата, че по-малкият й брат ще съумее да потуши напрежението. Джош беше планинар с десетгодишен опит и именно той беше уредил да я включат в едно от изкачванията на Еверест, които организираше. Водеше планинарски групи из целия свят поне два пъти годишно.
Джош Къмингс вдигна ръка. Рус и строен като нея, той носеше черни дънки, натъпкани в планинарските кубинки, и сива термориза.
Изкашля се.
— Таски се е качвал на Еверест дванайсет пъти. Познава планината и нейните настроения. Щом казва, че времето е твърде непредсказуемо, за да тръгнем, значи още един ден ще се аклиматизираме и ще се упражняваме. А ако има желаещи, мога да уредя двама водачи за еднодневен преход до рододендроновата гора в долната част на долината Кумбу.
Някой вдигна ръка.
— А защо не еднодневна екскурзия до хотел „Еверест Вю“? От шест дни сме в тези проклети палатки. Лично аз не бих имал нищо против една гореща вана.
Предложението беше посрещнато с одобрително мърморене.
— Не съм сигурен, че идеята е добра — предупреди ги Джош. — Хотелът е на цял ден път оттук, а въздухът в стаите се обогатява изкуствено с кислород срещу височинната болест. Само ще навреди на аклиматизацията ви и ще забави изкачването.
— Сякаш вече не се забавихме достатъчно! — възрази Бостънския Боб.
Джош не му обърна внимание. Лиза знаеше, че брат й никога не би поел толкова глупав риск — да започнат изкачването в неподходящо време. Небето беше синьо, но дори тя добре знаеше, че това може да се промени за минути. Беше расла край морето, близо до брега на Каталина. Джош също. Човек се научава да преценява времето и по други признаци освен липсата на облаци. Джош все още може и да нямаше тънкия усет на шерпите за местното време, но се беше научил да уважава мнението на онези, които го имаха.
Лиза погледна прозрачната пелена от сняг, понесена от вятър откъм върха. Тя беше един вид мерило за скоростта му, която горе често надхвърляше триста километра в час. Днес пелената се беше разтеглила надалеч. Макар бурята да беше утихнала, неравномерното атмосферно налягане все още вдигаше силни ветрове на височина над осем хиляди метра. Вятърът горе можеше всеки миг да им довее нова буря.
— Можем поне да тръгнем към лагер едно — настояваше на своето Бостънския Боб. — Да се настаним там и да видим какво ще е времето.
В гласа на мениджъра по спортните стоки се беше промъкнала дразнеща пискливост. Лицето му беше
