почервеняло от детински яд.
Лиза не можеше да се начуди какво изобщо е намерила в него.
Преди брат й да отговори, се чу шум. Приличаше на думкане на барабани. Всички погледнаха на изток. Откъм сиянието на изгряващото слънце се появи черен хеликоптер — В-2 „Скуиръл А-Стар Екюриел“. Приличаше по форма на стършел и беше конструиран специално да се издига до такива височини.
Групичката потъна в тишина. Преди седмица, точно преди да се развихри бурята, една експедиция беше поела нагоре откъм непалската страна. Според трафика по радиостанциите бяха стигнали до лагер две. На височина повече от седем хиляди метра.
Лиза заслони очи. Дано не се бе объркало нещо.
Беше ходила в клиниката на Хималайската спасителна асоциация във Фериш. Там се стичаха всички болни и ранени, които изплюваше планината — счупени кости, белодробни и церебрални отоци, измръзвания, сърдечни кризи, дизентерия, снежна слепота и всякакви видове инфекции, включително и такива, предавани по полов път. Изглежда, дори хламидиите и гонореята бяха решили да изкачат Еверест.
Но какво ли се беше объркало сега? Никой не беше обявил тревога по запазената за спешни линии радиочестота. Заради разредения въздух, хеликоптерът можеше да се изкачи само малко над базовия лагер. Това означаваше, че ранените трябва предварително да бъдат свалени на ръце от най-суровите височини и едва тогава можеха да се надяват на помощ от въздуха. Над осем хиляди метра мъртвите просто биваха зарязвани там, където ги е сполетяла смъртта, и така превръщаха горните склонове на Еверест в ледено гробище за изоставена екипировка, празни кислородни бутилки и мумифицирани от студа трупове.
Ритмичният бумтеж на роторите премина в по-горна октава.
— Идват насам — каза Джош и даде знак на хората да се отдръпнат към палатките, за да освободят равното място в центъра на лагера.
Черният хеликоптер се сниши над тях. Завихреният от роторите въздух вдигна пушилка от пясък и дребни камъчета. Обвивка от сникърс се стрелна покрай носа на Лиза. Малките флагчета танцуваха и плющяха, яковете се пръснаха. След толкова много дни на тишина в планината шумът им се стори оглушителен.
Хеликоптерът стъпи на плъзгачите си с грация, която противоречеше на размерите му. Вратите се отвориха и двама мъже скочиха на земята. Единият беше със зелена камуфлажна униформа и с автоматично оръжие, войник от Кралската непалска армия. Другият беше по-висок, в червена роба и наметало, стегнати с шарф през кръста, главата му бе обръсната до голо. Будистки монах.
Приближиха се и заговориха бързо на непалски с двама от шерпите. Последва кратък изблик на енергично жестикулиране, после единият посочи с пръст.
Към Лиза.
Монахът тръгна към нея, последван от войника. Ако се съдеше по бръчиците около очите му, сигурно беше някъде на четиридесет и пет, кожата му имаше цвят на кафе с мляко, очите му бяха карамеленокафяви.
Кожата на войника беше по-тъмна, очите му — по-близко разположени. Не сваляше очи от нея — някъде под основата на врата й. Беше оставила якето си разкопчано и спортният сутиен под фланелката й, изглежда, привличаше погледа му като магнит.
За разлика от него, будисткият монах я гледаше почтително, дори приведе леко глава. Заговори я на прецизен английски с лек британски акцент.
— Доктор Къмингс, моля да ми простите, че ви се натрапвам така, но възникна нещо спешно. От клиниката на ХСА ме уведомиха, че сте лекар.
Лиза смръщи чело.
— Да.
— В един манастир наблизо се е появила тайнствена болест, заразени са почти всичките му обитатели. Един мъж от съседно село бил пратен пешком и пътувал три дни до болницата в Кунде. След като разбрахме за случилото се, се надявахме, че някой от лекарите там ще дойде с нас, но е имало лавина и персоналът и без нас изнемогва. Доктор Соренсон ни каза, че можем да ви намерим в базовия лагер.
Лиза си представи дребната канадска лекарка. Една вечер двете бяха изпили стекче тъмна бира и неуточнен брой чаши подсладен чай с мляко.
— Как мога да ви помогна? — попита тя.
— Елате с нас. Макар и изолиран от света, манастирът е достъпен за хеликоптер.
— Колко е далече? — попита тя и погледна Джош. Той се беше приближил към тях.
Монахът поклати глава, в очите му се четеше загриженост и смущение, че я безпокои.
— Пътят трае около три часа. Не знам какво ще заварим там. — И отново поклати тревожно глава.
Джош се намеси в разговора им:
— И без това днес няма да ходим никъде. — Докосна я по лакътя и се наведе по-близо. — Но аз ще дойда с теб.
Лиза се възпротиви. Можеше и сама да се грижи за себе си. Но пък я бяха предупредили за напрегнатия политически климат в Непал след 1996-а. Маоистки бунтовници водеха партизанска война в планините с надеждата да свалят конституционната монархия и да я заменят със социалистическа република. Прочули се бяха с позорната практика да отсичат крайниците на жертвите си — един по един — със сърпове. Макар в момента да имаше примирие, все още се наблюдаваха отделни прояви на жестокост.
Лиза плъзна поглед към добре смазаната автоматична пушка в ръцете на войника. Щом дори монасите имаха нужда от въоръжена охрана, може би щеше да е разумно да приеме предложението на брат си.
— Аз… разполагам кажи-речи само с комплект за първа помощ и няколко апарата за мониториране — неуверено каза тя. — Не съм подготвена за сложна медицинска ситуация с множество пациенти.
Монахът кимна и махна към чакащия хеликоптер.
— Доктор Соренсон ни осигури всичко, което ще ни трябва на първо време. Нуждаем се от услугите ви само за един ден. Пилотът има сателитен телефон, по който да съобщите диагнозата и преценката си. А ако имаме късмет, проблемът може вече да е решен и тогава ще се върнем тук още по обед.
Сянка прекоси лицето му при последните думи. Не вярваше, че ще имат въпросния късмет. В думите му прозираше тревога — тревога, както и нотка страх.
Лиза пое дълбоко дъх. Беше положила клетва. Пък и вече беше направила достатъчно снимки. Искаше й се да се върне към истинска работа.
Монахът, изглежда, забеляза решението й по лицето й.
— Значи ще дойдете.
— Да.
— Лиза… — предупредително почна брат й.
— Ще се оправя. — Тя стисна ръката му. — Ти гледай да предотвратиш бунта тук.
Джош хвърли поглед към Бостънския Боб и въздъхна.
— Просто удържи крепостта, докато се върна.
Той я погледна отново. Очевидно не беше съгласен с нея, но не продължи да спори. Лицето му си остана мрачно.
— А ти внимавай.
— Нали ме пази Кралската непалска армия.
Джош погледна оръжието на войника.
— Точно от това се притеснявам. — Позасмя се в опит да омаловажи тревогата си, но не успя.
Лиза знаеше, че не може да се надява на повече. Прегърна го набързо, взе си медицинската раница от палатката и сякаш само след миг вече се привеждаше под наточената стомана на въртящите се ротори и се настаняваше на задната седалка в кабината на спасителния хеликоптер.
Пилотът дори не я погледна. Войникът седна до него. Монахът — представи се като Анг Гелу — се настани до нея отзад.
Лиза си сложи шумоизолиращите слушалки. Дори и с тях ревът на форсираните двигатели беше оглушителен. Хеликоптерът се заклати на сантиметри от земята, перките му се мъчеха да захапят разредения въздух. Воят се изкачи към свръхзвуковите гами. Накрая стоманената птица се отдели от каменистата площадка и бързо се изкатери нагоре.
