Още по-зловещи й се сториха козите и овцете в кошарите. И те не помръдваха. Вместо да се разбягат панически от спускащия се хеликоптер, лежаха проснати на земята с разкривени крака и извити вратове.
Анг Гелу забеляза същото и потъна в седалката си. Очите им се срещнаха. Какво се бе случило тук? Пилотът и войникът на предната седалка спореха за нещо. Очевидно пилотът не искаше да кацне. Войникът спечели спора, като сложи ръка на приклада на пушката си. Пилотът се намръщи и пристегна по-здраво маската върху носа и устата си. Не защото се нуждаеше от допълнителен кислород, а като предпазна мярка срещу заразяване.
И все пак се подчини на заповедите на войника. Сниши хеликоптера към земята. Насочи го възможно най-далеч от кошарите, към края на терасираните ниви.
Те се плъзнаха покрай тях като амфитеатър от тераси с прави редички малки зелени кълнове. Отглеждането на картофи на големи височини било въведено от британците в началото на деветнайсети век и се беше превърнало в една от основните земеделски култури тук. Плъзгачите на хеликоптера се удариха в каменистата почва — смачкаха една редичка растения — и машината се разклати силно. Съседните кълнове полегнаха под напора на въздушния вихър.
Все още никой не излизаше да ги посрещне. Лиза си помисли за мъртвите животни. Бяха ли изобщо останали живи хора, които да спасят? Какво беше станало тук? Различни заразни болести се заредиха в главата й, заедно с начините на заразяване — поглъщане, вдишване, физически контакт. Беше ли изобщо заразно? Трябваше й повече информация.
— Може би ще е по-добре да останете тук — каза Анг Гелу, докато разкопчаваше предпазния си колан. — Нека първо огледаме манастира.
Лиза вдигна медицинската си раница от пода и поклати глава.
— Не ме е страх от болни хора. А и може да изникнат въпроси, на които мога да отговоря само аз.
Анг Гелу кимна, каза нещо на войника, слезе и се обърна да подаде ръка на Лиза.
Студен вятър нахлу в топлата кабина. Лиза вдигна качулката на парката си и установи, че леденото течение отвява и малкото кислород, останал на тези височини. Или пък се дължеше на страха й. Дръзкото й изказване преди малко всъщност не отговаряше на вътрешния й трепет.
Пое предложената й от монаха ръка. Дори през вълнените си ръкавици усети силата и топлината му. Той не си направи труда да покрие бръснатата си глава, сякаш нетърпимият студ изобщо не му правеше впечатление.
Лиза слезе и остана приведена под въртящите се перки. Войникът слезе последен. Пилотът остана в кабината. Макар да беше приземил хеликоптера, както му беше заповядано, явно не желаеше да поеме други рискове.
Анг Гелу затвори люка и тримата бързо тръгнаха през картофените ниви към скупчените каменни постройки над тях.
Оттук къщите с червени покриви изглеждаха по-високи, отколкото й се бяха сторили от въздуха. Централната сграда беше триетажна, с покрив в стила на пагодите. Всички сгради имаха сложна украса. Стенописи във всички цветове на дъгата обточваха вратите и прозорците. Трегерите грееха позлатени, а от стрехите се зъбеха каменни дракони и митични птици. Покрити галерии свързваха сградите и оформяха малки вътрешни дворчета и уединени ниши. Дървени молитвени колела с резба от древни надписи бяха качени върху стълбове из целия комплекс. Пъстри молитвени флагчета се вееха по стрехите.
Макар атмосферата тук да беше като излязла от приказка, нещо като високопланинска Шангри-ла, Лиза несъзнателно забави крачка. Нищо не помръдваше. Повечето прозорци бяха със спуснати капаци. Тишината тегнеше зловещо.
А и тази специфична миризма. Макар да се занимаваше основно с научна работа, Лиза се беше нагледала на достатъчно смърт, докато работеше като специализант в една голяма болница. И най-силният вятър не можеше да отвее напълно миризмата на разложение. Надяваше се единственият й източник да са мъртвите животни. Но ако се съдеше по липсата на посрещачи, надеждите й най-вероятно бяха напразни.
Анг Гелу вървеше напред, следван от войника. Наложи се да побърза, за да ги настигне. Минаха между две сгради и се отправиха към високия храм в центъра.
В централния двор лежаха захвърлени земеделски сечива, сякаш изоставени набързо. Каруца с впрегнат в нея як лежеше обърната на една страна. И това животно беше мъртво, коремът му бе подут до пръсване. Побелелите му очи сякаш ги гледаха втренчено. Подутият му език се подаваше от подпухналите черни бърни.
Лиза забеляза липсата на мухи. Всъщност имаше ли мухи на тази височина? Не беше сигурна. Плъзна поглед по небето. Никакви птици. Никакъв звук освен шепота на вятъра.
— Насам — каза Анг Гелу.
После тръгна към високата двойна врата на централната обител, където явно се помещаваше и храмът. Побутна я, видя, че е отключено, и я отвори сред съпровод на скърцащи панти.
От другата страна на прага ги посрещнаха първите признаци на живот — вляво и вдясно от вратата горяха големи лампи. Маслени лампи — използваха мас от якове. Тук миризмата на разложение беше още по-силна и не вещаеше нищо добро.
Дори войникът се поколеба, преди да прекрачи прага, и премести пушката си от едното рамо на другото, сякаш да си вдъхне кураж. Монахът обаче влезе, без да трепне. Извика за поздрав. Гласът му отекна.
Лиза влезе след Анг Гелу. Войникът остана до прага.
Още няколко лампи осветяваха вътрешността на храма. От двете страни молитвени колела обточваха стените, свещи с аромат на хвойна и тамянови пръчки горяха край триметровата дървена статуя на Буда. Други богове от пантеона се редяха зад раменете му.
Когато очите й се нагодиха към сумрака, Лиза забеляза многобройните стенни рисунки и дървени мандали с изящна дърворезба: изобразяваха сцени, които изглеждаха демонични на трептящата светлина. Погледна нагоре. Галериите се катереха на височината на два етажа; висящите лампи не светеха.
Анг Гелу извика отново.
Някъде над главите им нещо изскърца.
Внезапният звук вкамени всички. Войникът включи фенерче и насочи лъча му към тавана. Сенките се разскачаха и затанцуваха, но освен тях нямаше нищо.
И отново се чу скърцане на дъски. Някой се движеше по най-високата галерия. Въпреки този категоричен признак на живот Лиза настръхна.
— Горе има уединена стая за медитация — каза Анг Гелу. — Отзад има стълби. Ще ида да проверя. Вие останете тук.
Искаше й се да го послуша, но усещаше тежестта както на медицинската си раница, така и на отговорността си. Не човешка ръка беше причинила смъртта на домашните животни вън. В това беше сигурна. Ако имаше оцелял, който да разкаже какво се е случило, именно тя трябваше да чуе разказа му.
Намести раницата си по-високо и каза:
— И аз идвам.
Гласът й не трепна, но все пак Лиза остави Анг Гелу да мине напред.
Монахът заобиколи статуята на Буда и отиде до извит вход в дъното на помещението. Отметна драперията от бродиран със златни нишки брокат. Къс коридор водеше по-навътре в сградата. Затворените капаци на прозорците пропускаха тънки лъчи светлина в прашния сумрак и по варосаните стени. Произходът на червеното петно и провлачената следа по една от стените беше очевиден и без подробна инспекция.
Кръв.
Два неподвижни голи крака стърчаха от отворена врата на половината разстояние по коридора… в черна локва. Анг Гелу й даде знак да се върне в храмовото помещение. Тя поклати глава и го заобиколи. Не смяташе, че ще е по силите й да направи каквото и да било за човека, който лежеше в коридора. Ясно беше, че е мъртъв. Ала инстинктът я тласна напред. След пет крачки вече стоеше до тялото.
Обхвана с поглед сцената и се дръпна като ужилена.
Крака. Само това беше останало от човека. Само два крака, отрязани през средата на бедрата.
