светлината, обляла катедралните кули. Католицизмът не беше нейната религия, тя почти не познаваше традициите му. Но мигът беше напомняне, че в края на тунела винаги има светлинка. Че все някъде има място, където хората не убиват себеподобните си като животни. И майките не давят бебетата си.
Като риташе с крака, Тола се придвижи по-навътре, към средата на реката, и силното течение я отнесе към моста. Докато беше под водата, дишаше в устата на бебето и стискаше с пръсти нослето му, за да го опази живо. Само допреди няколко мига се беше стремила към смъртта, но веднъж запалена, жаждата за живот гореше в гърдите й все по-ожесточено, като огън.
Така и не бяха дали име на момченцето.
Никой не биваше да умира, без да си е получил името.
Вдишваше по малко въздух в устата на детето и риташе във водата. Единствено невероятният късмет я запрати в една от каменните колони и тя се скри зад нея.
Но сега, когато лодките си бяха отишли, не можеше да чака повече.
Кръвта й изтичаше. Разбираше, че единствено студът я държи жива. Но същият този студ изпиваше живота на крехкото дете.
Тола зарита към брега — трескави некоординирани движения, омаломощени от слабостта в безчувствените й крайници. Потъна — и повлече и новороденото.
Не!
Заблъска с крака, но водата някак изведнъж беше станала по-тежка, по-лепкава.
Нямаше да се предаде, нямаше.
Пръстите на краката й опряха в някакъв хлъзгав камък. Тя ахна, забравила, че е под повърхността, и се нагълта с вода. Потъна още малко, после се оттласна за последно от покритите с кал камъни. Главата й изскочи над водата и тя зарита отново.
Брегът се изкачваше стръмно под краката й.
На една ръка и едно коляно изпълзя от водата, притиснала бебето към гърлото си. Допълзя на сухо и се свлече на каменистия бряг. Нямаше сили да помръдне. Кръвта й се стичаше по бебето.
То не помръдваше. Не дишаше.
Тола затвори очи и докато вечният мрак я поглъщаше, започна да се моли.
„Заплачи, проклето да си, заплачи…“
Отец Варик пръв чу мяукането.
Заедно с другите братя се бе приютил в избата под църквата „Свети Петър и Павел“. Бяха избягали предната вечер, когато започнаха бомбардировките. Бяха се молили на колене островчето им да бъде пощадено. Църквата, построена още през петнайсети век, беше оцеляла въпреки всички перипетии, сполитали града през столетията. И сега те се молеха за Божията защита, за да оцелеят и този път.
Точно в тази богобоязлива тишина достигна до монасите жалният плач.
Отец Варик стана, което не беше лесно със стари кокали като неговите.
— Къде отиваш? — попита Франц.
— Паството ми ме вика — отвърна отецът. През последните две десетилетия се грижеше за бездомните котки и за малкото улични кучета, които се мотаеха около крайбрежната църква.
— Моментът не е подходящ — предупреди го друг от братята; беше прегракнал от страх.
Отец Варик беше живял твърде дълго, за да изпитва толкова младежки силен страх от смъртта, така че се наведе и влезе в късия проход, който извеждаше при речната врата. Преди време оттук бяха внасяли въглищата, за да ги складират на същото място, където сега се гушеха в прах и дъб хубави зелени бутилки. Стигна до вратата и дръпна резето.
Натисна с рамо, за да я отвори.
Най-напред го удари силната миризма на дим… после мяукането привлече погледа му надолу.
— Mein Gott im Himmel…
Някаква жена лежеше на крачка от вратата върху подпорната стена, която поддържаше църквата. Не помръдваше. Отецът коленичи до нея и замълви друга молитва.
Посегна към шията й да потърси някакъв признак на живот, но откри само кървава рана. Бедната — беше мокра до кости и студена като камъните.
Мъртва.
После пак онзи звук… откъм другата й страна.
Отецът се надигна, погледна и видя бебе, наполовина затиснато под жената, и то в кръв.
Макар да беше посиняло от студа и мокро като жената, то поне още беше живо. Отецът го измъкна изпод жената. Подгизналите му пеленки се свлякоха, натежали от водата.
Момченце.
Отецът бързо прокара ръце по мъничкото тяло и разбра, че кръвта не е на детето.
Само на майка му.
Сведе тъжно поглед към жената. Толкова много кръв! Погледна към отсрещния бряг. Градът гореше, черен дим се вдигаше на кълбета към зазоряващото се небе. Престрелките не стихваха. Преплувала бе реката? За да спаси детето си?
— Почивай в мир — прошепна той. — Заслужила си го.
Върна се при вратата. Изтри кръвта и водата от телцето на бебето. Косицата му беше мека и съвсем бяла, като сняг. Едва ли беше на повече от месец.
Бебето се разплака по-силно, личицето му се набръчка, но иначе си оставаше вяло, с отпуснати крайници и много студено.
— Плачи си, мъничък, плачи си.
Чуло гласа му, момченцето отвори подутите си от плач очи. Сини очи, ясни и чисти. Но пък повечето новородени са със сини очи, нали така. Въпреки това отец Варик беше сигурен, че тези очи ще запазят завинаги небесносиния си цвят.
Притисна момченцето към себе си да го стопли. Нещо цветно привлече погледа му. „Was ist das?“ Обърна нагоре крачето на бебето. Някой беше нарисувал символ върху петичката му.
Не, не беше нарисувано. Отецът го потърка с пръст, за да се увери.
Татуирано беше с червено мастило.
Отецът огледа смръщено символа. На пръв поглед приличаше на сврача стъпка.
Но отец Варик беше прекарал част от младостта си във Финландия и бързо разпозна символа — една от нордическите руни. Нямаше представа коя точно е и какво означава. Поклати глава. Кой би направил такава глупост?
Хвърли смръщен поглед към майката на детето.
Няма значение. Греховете на бащите не бива да се плащат от синовете.
Изтри и последната кръв от главицата на бебето и го уви в топлото си расо.
— Бедничкото ми… колко зле те посреща светът.
Първо
1.
Покривът на света
