— Дай сигнал на лодките.
Войникът кимна отсечено, затича напред и изчезна в пълния с дим сумрак. След секунди няколко присветвания предадоха кодирано съобщение на лодките да прекосят канала към тях.
Якоб се обърна към Тола. Детето се беше укротило и май спеше.
Тола срещна погледа му, без да трепне.
— Знаеш, че баща ми беше прав — каза му с тиха убеденост. Погледът й се плъзна към запечатаните сандъци, после се върна към него. — Виждам го по лицето ти. Онова, което направихме… Не биваше. Прекалихме.
— Такива решения не зависят нито от теб, нито от мен — отговори Якоб.
— А от кого?
Якоб поклати глава и понечи да се обърне. Хайнрих Химлер лично му беше дал заповедите. Не беше негова работа да ги поставя под съмнение. Продължаваше да усеща погледа на жената върху себе си.
— Това е срещу Бога и природата — прошепна тя.
— Лодките идват — извика радистът и това му спести необходимостта да отговори.
Якоб излая няколко последни заповеди и поведе хората си по тунела, който излизаше на стръмния бряг на река Одра. Вече губеха прикритието на тъмнината. На изток светлееше изгревът, но тук над водата висеше плътен облак от черен дим, който щеше да ги прикрива поне до известна степен.
Но за колко още?
Стрелбата все така припукваше игриво като фойерверки по случай разрушението на Бреслау.
Отърсил се най-после от смрадта на каналите, Якоб свали мократа си маска и пое дълбоко въздух. Плъзна поглед по оловносивите води. Две ниски седемметрови лодки прекосяваха реката, двигателите им мъркаха тихо. На борда на всяка, под относителното прикритие на зелени брезенти, стърчаха по две картечници MG-42.
Зад лодките прозираше тъмната маса на острова.
Катедралният остров не беше остров в истинския смисъл на думата, защото през деветнайсети век беше натрупал достатъчно наноси, които да го свържат с отсрещния бряг.
Изумруденозелен мост от ковано желязо, датиращ от същото време, го свързваше с отсамния бряг. Двете моторници тъкмо заобикаляха каменните му колони.
Якоб вдигна очи, привлечен от ослепителен лъч слънчева светлина, който се целеше сякаш в двете източени кули на катедралата, дала името на острова. Тя беше само една от няколкото църкви, построени на това малко парче земя.
Думите на Тола Хирцфелд още звучаха в главата му.
„Това е срещу Бога и природата.“
Утринният хлад проникваше през подгизналите му дрехи и настръхналата му кожа студенееше. С нетърпение чакаше да се махне оттук, да отиде някъде далеч, където ще е в състояние да заличи от спомените си изминалите дни.
Първата лодка стигна до брега. Доволен, че вече има какво да отвлече мислите му, и още повече — че се движи, той пришпори хората си да натоварят сандъците.
Тола застана встрани с бебето в ръце, пазена зорко от един от войниците. И нейният поглед беше привлечен от грейналите в димното небе кули. Престрелката продължаваше и сякаш беше по-близо. Чуваше се и стърженето на танкови вериги. И викове и писъци също.
Къде беше този Бог, от чийто гняв се страхуваше жената?
Със сигурност не беше тук.
Лодките вече бяха натоварени и Якоб се приближи към Тола.
— Качвай се. — Намерението му беше да го каже сурово, но нещо в лицето й смекчи думите му.
Тя се подчини. Вниманието й все още бе насочено към кулите на катедралата, а мислите й — още по- високо в небето.
В този миг Якоб съзря в нея красавицата… нищо, че беше Mischlinge. Но после тя се спъна, дойде на себе си и прихвана бебето по-здраво. Очите й се върнаха към сивите води и димния покров. Лицето й се вкорави отново, окаменя. Дори очите й станаха от кремък, докато се оглеждаше за място, където да седне с детето.
Настани се на една пейка откъм десния борд; пазачът й я следваше на една крачка.
Якоб седна срещу тях и махна на кормчията да потегля.
— Нямаме време за губене.
Плъзна поглед по реката. Отправяха се на запад, далеч от източния фронт, далеч от изгряващото слънце.
Погледна си часовника. Германският транспортен самолет Юнкер Ю-52 вече трябваше да ги чака на едно изоставено летище на десетина километра оттук. Носеше обозначенията на Германския червен кръст, маскиран като медицински транспорт — допълнителна осигуровка срещу нападение.
Лодките извиха към средната, най-дълбока част на речното русло, двигателите им заръмжаха на по- висока предавка. Руснаците вече не можеха да ги спрат. Всичко свърши.
Някакво движение привлече вниманието му.
Тола се наведе над бебето и го целуна нежно по покритата с мъх глава. Вдигна лице и срещна погледа на Якоб. В очите й той не видя нито гняв, нито предизвикателство. Само решимост.
И Якоб разбра какво се кани да направи.
— Не…
Твърде късно.
Тола се надигна, изви гръб над ниското перило и се оттласна с крака. Стиснала бебето до гърдите си, се преметна назад в студената вода.
Войникът, който я пазеше, се стресна, завъртя се и стреля напосоки във водата.
Якоб се хвърли към него и изби ръката му нагоре.
— Може да уцелиш детето!
Наведе се и заоглежда водата. Всички бяха наскачали. Лодката се разклати. Той не видя друго освен оловните води и собственото си отражение в тях. Даде знак на кормчията да направи кръг.
Нищо.
Оглеждаше се за издайнически мехурчета, но лодката оставяше разпенена следа, която заличаваше всичко. Якоб удари с юмрук по перилото.
Какъвто бащата, такава и дъщерята.
Само една Mischlinge можеше да направи нещо толкова драстично. Беше го виждал и преди — еврейски майки, които удушават собствените си деца, за да им спестят по-големи страдания. Беше смятал, че Тола е по-силна от тях. Но пък може и да не бе имала друг избор.
Обикаляха дълго. Хората му претърсиха бреговете и от двете страни. Нямаше я. Снаряд профуча някъде над тях — сякаш знак, че не могат да се бавят повече.
Якоб махна на хората си да се връщат по местата си. Посочи на запад, към чакащия ги самолет. Все пак разполагаха със сандъците и папките с документация. Случилото се беше неприятно и сигурно щеше да забави довършването на проекта, но със сигурност беше преодолимо. Щеше да има друго дете.
— Тръгвай — нареди той.
Двете лодки потеглиха отново, двигателите им зареваха на пълни обороти.
След секунди вече бяха изчезнали в димния покров, довян откъм горящия Бреслау.
Пърпоренето на двигателите заглъхна в далечината.
Тола изплува иззад една от дебелите каменни колони на Катедралния мост. С едната си ръка затискаше устата на бебето и се молеше поеманият през носа въздух да му е достатъчен. Само че детето беше слабо.
Като нея.
Куршумът я беше уцелил отстрани във врата. Губеше много кръв и водата около нея червенееше. Зрението й започваше да се замъглява. Въпреки това тя се бореше да задържи бебето над водата.
Когато се преметна с бебето в реката, единствената й мисъл беше да удави и себе си, и него. Но сблъсъкът с ледената вода и огънят във врата й от куршума сломиха решимостта й. Тя си спомни за
