Тя се отпусна в ръцете му, разтреперана от облекчение.
— Монк…
Девеш разбра, че има нещо гнило, когато чу изстрели откъм научното крило, две палуби по-нагоре.
Самият той стоеше по средата на коридора, ограден от седмина пазачи и сомалийския им водач. Килимът беше пропит с кръв, но трупове нямаше.
А сега и стрелбата горе…
Девеш вдигна глава. Преди да е реагирал, из целия кораб завиха сирени. Обща тревога.
Какво ставаше, по дяволите?
Още стрелба от горните палуби. Пак откъм научното крило.
— Горе! — изкрещя той и посочи с бастуна си към стълбището.
Пазачите се обърнаха като един и хукнаха в указаната посока… ала по коридора пред тях за миг се мярна дребна фигурка — мъж с боси крака и гол, ако не се брояха перата и дрънчащите кокали, целият омазан в черно.
Един от островните канибали.
С автомат в ръка!
Водачът на охраната изпсува.
Стрелба избухна зад тях. Куршуми се забиха в килима и стените. Един от пазачите падна и от носа и устата му бликна кръв. Другите се долепиха към стените и отвърнаха на огъня. Сомалиецът дръпна Девеш зад себе си, без да спира да стреля с пистолета си.
Само дето нямаше по кого да стрелят.
После една врата се отвори рязко. През пролуката излетя брадва и се заби в черепа на друг от охраната. Миг по-късно вратата се затръшна. Пазачът запълзя със стърчаща от темето брадва, падна и не помръдна.
Друг пазач започна да стреля по вратата. Куршумите минаваха през нея.
Чак сега Девеш обърна внимание на табелката — СЛУЖЕБЕН ВХОД. Вратата водеше към системата от вътрешни коридори и стълбища на кораба. Убиецът със сигурност беше избягал.
Още един канибал, ако се съдеше по избора му на оръжие.
Корабът беше нападнат, системата му за сигурност — пробита.
Нова стрелба разсече тишината — от друга част на кораба. Явно губеха контрол над „Господарката“. Сомалиецът пристъпи към Девеш. Оцелелите пазачи покриваха периметъра: половината наблюдаваха коридора напред, другите — отзад.
— Сър, трябва да ви изведем на безопасно място — изръмжа сомалиецът.
— И къде е това? — простена Девеш.
— Извън кораба. С лодка до брега, а там ще намерим къде. Ще събера още хора, ще вземем по-тежко въоръжение и ще се върнем да прочистим кораба.
Девеш кимна. Докато кризата не отминеше, беше по-добре да е далеч от „Господарката на морето“.
Сомалиецът ги поведе в бързо темпо назад към стълбището под акомпанимента на сирени и изстрели. Заслизаха на бегом. Подминаха четири трупа, всичките на техни хора.
Когато се спуснаха до нивото на снабдителния док, Девеш спря.
— Сър?
— Лодката ще почака. — С всяко следващо ниво гневът му нарастваше.
Нямаше да напусне кораба току-така. Знаеше какво да направи.
И продължи надолу по стълбището.
Към машинното ниво.
Където бяха специалните отделения.
Преди да си тръгне, щеше да стъжни живота на типовете, които се опитваха да превземат кораба му. На принципа „клин клин избива“.
Островът не беше единственият източник на канибали тук.
Сюзан стоеше на границата на джунглата и гледаше към — „Господарката на морето“. Воят на алармената система стигаше до брега, приглушеният трясък на изстрели също.
Атаката беше започнала.
Сюзан стискаше ръце. Трепереше от страх и се молеше.
В гората се чуваха тихи, прокрадващи се звуци — триене на мокри листа, кално жвакане под нечии стъпки. Ескортът й стесняваше кръга около нея. Тласкаше ги нуждата да закрилят царицата си, но също и любопитство — искаха да погледат фойерверките.
Точно пред нея, издърпано наполовина на брега, я чакаше издълбана от дънер лодка, с която да стигне до лодката на Райдър.
Ако тя изобщо пристигнеше.
Пръстите вече я боляха от стискане.
„Моля те, Господи, нека дойдат…“
Покрит с пончото, Ракао чакаше в укритието си. Наблюдаваше през инфрачервените си очила как хората му постепенно стягат примката.
Вече не се чудеше къде са се дянали другите бегълци. Преди минути един от хората му беше забелязал подозрително раздвижване по горната палуба на туристическия кораб. Ракао беше отклонил вниманието си от непосредствената цел колкото да хвърли поглед натам. Раздвижване не видя, видя обаче нещо да виси от покривната мрежа над хеликоптерната площадка.
Въжета.
Изруга наум. Знаеше какво е станало.
Придвижили се бяха по мрежата, за да нападнат кораба…
Живееше на този остров вече десет години и за това време беше преживял множество кървави бунтове, които го бяха издигнали във водач на пиратския клан, чиято история датираше от цяло столетие. Ала амбициите му бяха по-големи. Простираха се дори отвъд богатата плячка, предлагана от туристически кораб като този, и робите, които можеше да продаде на черния пазар. Островът и морето му бяха отеснели, а докторчето му предлагаше достъп до много по-обширни територии за грабеж посредством организация, процъфтявала много по-дълго от столетие. Организация, в която амбицията и жестокостта се оценяваха и възнаграждаваха.
Затова, когато откри, че са го надхитрили, Ракао побесня. Но беше твърде опитен и обръгнал, за да се поддаде на емоциите си. В къщата си тук, в селцето, над рамката на вратата беше заковал изсушените езици на предшествениците си. Не се беше издигнал до сегашната си позиция с помощта на безразсъдни действия.
Запази хладнокръвие и нареди на радиста да се отдалечи на трийсетина метра, за да не го чуват, след което да се свърже с кораба и да ги предупреди за предстоящото нападение. Ала преди радистът да е успял, откъм кораба долетяха изстрели… последвани от воя на алармената система. Предупреждението беше закъсняло.
Така да е…
Ракао остана на позиция.
Ако нападението срещу кораба се провалеше, радистът щеше да го уведоми. Ако не, Ракао знаеше къде да причака победителите.
Защото истинският трофей беше тук.
