Издаде тих звук и опря буза в неговата.
„Пьотър…“
„Обичам те, Марта…“
И докато водата прииждаше да погълне приятелката му, Пьотър се взря в тъмното море, което го изпълваше, огряно от седемдесет и седем ярки светлинки, вихрещи се около по-силния пламък на собственото му сърце. Един от учителите им беше обяснил как планетите обикаляли около своето слънце, хванати в капан от гравитацията му.
Сега вече Пьотър разбираше какво е имал предвид.
Знаел бе, че погълне ли ги веднъж, повече не ще може да ги пусне. Това сега не беше кошмар, в който да открадне само зрънца от таланта им. Беше преминал границата, от която нямаше връщане. И ето че откраднатите светлинки започваха да избледняват. Той изсмукваше огъня им, изяждаше приятелите си, сестра си.
Имаше само един начин да ги освободи.
И това беше другата причина да остане с Марта.
Имаше нужда от нея.
„Пьотър… не…“
„Трябва да го направиш…“
Усети как ръцете й посягат внимателно към ярката светлина в неговото тъмно море. Дългите й топли пръсти обвиха сърцето му.
„Пьотър…“
Но Марта разбираше. Имаше само един начин другите да оцелеят. Бяха хванати в капана на орбитите си и щяха да изгорят в неговия пламък. Единственият начин да ги освободи беше да отстрани слънцето, което ги държеше. Тогава звездите щяха да се разлетят свободно и да се върнат там, където им е мястото.
Затова Марта сви шепи. Стисна нежно, после малко по-силно, докато черната вода се надигаше. Съсредоточена върху него, беше забравила за страха си. Люлееха се заедно и той сключи пръсти около нейните да я окуражи, макар болката да беше ужасна.
И после, миг преди светлината му да угасне напълно, Пьотър се пресегна към една от звездите в тъмното море, която грееше малко по-силно от останалите.
„Саша“ — прошепна той и каза на сестра си една тайна.
Момчето се отпусна внезапно в ръцете му. Ръчичката му се плъзна безжизнено по екрана. В същия миг водата отнесе тялото на Марта от покрива на вагона и го запрати в тъмното гърло на тунела.
Монк положи детето на пода.
— Пьотър?
Момчето гледаше невиждащо в тавана с разширени зеници. Монк потърси трескаво пулс и го напипа едва доловим отстрани на шията. Гърдите на детето си вдигаха и спадаха.
От горния етаж се чуха тихи викове и плач. Другите деца. Идваха на себе си — в стая, пълна с трупове.
Грей посочи.
— Росауро, Ковалски, вървете горе и им помогнете! Монк вдигна поглед към зърнестата картина от другия край на тунела. И там децата идваха на себе си, някои вече бяха станали на крака. Константин тъкмо помагаше на Кишка да седне. Явно бяха добре.
— Как е момчето? — попита Грей.
Монк седна на пода и сложи лекото телце в скута си. Пьотър дишаше, сърцето му изпомпваше кръв, но Монк се взираше в празните очи и знаеше, че си е отишъл.
„Пьотър… защо?“
Грей клекна до него и сложи ръка на рамото му.
— Може да е от шока. Може би след време…
Монк оцени надеждата, която му се предлагаше, но знаеше, че е напразна. Беше усетил как детето си отива, докато го притискаше към гърдите си. Погледът му се върна на екрана с множеството разбуждащи се хлапета. И Монк разбра, че Пьотър е жертвал живота си, за да живеят те, братята и сестрите му.
Грей седна до него, за да не е сам в бдението си.
Този непознат изглеждаше добър човек и в краткото скръбно затишие близостта му даде на Монк чувство на уют и доверие. Определено не беше спомен. Беше просто усещане, че в присъствието на този човек може да свали гарда си без страх.
Затова не се засрами, когато тежки сълзи потекоха по лицето му. Плачеше и люлееше за последно детето, от което беше останала само празна черупка.
22.
Пейнтър вървеше между палатките и фургоните, задръстили Националния мол. Циганският катун се беше ширнал на воля по моравите на комплекса. Палатките бяха смесица от традиционни шатри, издигнати от забити в земята пръти с метнато отгоре им платно, и съвременни варианти, пресни-пресни от магазина за спортни стоки. Фургоните също бяха различни, от прости каруци до цели домове с димящи комини върху високи колелета в ярки цветове.
Цигани от цял свят бяха пристигнали на този невиждан събор. Конете стояха спънати в импровизирани заграждения, децата търчаха и викаха, музиката прииждаше отвсякъде, отекваше смях. И всеки ден пристигаха още.
Президентът беше насрочил официална благодарствена церемония за края на седмицата. Нищо не може да ти осигури нечие щедро гостоприемство така, както фактът, че си спасил живот. Особено ако междувременно си спасил и света.
Пейнтър си пробиваше път през хаоса от врещящи деца и лаещи кучета. Алеите бяха пълни с туристи, които се тълпяха пред разпънатите сергии, за да купят някоя дрънкулка или да им гледат на ръка, други просто зяпаха веселата врява. Пейнтър потърси с поглед паметника на Вашингтон, за да се ориентира, и продължи напред.
Зави зад един ъгъл и пред него се отвори празно пространство около един от най-големите и най-ярко украсени фургони. Дървените му врати бяха отворени. Вътрешността му изглеждаше уютна, с легло на два етажа и лакирани шкафчета в червено и жълто. Имаше дори малка печка с дървена резбована лавица отгоре.
На стъпалата пред фургона седяха Лука и Грей, потънали в разговор. Ръката на командира още беше стегната в шина. На няколко крачки встрани Шей Росауро мяташе ками с група цигани. Прицели се, метна и камата й се заби в центъра на мишената, събаряйки забития на милиметри от центъра нож. Ако се съдеше по жалните възклицания на опонентите й, тя явно ги биеше здравата.
Пейнтър се изненада да види и други свои познати близо до фургона — Елизабет и Ковалски. От няколко седмици Елизабет работеше с ромски историци и индийски археолози върху наводнения гръцки храмов комплекс в Индия, но явно се беше върнала, за да присъства на церемонията.
Пейнтър обърна глава надясно и погледът му попадна върху огромния плакат, опънат през фасадата на Природонаучния музей. Изобразяваше гръцки планински храм с голяма буква епсилон в центъра и оповестяваше предстоящата изложба на артефакти, свързани с Делфийския оракул. При целия медиен шум около археологическото откритие през последните седмици, билетите бяха изкупени за месеци напред — много от тях от пристигналите за церемонията цигани, които нямаха търпение да научат нещо повече за произхода на своите кланове.
Лука забеляза Пейнтър и стана. Беше с шалвари, пристегнати с широк колан отгоре и черни боти отдолу, а върху бродираната си риза с дълги ръкави носеше късо елече.
— А, директор Кроу! Добре дошъл!
Пейнтър кимна почтително на ромския лидер.
