това.
Имаше само един начин.
Пьотър знаеше и го каза на Марта. Константин му бе обяснил подробно как работи всичко тук — казал му беше за взривните заряди, за радиопредавателите, за гигантския торпеден затвор с форма на ирис.
Казал му беше и за ръчката.
Марта нямаше нужда от помощ. Погледът й се спря на стоманения прът зад една от машините. Ръчката можеше да затвори торпедния шлюз и да спре притока на отровата към земните недра. Пьотър усети тихите звуци на страх, които напираха в гърлото й. Усети ги под собствените си ребра.
„Можеш да го направиш, Марта…“
Тя се бореше, кожата й гореше, козината й падаше като борови иглички, кокалчетата на ръцете й се покриваха с мехури при допира с пръските вода по скалния под.
Пьотър вдъхна сила в пламъка на сърцето й.
Марта посегна към ръчката. Беше дръпната до долу, почти опираше в пода. Трябваше да я вдигнат до вертикална позиция. Марта пъхна рамото си под стоманения прът, подхвана го с двете си ръце й напрегна крака.
Ръчката не помръдна.
Пьотър усещаше напрежението в гърба й, в краката й, в сърцето й; усещаше смъртта, напираща към нея откъм радиоактивния воден стълб.
Пламъкът й потрепна в шепите му.
„Марта…“
Ала ръчката не помръдваше.
Монк гледаше как Марта се бори с ръчката. Беше твърде слаба. Проклетият прът не помръдваше. Дишането на Пьотър се затрудни — момчето споделяше страха и болката на старото шимпанзе.
— Защо не помръдва? — попита Грей.
— Хайде, маймуно проклета! — изкрещя Ковалски. Монк се приведе по-близо и на свой ред сложи длан на екрана. Опита се да си спомни какво беше видял в пещерата, когато самият той притича оттам. И докато стискаше напрегнато очи, остра болка като от токов удар прониза главата му. Примигнаха образи от друго време и място.
„… мъж, покрит с въглищен прах… шеметно спускане с вагонетка за руда… широка бяла усмивка разцепва напластеното с прах лице… браво, моето момче!… точно като татко…“
И изчезнаха.
Монк се напрегна да задържи нещо, но точно като сън преди събуждане, споменът започна да изтлява, да се сипе като пясък през пръстите. Защо точно този спомен беше изскочил на повърхността? Дали защото в него бе заровено нещо важно?
И докато споменът избледняваше, Монк мерна за миг онзи покрит с въглищен прах мъж да забавя скоростта на вагонетката, като стисва…
— Ръчната спирачка! — ахна той.
Върна се трескаво към малкото, което беше видял на минаване през пещерата. Представи си ръчката. В края й имаше ръкохватка — за по-голямо удобство.
Обърна се към Пьотър. Наведе се и прошепна в малкото горещо ухо:
— Марта трябва да хване края на лоста. И да стисне ръкохватката. Тогава ще вдигне лесно пръта.
Пьотър не трепна, не реагира, сякаш не го беше чул. А може би наистина не можеше да го чуе. По някакъв начин Монк трябваше да привлече вниманието му.
Сякаш разбрала объркването му, жената Росауро застана до него.
— Как общуват помежду си? Чрез телепатия ли?
— Не, по-скоро чрез емнатия. Споделят емоции. И преди съм ги виждал да го правят. Макар и не от такова разстояние.
— Тогава ще трябва да стигнеш до него по същия начин.
Монк я изгледа, сякаш е луда.
— Росауро е специалист по неврология — вметна Грей. — По-добре я послушай.
Жената заговори бавно:
— Същността на емпатията са усещанията, включително и осезанието. Може би ще успееш да стигнеш до него по същия начин. Трябва ти нещо, което го успокоява. Нещо, което да ти отвори пътека.
Монк си представи Пьотър и Марта. Те непрекъснато се докосваха, търкаха глави, побутваха се. Имаше едно нещо обаче, което даряваше на детето силно чувство за сигурност и спокойствие.
Монк прихвана внимателно Пьотър и уви ръцете си около него така, както го правеше Марта. Сърцето на детето препускаше бясно под дланта му. Като го люлееше съвсем леко, Монк се наведе, духна нежно в ухото му и му прошепна какво трябва да направи.
Вложи в думите цялото си сърце.
„Стисни ръчната спирачка…“
Пьотър беше неотлъчно да Марта, докато тя се бореше с ръчката… а после усети позната топлина да приижда зад него. Погледна през рамо и видя едно силно сърце с нажежен до бяло пламък. Взря се в сърцето и колкото чу, толкова и усети какво да направи.
Обърна се към Марта и й предаде посланието.
Но приятелката му трепереше в треска, силите я напускаха.
„Моля те…“
Тя издаде тих уплашен звук, но една от големите й ръце се плъзна нагоре по ръчката и напипа ръкохватката в края. Дългите пръсти се сключиха около нея и стиснаха. А после Марта напрегна отново цялото си тяло в пореден опит да вдигне ръчката нагоре.
Този път лостът помръдна, но все още беше твърде тежък за нея. Като се тресеше цялата, тя го избута мъчително бавно, докато той не застана във вертикална позиция. Нещо изщрака гръмовно.
И се чу стържене на тежък механизъм. Изтощена до смърт, Марта се строполи на земята.
— Успя! — каза Грей.
На екрана дупката в пода започна да се затваря, диафрагмата се свиваше и водният стълб се разплиска. Сега, когато затварящият се шлюз не можеше да поеме целия дебит на оттока, водата се разля по пода и нивото й бързо започна да се покачва.
След миг течението отнесе маймуната към тунела. Очевидно изтощена и получила тежко облъчване, тя все пак се изправи на крака и се изкатери върху първия вагон. И докато черната вода се надигаше наоколо й, тичаше напред-назад по покрива в пристъп на отчаяна паника.
Сърцето на Грей се сви мъчително.
— Извадете проклетата маймуна оттам, за Бога! — изрева Ковалски и удари с юмрук по изтърбушеното контролно табло.
Но не можеха да сторят нищо. Вратите бяха блокирани, а затвореният от две страни тунел бързо се пълнеше с вода. Дори да отвореха някак вратите, радиоактивното лъчение щеше да убие всички. А шимпанзето така или иначе вече беше получило смъртоносна доза радиация.
Росауро обърна гръб на екрана и покри с ръка устата си.
Накрая старото шимпанзе седна на покрива на вагона и обви коленете си с ръце. Започна да се клати напред-назад. Знаеше какво ще стане.
Монк стисна момчето в прегръдките си, а по бузата му се търкулна сълза.
Момчето се клатеше в ръцете му в пълен синхрон с Марта.
Пьотър остана с Марта, докато водата се покачваше. Сърцето й се давеше в страх. Открай време знаеше, че черната вода ще я убие. Сега той я прегръщаше крепко, така, както тя го беше подкрепяла безброй пъти преди. Обви около нея топлите си ръце и я притисна силно. Двамата се залюляха за последно, две сърца в един пламък.
Марта знаеше тайната му, както той — нейната.
