огънят им го изгаряше отвътре. Горещи сълзи потекоха по бузите му заради изгубената невинност на толкова много деца, сред които и неговата.
Не обърна внимание на вдигащия се към него пистолет.
Жената се опитваше слепешката да убие онова, което я изтезаваше.
Той всъщност правеше същото.
Пистолетът гръмна в тишината.
Пьотър политна назад, когато пламъкът на жената внезапно изтля в шепите му. И докато той преплиташе крака, тя се срина на пода, а половината й лице липсваше. Момчето вдигна очи и видя Монк да тича по стълбите с димящ пистолет в ръка.
Той прескочи жената и го награби в мечешка прегръдка.
— Пьотър!
Монк вдигна детето и прокара ръка по вдървеното му телце. Не изглеждаше ранено, макар кожата му да гореше като от силна треска. Притисна го към гърдите си.
Другите тичаха по стълбите зад него.
Кратката престрелка беше сломила съпротивата на войниците горе. И тъкмо навреме, защото по всичко личеше, че руснаците са се готвели да разстрелят група изпаднали в безсъзнание деца.
Ако се бяха забавили още половин минута…
Циганите бяха останали горе да обезопасят района и да наглеждат децата. Поне засега не ги заплашваше нищо.
— Това ли е мястото? — попита Грей.
С момчето на ръце, Монк влезе при другите в бункера. Контролното табло пушеше от дълбоки прорези в далите на късо кабели. Клавиатурите бяха смазани. Под краката на хората хрущеше стъкло. Всичко беше на сол, с изключение на редица стенни екрани.
Монк посочи този в средата — образът там му беше познат. Сърцето на операция „Сатурн“. Само дето сега от една дупка в тавана се изливаше вода и потъваше в шлюз на пода.
— Вече е започнало — унило каза той. — Закъсняхме.
На съседния екран се виждаше миньорският комплекс, където бяха останали Константин и другите деца. Хлапетата лежаха на пода като марионетки с отрязани конци. Образът беше толкова зърнест, че не ставаше ясно дали са живи или не. Дали пък радиацията не беше стигнала някак до тях?
Обзе го дълбоко отчаяние.
Докато Грей вадеше сателитния телефон, Монк се вгледа в другите двама — Ковалски и Росауро. Напрегна се да извика някакъв спомен, дори най-беглия. Нищо. Кои бяха тези хора? Ако наистина му бяха приятели, не трябваше ли лицата им да предизвикат някаква реакция у него?
Докато той оглеждаше новодошлите, Пьотър протегна ръчичка към централния екран и долепи дланта си до него.
— Какво прави? — попита Грей с телефона на ухо. Монк се отърси от мислите си и погледна към детето.
— Пьотър?
Момчето се взираше съсредоточено в картината на монитора.
Ковалски избоботи вляво от тях:
— Хей! Ама онзи влак се движи!
Монк погледна към екрана. Влакът наистина се движеше по релсите и хвърляше електрически искри. Явно в тунела все още имаше захранване, върху което те, уви, нямаха контрол.
— Т’ва детето ли го прави бе? — попита Ковалски. — Движи го с мислите си?
Монк затаи дъх, после бавно издиша.
— Не — каза той, спомнил си нещо, и се вгледа в бавно отдалечаващия се влак. — Там има някой друг.
— Кой? — попита Грей.
Опрял длан в екрана и на предела на силите си, Пьотър прехвърли сетивата си в тунела. Задвижван от откраднати таланти, стоманата и бетонът не бяха пречка за него. Гласовете наоколо му заглъхнаха и той се гмурна в тъмния тунел към едничкото грейнало сърце, останало вътре, онова голямо сърце, което той винаги беше обичал.
Намери я да се крие във влака, клечеше и се люлееше напред-назад. Беше се скрила от камерите, защото той я беше помолил. Тя беше част от модела. Точно сега обаче всичко това нямаше значение. Болеше го и болката беше по-силна отвсякога. Имаше неотложна нужда от нея, затова посегна към старото й сърце, обхвана нежно пламъка и й прати всичката си обич и нужда.
Тя разбра, че Пьотър е там и издаде тих звук към празния въздух. В тъмния тунел двамата се сляха, споделяйки чувствата си на ниво, непознато за никой друг.
Това беше една от тайните им.
Пьотър бе разбрал истината още първия път, когато се хванаха за ръце. Знаеше защо децата обичаха Марта толкова много, търсеха я за утеха, за да поплачат в ръцете й или просто да се сгушат в прегръдките й.
Тя притежаваше талант, за който големите не подозираха. Имаше силна емпатична дарба, също като Пьотър. Двамата бяха сродни души. Той пазеше нейната тайна, тя пазеше неговата.
Но това не беше единствената им тайна.
Имаше още една, по-тъмна, обвита в ужас, разкриваща се по начин, който никой от тях не разбираше, но в който никой от тях не се съмняваше. От мига, в който се срещнаха, двамата знаеха, че ще умрат заедно.
Грей гледаше как влакът набира скорост към сърцето на операция „Сатурн“. Монк му беше обяснил накратко за какво става дума.
— Да, но кой кара влака? — попита сега той. — Можем ли да се свържем с него?
Монк все така държеше момчето, което не отделяше пръстчетата си от екрана.
— Мисля, че Пьотър вече е там. А той знае как да управлява влака.
— Добре де, но кой е във влака?
— Един приятел.
Влакът се появи в края на екрана, който предаваше картина от сърцето на операция „Сатурн“, и наби спирачки. Тъмен силует изскочи от първия вагон и пое през пещерата.
— Т’ва маймуна ли е бе? — възкликна Ковалски и отстъпи назад.
— Човекоподобно — поправи го с въздишка Росауро, сякаш й беше писнало да го поправя непрекъснато. — Шимпанзе.
— Това е Марта — каза Монк.
Грей чу болката в гласа му. Радиацията в пещерата сигурно беше убийствена. Дребната фигура се движеше бавно, подхлъзваше се, помагаше си несръчно с предните крака — радиацията вече я убиваше.
— Какво се опитва да направи? — попита Грей.
— Опитва се да спаси всички ни — отговори Монк.
Пьотър остана с Марта. Придърпа нейния пламък близо до своя, не толкова, че да го погълне, но достатъчно, за да подхранва силите й, да я насочва, да знае Марта, че не е сама. Тази близост му позволяваше и да надзърта през очите й, да чете чрез нейните по-остри сетива.
Видя ревящия воден стълб. Усещаше как радиацията пие силите на Марта. Въздухът миришеше на гниеща риба — плашеше до смърт и двама им. Той и потокът от тъмна вода, който познаваха от споделените си кошмари.
По-смъртоносен от всяка река.
Но заедно, двамата се изправиха пред него.
Марта заобиколи зейналата дупка, която поглъщаше жадно водата. Трябваше да сложат край на
