Дим излизаше на валма от залата, където се пазеше Обсипаното със звезди знаме.
Грей беше извел малобройната си групичка и тримата чакаха във вестибюла встрани от централния атриум на музея. Навлекли бяха бояджийски гащеризони върху дрехите си, а лицата си бяха прикрили с респираторни маски. За повече достоверност Грей беше намацал гащеризоните им с боя.
Проточи врат да погледне към галерията със знамето. От дима очите му се насълзиха, но успя да види пламъците, които танцуваха по локвичките разредител, който беше излял върху дървения под на галерията. След миг противопожарните пръскачки се включиха и изобилно количество вода се заизлива на струйки от тавана. Сирената му проглуши ушите.
Грей отдели още миг, колкото да се увери, че голямата стъклена витрина със знамето е останала суха. Знаеше, че витрината е затворена херметически и е снабдена със система, която следи влажността и температурата на въздуха, за да се запази националното съкровище за идните поколения. Поне на първо вре ме трябваше да предпази знамето от дима и водата.
Успокоен поне в това отношение, той насочи вниманието си към централния атриум. Уплашени от дима, работниците се развикаха на нова сметка. Вече бяха чули слуховете за бомбена заплаха, а ето че сега атриумът се пълнеше с дим и противопожарната аларма се беше включила.
Грей подаде глава през входа на вестибюла и огледа просторното помещение.
Беше пълно с хора — мъже и жени се блъскаха и се оглеждаха сащисано, отправили се към този единствен изход според указанията на мегафона. Паниката тласна тълпата към изхода, където допреди миг въоръжените мъже от кордона бяха обискирали подробно всеки напускащ сградата работник, включително и чрез обонянието на две немски овчарки.
— Хайде — каза Грей.
Под прикритието на дима и паниката тримата се вляха в бутащата се тълпа. Разделиха се, за да намалят шанса за разпознаване въпреки маскировката. Да се включиш в паникьосаното множество беше като да скочиш в бурно море край скалист бряг. Макар да го бутаха, ръгаха и настъпваха, Грей се стремеше да не изпуска от очи спътниците си.
Тълпата се юрна към вратите. Въпреки натиска въоръжените мъже удържаха някакво подобие на ред. Обиските продължиха, но по-повърхностно и бързо. Кучетата лаеха и се теглеха на поводите, възбудени от шума и блъсканицата.
Грей стисна по-силно сака, като премести тежестта му пред гърдите си. При нужда можеше да разкъса кордона като нападател по американски футбол, решен да отнесе топката до голлинията.
Видя Елизабет, избутана от тълпата право в ръцете на един от пазачите. Претърсиха я набързо и я подканиха да се отстрани. Тя мина край едно от кучетата, което лаеше и се теглеше на каишката си. Не защото беше познало миризмата й — просто беше объркано и ядосано от блъсканицата. Прясната боя и димът също маскираха донякъде миризмата й. Елизабет залитна и едва не се препъна, но след няколко бързи крачки възстанови равновесието си — отвъд кордона, под здрачаващото се небе на Националния мол.
От другата страна на Грей Ковалски стигна на свой ред до кордона. За да подсили допълнително маскировката си, гигантът носеше малки баки с боя в двете си ръце, които използваше най-вече да разбутва хората от пътя си. Претърсиха и него. Дори го накараха да отвори кутиите с боя.
Грей затаи дъх. Лошо. Паниката явно не даваше желания резултат или поне не в достатъчна степен.
Преминал успешно обиска, Ковалски се озова на открито.
Тълпата избута Грей към вратата и той усети протегнатата ръка на един от пазачите върху гърдите си.
— Ръцете горе! — нареди му мъжът. Друг пазач насочи оръжие към него за по-сигурно.
Претърсиха го набързо. От главата до петите. За щастие беше съобразил да скрие наглезенния си кобур и пистолета в едно от кошчетата в галерията.
Само че…
— Отвори чантата!
Нямаше как да не се подчини. Остави сака на пода и дръпна ципа. После извади единствения предмет вътре — портативен електрически песъкоструйник. Пазачът тръсна сака, за да се увери, че е празен, после махна на Грей да минава нататък.
Докато минаваше покрай лаещото куче, Грей забеляза мъж с костюм, който стоеше встрани от вратите. Без предпазна жилетка като военните от кордона, затова пък със слушалка в ухото. Даваше отсечени заповеди и очевидно ръководеше операцията. Грей си спомни, че го беше видял и в товарителницата на Природонаучния музей.
На минаване покрай него Грей се загледа в картата на ревера му.
АОР.
Агенция за отбранително разузнаване.
Името на мъжа беше изписано с плътни букви: МЕЙПЪЛТОРП.
Продължи нататък, преди някой да е забелязал втренчения му поглед. Изчака да се отдалечи достатъчно от музея, преди да се присъедини към другите двама — така де, бяха само колеги бояджии, които са се открили един друг след блъсканицата при изхода. Чукна с пръст по радиомикрофона под брадичката си в пореден опит да се свърже с командването на Сигма.
Този път чу познат глас в ухото си.
— Грей! Къде си?
Беше Пейнтър Кроу.
— Няма време да обяснявам — отвърна Грей. — Трябва ми цивилна кола на ъгъла на Четиринайсета и Конститюшън.
— Имаш я.
Отправяйки се към точката за изход, Грей протегна ръка към Ковалски.
Гигантът му връчи една от кутиите с боя.
— Само при мисълта, че го нося туй чудо, ме побиват тръпки.
За разлика от него Грей пое кутията с облекчение. На дъното й лежеше странният череп. Грей беше сметнал, че никой не би си направил труда да бърка в гъстия латекс, особено ако го носи работник, чийто гащеризон е оплескан със същата боя. След като изчистеха черепа, може би най-после щяха да получат отговори на част от въпросите.
— Успяхме — изчурулика Елизабет с нескрито облекчение.
Грей не каза нищо.
Знаеше, че това е едва началото.
На половин свят разстояние един мъж се събуди в тъмна стая без прозорци. Слаби светлинки грееха откъм някакво оборудване до него. Мъжът позна звуковия и светлинен ритъм на отмерващ жизнените функции ЕКГ монитор. Усети слаба миризма на дезинфектант и йод. Замаян, той се надигна твърде бързо в леглото. Слабите светлинки се разбягаха като уплашени рибки в тъмен океан.
Гледката раздвижи нещо заспало и погребано. Някакъв спомен.
„… светлини в тъмна вода…“
Опита се да седне, но откри, че лактите му са вързани за страничните перила на леглото. Болнично легло. Дори не можеше да издърпа ръцете си изпод завивката. Твърде слаб, той се отпусна назад в леглото.
„Злополука ли съм претърпял? Автомобилна катастрофа?“
Пое си продължително дъх и усети, че някой го наблюдава — чувство, от което кожата му настръхна. Обърна глава и различи смътните очертания на отворена врата. Тъмен силует се раздвижи на прага й. Обувка изстърга по плочките. После се чу шепот. На чужд език. Руски сякаш, ако се съдеше по мелодиката.
— Кой е там? — попита дрезгаво той. Гърлото му гореше, сякаш е глътнал киселина.
Мълчание. Мракът застина опасно.
Мъжът зачака, притаил дъх.
