А после близо до отворената врата лумна ярко сияние. Ослепи го, на очите му избиха сълзи. Той понечи да вдигне ръка, за да ги предпази, забравил, че е вързан за леглото.
Примигна, за да нагоди зрението си. Светлината идваше от миниатюрно фенерче с размерите на химикалка… и му разкри три дребни фигурки, които се вмъкваха в стаята. Деца. Фенерчето го държеше момче — на дванайсет или тринайсет, което се движеше така, че да прикрива с тялото си друго от децата — момиче, година или две по-малко. Следваше ги друго момче, най-много на осем. Приближаваха се към леглото му, сякаш пристъпваха към леговището на лъв.
Високото момче, което очевидно беше в ролята на водач, се обърна към по-малкото. Прошепна нещо на руски, което мъжът не разбра, но по тона личеше, че е въпрос. Освен това се обърна към малкото момче на име. Нещо като „Питър“. Детето кимна, посочи леглото и каза нещо на руски. В думите му прозвуча увереност.
Мъжът се размърда в леглото и успя да изрече:
— Кои сте вие? Какво искате?
По-високото момче го изгледа с широко отворени очи и вдигна пръст пред устните си, после хвърли поглед към отворената врата. След това децата се разделиха и минаха от двете страни на леглото. По- голямото момче и момичето се заеха да разкопчаят каишите, които стягаха ръцете му. Малкото момче остана на място и само очите му се разширяваха все повече. Като другарчетата си и то беше облечено с широки панталони и тъмносиво поло с жилетка отгоре и плетена шапка в същите цветове. Гледаше го немигащо в очите, сякаш на челото му е написано нещо, което то се опитва да разчете.
Вече със свободни ръце, мъжът седна в леглото. Стаята отново се залюля, но не колкото преди. Той прокара ръка по главата си в опит да се успокои. Усети скалпа си гладък, само зад лявото ухо се напипваха шевове, които потвърдиха предположението му. Обръснали са му главата заради някаква операция? Само че усещането за гладкия скалп под пръстите му беше някак познато, естествено.
Преди да е обмислил това противоречие, мъжът сведе поглед към другата си ръка. Или поне се опита. Работата беше там, че ръката му свършваше при китката. Чукан. Сърцето му се качи в гърлото, толкова силен беше шокът от това откритие. Явно катастрофата е била жестока. Плъзна пръстите на здравата си ръка по шева зад ухото, сякаш се опитваше да чете на Брайл. Шевът беше пресен. А чуканът изглеждаше отдавна заздравял, дори мазоли беше хванал. Въпреки това мъжът усещаше липсващите пръсти. Усещаше ги как се свиват в невидим юмрук като израз на тоталното му объркване.
Високото момче се отдалечи на крачка от леглото.
— Ела — каза то на английски.
По тайнствеността на освобождаването и притеснението на освободителите си мъжът прецени, че се намира в опасност. Облечен в тънка болнична роба, той смъкна краката си върху студените плочки на пода. Стаята отново се килна на една страна.
„Лелее…“
Пригади му се.
— Побързай — подкани го настоятелно голямото момче.
— Чакайте — каза той, като преглъщаше да успокои стомаха си. — Кажете ми какво става?
— Няма време. — Високото момче отстъпи встрани. Беше кльощаво, с количествен превес откъм ръце и крака. Опитваше се да звучи уверено и властно, но потрепващият на моменти глас издаваше както крехката му възраст, така и силния страх. Представи се, като опря ръка на гърдите си:
—
— Но аз… аз не…
— Да. Объркан си. Първо запомни, че твое
Мъжът изсумтя и поклати глава. „Монк Кокалис“. Името не му говореше нищо. Понечи да облече в думи несъгласието си, да поправи грешката, но осъзна, че няма какво да посочи в замяна, че чекмеджето за собственото му име в главата му е празно. Сърцето му се сви на топка. Остър пристъп на паника стесни полезрението му. Как беше възможно това? Опипа отново шевовете. Силен удар по главата ли беше получил? Сътресение на мозъка? Затърси някакви спомени отпреди събуждането си в тази стая, но не откри нищо. Пустош.
Какво беше станало?
Погледна отново към ЕКГ монитора и жиците, които свързваха машината към гърдите му. Имаше също монитор за кръвното налягане и стойка за венозни вливания. Очевидно разпознаваше предметите около себе си, знаеше имената дори на медицинската апаратура. Защо тогава не помнеше собственото си име? Опита се да си спомни нещо за миналото си, нещо, което да му послужи за отправна точка, за котва. Но първият му спомен беше как се събужда в тази стая.
По-малкото момче изглежда долови растящата му тревога. Пристъпи напред, сините му очи уловиха лъча на фенерчето. Монк — ако наистина се казваше така — усети, че то знае за него повече от самия него. Сякаш за да докаже това, детето прозря в сърцето му и изрече единствените думи, които бяха в състояние да го вдигнат от леглото.
Протегна към него ръчичка с дланта нагоре и каза:
— Спаси ни.
5.
— Чернобил? — възкликна Елизабет. — Какво е правил баща ми в Русия?
Местеше поглед между двамата мъже отсреща. Седеше във фотьойл с гръб към панорамен прозорец, от който се разкриваше великолепна гледка към парка Рок Грийн. Мъжете седяха от другата страна на масичката. Докарали ги бяха тук след бягството от музея. Грей беше нарекъл мястото „обезопасена квартира“, но това така и не й внуши чувство за безопасност. Все едно беше попаднала в евтин шпионски, роман. Е, къщата отне донякъде безпокойството й, най-вече с чара на червените си тухли и дъбовата ламперия.
Донякъде.
Поизми се, когато пристигнаха — дълго търка ръцете си, лицето си наплиска със студена вода. Но косата й още миришеше на дим, а под ноктите й имаше боя. След това поседя пет-шест минути върху спуснатия капак на тоалетната, скрила лице в шепи в опит да подреди събитията от последните няколко часа. Не разбра, че е плакала, докато не видя, че дланите и са мокри. Всичко това определено й идваше в повече. Дори не й беше останало време да осъзнае смъртта на баща си. Макар да не се съмняваше във факта, още не беше в състояние да го приеме.
Първо трябваше да намери отговор на някои въпроси.
Именно те я бяха накарали да стане и да излезе от банята.
Изгледа новодошлия от другата страна на масичката. Бяха й го представили като прекия началник на Грей, директор Пейнтър Кроу. Лицето му беше ъгловато, кожата — смугла. Като антрополог по образование, не й беше трудно да се досети за индианския му произход — най-вече по формата и разположението на очите, нищо че бяха сини на цвят. Имаше тънък бял кичур в тъмната си коса, точно над едното ухо, все едно бе затъкнал там перо от чапла.
Грей седеше до него на дивана, приведен над масичката, и прехвърляше съсредоточено купчина листове.
Преди някой да е отговорил на въпроса й, Ковалски се върна от кухнята по чорапи. Прясно лъснатите му обувки почиваха в студената камина.
— Намерих малко солени бисквити и нещо, дето прилича на сирене. Добре че поне салам имаше.
Наведе се и остави чинията пред Елизабет.
— Благодаря ти, Джо — каза тя, признателна за този простичък, но съвсем реален жест сред миш-маша от неизвестности.
Мъжагата се позачерви леко в областта на ушите.
— За нищо — измърмори той и изправи гръб.
